Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (20)

Пожарът

В лагера на индианците Ноа-Гай и неговите помощници очакваха с нетърпение завръщането на парламентьорите.

Разтревожен от тяхното закъснение, Ноа-Гай се разхождаше с нервни крачки пред своя шатър и поглеждаше от време на време към Патрол.

— Това закъснение поражда у мен хиляди съмнения! — каза той и се спря при своите помощници.

— И аз започвам да мисля същото — отвърна един индианец.

— Да не са ги съсекли? — отвърна друг.

— Не е възможно!

— Тогава са ни изменили! — каза Ноа-Гай. След като се позамисли за момент, добави: — Да, не може да бъде другояче. Не виждам друга причина и, следователно, трябва веднага да вземем необходимите мерки.

След кратко съвещание беше решено да изпратят един войник в лагера на индианците със заповед да заминат веднага други триста души и да изпратят други двама парламентьори в лагера на неприятеля, които да искат обяснение за изчезването на двамата пратеници.

Двамата парламентьори се отправиха бързо към лагера на противниците, като вдигнаха високо бяла кърпа. Но щом стигнаха на около петдесет метра от първата линия, два изстрела ги обърнаха в бяг.

— Мошеници!

— Проклети кучета!

Приютиха се в една дупка, пълна с кал, и не се решаваха дали да се върнат или да чакат заповедите на главатаря.

След малко в далечината, откъм лагера на неприятеля се чу необикновен шум, последван от страшни викове.

Като се понадигнаха от скривалището, те видяха как една група от петдесет души изскочи от ямите. Зад тях се показа друга група, който зави надясно, вероятно за да разшири фронта.

— Бързо, трябва да вземем някакво решение! — каза единият от пратениците.

— Да се върнем в нашия лагер и да съобщим това, което видяхме.

Изскочиха от скривалището и побягнаха напред, но в този момент един залп ги повали на земята смъртно ранени.

Веднага няколко души от белите се спуснаха напред и заеха мястото, където се бяха скрили двамата индианци, докато Балдо и Камерлан, изправени до ямите, издаваха разни нареждания.

— Индианците се намират на по-добра позиция от нашата — обърна се Камерлан към Балдо.

— Виждам. Заели са върха на възвишението и ако не успеем да ги обградим, ще ни избият като пилци.

— Напред! Няма време за колебания.

Няколко пушечни гърмежи отекнаха във въздуха, докато двете крила на първата колона се прехвърлиха напред. Индианците сякаш не съществуваха. Камерлан даде заповед дясното крило да открие продължителен огън и да настъпи напред към възвишението, но, стигнал до първата линия, там го очакваше страшна изненада.

Индианците се бяха оттеглили на запад към Ко-ди-Еуба и усилено работеха, за да изместят течението на реката и да пуснат водите й към Патрол.

— Проклети хора! Изместват течението на реката! — извика Камерлан.

— Ето, водата започна да залива полето — каза Балдо.

Двамата приятели погледнаха своите войници, убити духом при мисълта, че техните семейства ще бъдат издавени в бурните води на реката. Със съгласието на главатаря, Камерлан и Балдо решиха да оттеглят войските на север от лагера.

През изровения бряг на реката водата нахлуваше бързо в ниското поле, като заливаше всичко.

— Виж, виж! — Жилищата са вече до половината във вода!

— Боже мой!

Камерлан се втурна към Горджос, който се беше настанил на един сандък с патрони. Балдо веднага го последва.

— Тук горе не сме изложени на опасност — каза Камерлан.

— Твърде е възможно да се издавим като мишки. Обградени сме от всички страни. Неприятелят ще ни умори от глад, тъй като всичките резерви от храна отидоха на вятъра. Оставям на теб и на твоя другар задачата да излезете от това положение — заяви Горджос.

— Какво искате да кажете?

— Аз ще се помъча да въдворя ред в селището.

— И ще оставите войниците под наше командване?

— Какво? Не приемате ли?

— С голям ентусиазъм! — отвърна Балдо.

Погледна Горджос в очите и добави:

— Трябва да признаете обаче, че със слабите сили, с които разполагаме и в едно такова опасно положение, по-скоро бихме изгубили борбата, отколкото да победим.

