Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (17)

Изтезанията

Беше шест часът сутринта, когато керванът, който беше пътувал цялата нощ, наближи големия лагер на индианците.

Около хиляда колиби, пръснати върху едно пространство от около две-три квадратни мили, образуваха селото. През времето, когато те си почиваха от продължителните битки и непрекъснатото кръстосване на Пампас, селото беше пълно с хора.

Една голяма колиба с пирамидообразен покрив, определена за жилище на главатаря, се издигаше в центъра на лагера, заобиколена от голям брой други по-малки колиби, където намираха подслон слугите и жените на Ноа-Гай.

След като обиколи целия лагер, поздравен с радостни викове от индианците, керванът се събра около резиденцията на главатаря. Един по един носачите на взетата плячка, също и тези, които водеха добитъка, се представиха пред Ноа-Гай и му разказаха за кървавите и смели епизоди, в които са взели участие, изброявайки избитите неприятели като заявяваха, че са готови за нови битки.

Главатарят мълчаливо слушаше разказите на своите хора и след това им раздаваше награди, които се състояха в коне, биволи или друго. Наградените пазеха животните като зениците на очите си и се гордееха с тях.

Като завърши раздаването на наградите, Ноа-Гай заповяда да се приготви голям банкет за цялото племе и след това се прибра в своята колиба.

Камерлан и Балдо присъстваха на тази необикновена церемония и като видяха, че главатарят се изгуби в своето жилище, поискаха да бъдат отведени при него.

— Моят господар не приема никого до утре — отвърна слугата, към когото се бяха обърнали.

— Не говори глупости! — извика Балдо, губейки търпение. — Съобщи му, че двамата бели имат нещо да говорят с него.

— Не е възможно. Ако отида да го безпокоя, ще заповяда да ме обесят.

— Проклето животно! Ще направиш ли това, което ти казахме или не?

— Утре.

— Дяволите да те вземат! Искаме да знаем какви са намеренията му за нас, защото не искаме да останем тук.

— Моят господар може да си позволи всичко.

— Не ме карай да се смея! Кажи ми откъде трябва да мина, за да отида при него — каза Камерлан и го хвана за ръката.

Индианецът го погледна с голямо учудване и макар да беше сигурен, че Камерлан нямаше намерение да му направи нищо лошо, започна да вика като луд.

— Проклето куче, мълчи! — извика Камерлан.

Но индианците от близките колиби изскочиха навън и помислиха, че двамата пленници имат лоши замисли.

— Хванете белите! — извика някой.

— Да свършим с тях! — се обади друг.

Хванати здраво от много ръце, Камерлан и Балдо не бяха в състояние да мръднат. Изведнъж пред тях се изправи един индианец, висок и слаб с лице на магьосник, облечен в дълга бяла дреха, украсена с жълти и черни фигури.

Каза нещо със строг глас и индианците веднага освободиха двамата пленници.

— Главатарят не иска да бъдат убити — каза магьосникът и хвърли заплашителен поглед наоколо.

Индианците започнаха да роптаят.

— Защо протестирате? — извика магьосникът и вдигна камшика си.

— Смърт, смърт за двамата пленници! — извика един от индианците.

— По-късно! — заяви магьосникът.

— Веднага, веднага!

— Стига! Тук заповядва Ноа-Гай. Той даде нареждане да им се направят белези, за да не избягат.

Чувайки да се говори за някакви белези, Камерлан и Балдо изтръпнаха.

Повалиха ги на земята и за миг с върха на ножа си магьосникът направи на коленете им два кръста. Тъй като двамата младежи пищяха от болки, магьосникът им показа разярената тълпа. Те бяха принудени да млъкнат, за да не привлекат върху себе си гнева на индианците.

— Сега получиха заслуженото — каза магьосникът и погледна двамата пленници, които бяха с окървавени колене.

Индианците, събрани около двамата нещастници, скачаха от радост и молеха магьосника да ги подложи на други мъчения.

— По-късно! — заяви той и се отдалечи.

И наистина, привечер двамата приятели бяха въведени в една колиба, в която имаше конски черепи, наредени като столове около стените. Веднага след това влезе Ноа-Гай, последван от няколко индианци и една група млади жени, които с любопитство гледаха двамата пленници.

— Танцувайте! — заповяда Ноа-Гай на двамата младежи.

Камерлан погледна главатаря с неописуема омраза и каза:

— Ние не сме в състояние да се мръднем от местата си.

— Танцувайте! — извика главатарят със задавен глас.

И тъй като нито единият, нито другият не се мърдаха от мястото си, Ноа-Гай заповяда да им ударят по няколко камшика и няколко юмрука от един грамаден индианец, който изпълняваше ролята на палач. На отчаяните викове на двамата нещастници, Ноа-Гай и жените отговаряха с непрекъснат смях.

Изведнъж главатарят, доволен от това мъчение, стана и каза:

— Да отидем на банкета. Двамата пленници ще останат без храна и вода, докато аз се върна отново при тях.

После, като се обърна към жените си, добави:

— Преди да излезете, ще ударите по една плесница на двамата пленници.

Заповедта беше изпълнена, след което двамата младежи, останали сами, въздъхнаха с облекчение.

— Не ще можем да издържим.

— Дано смъртта дойде по-скоро и ни освободи от тези мъчения.

— Това никога!

— Мислиш ли, че ще можем да се спасим? Това е безумие.

— И все пак тази нощ, когато всички ще бъдат пияни, ще се опитаме отново да избягаме — промълви Камерлан.

— Аз имам друга идея — отвърна Балдо.

— Говори.

Балдо се наведе над ухото на другаря си и му обясни своя план. Камерлан се позамисли за момент, после каза:

— Нямам голяма надежда, но все пак ще опитаме.

— Ако го накараме да се съгласи, работата ще се нареди добре.

Балдо извика силно и един индианец, който беше на пост пред колибата, се показа на вратата.

— Искаме да ти кажем нещо — започна Балдо.

— Слушам ви.

— Седни. Работата е сериозна.

— Не мога да остана тука повече от две минути.

— Добре. Ето за какво се касае. Ако ти ни помогнеш да избягаме, ние двамата ще ти дадем петстотин глави добитък, десет пушки и голямо количество патрони.

— И къде се намират всички тези баснословни богатства?

— Засега не можем да ти кажем, но ако ти ни помогнеш, няма да работиш повече и да излагаш живота си.

— Така ли? — извика индианецът подозрително.

И докато двамата приятели го гледаха, очаквайки отговор, индианецът се обърна и бързо излезе от колибата. След това започна отчаяно да вика.

— Изгубени сме! — промълви Камерлан.

— И аз мисля същото.

— Този хитрец подуши измамата и сега ще ни издаде.

— Дяволите да го вземат! Изиграхме последната карта и изгубихме.

Няколко минути след това същият индианец влезе в колибата с други двама от племето и покани пленниците да ги последват в шатрата на главатаря.

Индианецът веднага обясни на Ноа-Гай предложението, което двамата младежи му бяха направили и жестокият главатар кипна от ярост.

— На вас двамата не липсва смелост!

— Съвсем не. Ти имаш доказателства за това.

— Но най-сетне аз ще ви смажа.

— Ще ни направиш голямо удоволствие. Тъй като не ни връщаш свободата, по-добре да умрем.

— Дрипльовци! Мизерници! Аз имам нужда от вас, за да се забавлявам, да ви осмивам, докато ми омръзне и най-сетне да изтръгна кръвта ви от вените капка по капка.

— Ние знаем много добре, че ти принадлежиш към расата на хиените — каза Балдо с такъв тон, който засегна Ноа-Гай като удар от камшик.

Но веднага, виждайки, че Ноа-Гай се изправи и взе камшика си, Балдо се хвърли върху него и го удари силно по лицето с юмрук. После грабна едно копие, което беше опряно на стената и хукна навън, като се отправи към вързаните наблизо коне.

Докато главатарят, заобиколен от своите жени, бършеше устата си, от която паднаха няколко зъба, Камерлан беше вързан и отведен в една колиба. Целият лагер беше на крак след вдигнатата тревога. Една група конници се впусна по следите на беглеца, който беше успял да вземе един кон и да изчезне.

Отчаяната гонитба продължи целия следобед. Имайки пълно доверие в издръжливостта на своя кон, Балдо беше сигурен, че ще може да се прикрие от своите преследвачи. И той не се излъга в своите сметки. Отличното животно летеше като стрела по неравния път.

Но индианците, по-добри познавачи на местността, след първата изненада устроиха капан на беглеца.

Използвайки неравния терен, те успяха да подгонят Балдо към една блатиста местност и го заставиха да намали вървежа си. Когато Балдо разбра, че е изигран, не му оставаше друго, освен да спре коня си и спокойно да чака индианците.

— Не ти ли стига всичко досега? — го попита един от преследвачите.

— С вас трябва да се постъпва така.

— Още ли не си се отказал от намерението си?

— Не. Докато съм жив! — извика Балдо.

Устните на индианеца промълвиха някакво проклятие. След това Балдо беше върнат в лагера и хвърлен в колибата при Камерлан, който през това време беше подложен на бичуване.

— Всеки наш опит пропада — каза Балдо натъжено.

— Такава е съдбата ни.

— Кураж, приятелю. Но кажи ми какво забеляза през моето отсъствие.

— Индианците се готвят за голям лов.

— Дяволите да ги вземат! Ще ни оставят тук да измрем от глад.

— Но защо да не поискаме да отидем с тях?

— Зависи от Ноа-Гай.

— Да се опитаме. Може би ще ни позволи.

Но главатарят, който след като беше обиден по този начин и беше решил да ги остави да умрат от глад и жажда, научавайки се за тяхното желание много се разгневи.

— Да бъдат маркирани! — извика той колкото му глас държи. — Не искам да чувам повече за тях. Утре заминаваме на лов и когато се върнем, ако са още живи, ще помислим какво да правим.

— Господарю мой — каза един индианец, — държиш ли на своята заповед на пленниците да не се дава никаква храна?

Ноа-Гай се позамисли за момент и после каза:

— Хранете ги с трева и корени.

— Добре, господарю.

На другия ден племето напусна лагера, като остави около сто души в селото. От своята колиба Балдо и Камерлан чуваха цвиленето на конете и тържествените викове на заминаващите.

Преминаха деня в обмисляне на смели планове за бягство и привечер, когато индианецът, поставен да ги пази, беше зает с приготвянето на своята вечеря, клекнал до огъня, Камерлан излезе предпазливо от колибата и с една тояга го удари по главата, като го изпрати на онзи свят.

— Хайде! Първата крачка е направена — каза Балдо, който го беше настигнал.

— Къде ще намерим сега коне?

— Това е трудна работа.

— Ето един, който пасе там.

— И друг, вързан за онзи кол.

Приближиха се внимателно до тях и веднага разбраха, че не ще могат да издържат повече от един ден усилено пътуване. Решиха да ги използват и след като се увериха, че всичко наоколо беше напълно спокойно, метнаха се на конете и напуснаха лагера.

След четири часа път, както предвиждаха, двата коня, капнали от умора, се тръшнаха на земята и въпреки всички усилия, не можаха отново да ги изправят.

Около двамата смели бегълци цареше пълна тишина. Те продължиха пътя си пеша, крачейки напред с голяма мъка, тъй като в последно време бяха минали през много изпитания.

От време на време трябваше да спират, защото краката им бяха подути и покрити с рани.

Прекараха нощта приютени под едно дърво и на сутринта бяха изненадани, като видяха наблизо как една група индианци препускаха с конете си. Няколко секунди двамата нещастници слушаха със затаен дъх виковете на ловците и тропота на конете, които летяха като стрели.

След това конниците в галоп се отправиха към тях.

— Откриха ни! — извика Балдо.

— Пак ли? Сега ни очаква жестоко наказание.

Едва беше завършил думите си, когато една група индианци, възседнали своите буйни коне, се изпречи на няколко крачки от тях.

— Пак белите! — извика един от индианците.

— Как са могли да избягат?

— Няма нужда от приказки! Бичувайте ги до кръв! — отекна гласът на водача на групата.

Индианците не чакаха да им се каже втори път. Започнаха да размахват едно голямо въже с възли на края, удряйки безмилостно двамата младежи, докато кръв потече от кожата им.

След това ги качиха на конете и ги отведоха в селото.