Горджос сви рамене и бавно се отдалечи. По всичко личеше, че той, виждайки трагичния край на борбата, предпочиташе да мълчи, за да не убива духа на двамата си помощници.

— Да се приготвим да умрем достойно — каза след малко Балдо.

— Бъди спокоен, приятелю. Повече от сто индиански глави трябва да паднат от моята ръка, преди да капитулирам.

— Тогава ще останем тук да ги чакаме?

— Докато не намерим някой начин да им устроим капан.

— Засега ние се намираме в капан и едва ли скоро ще излезем от него.

Останаха замислени няколко минути и с видимо безпокойство наблюдаваха водната стихия, която беше заляла едно пространство от около две-три квадратни мили. След това Камерлан каза:

— Да изпратим парламентьор с предложение за мир.

— Идеята не е лоша.

Камерлан се доближи до една група войници и попита, кой би се наел с опасната задача да отиде с лодка до неприятеля и да иска да се срещне с Ноа-Гай.

Един млад войник, висок и снажен, се изправи и заяви, че е готов да замине.

— Внимавай, защото животът ти е изложен на опасност! — му каза Камерлан.

— Въпреки това, готов съм да тръгна.

— Добре. Щом изпаднеш в критично положение, ще ни предупредиш с един изстрел.

— Разбрано.

Войникът се качи на една лодка и бързо премина наводненото поле. Когато наближи реката, започна да размахва бяла кърпа. Веднага обаче стрелите на индианците го пронизаха и той падна във водата.

— Мъртъв ли е? — попита Камерлан, обръщайки се към Балдо.

— Сигурно. Индианците се скриха между тревата покрай брега.

— Тъй като те не искат мир, тогава ще воюваме!

— Война до край!

Събраните около Балдо и Камерлан войници се разделиха на няколко групи и нагазиха във водата.

След като завиха на юг и след половин час непосилно крачене из наводненото поле, те се намериха на около двеста метра от неприятеля. От време на време една група от двадесет души войници излизаше напред, изпразваше пушките си и се оттегляше назад, замествана веднага от друга група.

Неприятелят се спотайваше зад храстите и чакаше удобен момент. Когато тъмнината на нощта започна да се спуска над Пампас, една група индианци изскочи от своето скривалище и започна да сипе наоколо стрели и копия.

Белите отстъпиха назад около петдесет метра и веднага след това се хвърлиха отново в атака. Кървавата битка продължи цялата нощ с голямо ожесточение от двете страни.

На сутринта Балдо и Камерлан със задоволство констатираха, че индианците се бяха оттеглили на отвъдната страна на реката, като бяха оставили един силен отряд да пази разровения бряг, през който водата нахлуваше в полето.

— Какви са нашите загуби от тази битка? — попита Балдо.

— Около петдесет убити и ранени — отвърна Камерлан.

— Но успяхме да ги отблъснем.

— Преброих около двеста трупа, които плаваха над водата и около четиридесет в подножието на възвишението.

— Отлично! А пленници?

— Нито един. Веднага щом ги залавяха, минаваха под нож.

— Ще ни помнят години наред!

Войниците на Патрол, разделени на групи, се оттегляха на старите позиции в очакване на нови заповеди.

Балдо и Камерлан потриваха самодоволно ръце, виждайки близкия край на индианците и докато обмисляха нови планове, видяха Горджос, който се приближаваше към тях. Той се радваше заедно с тях за отличната победа и след като ги осведоми за моралното състояние на населението, започнаха да се съвещават какви мерки да предприемат за подновяване на борбата.

Трябваше веднага да се вземат мерки за спирането на водата и преди всичко да се направи последен опит да се прогонят индианците, останали да пазят разровения бряг на реката.

Целият ден мина в усилени приготовления. Балдо и Камерлан неуморно тичаха на всички страни и подпомагаха работите. Привечер всички войници се качиха на приготвените през деня салове, за да достигнат най-удобното място за отбрана.

Благоприятствани от тъмнината, първите групи успяха да стигнат на петдесет метра от брега на реката. Изведнъж въздухът проехтя от многобройни пушечни гърмежи и докато индианците, нападнати неочаквано, се мъчеха да се спасят с плуване, Балдо и Камерлан ръководеха работите по поправката на разровения бряг.

— Кураж, момчета! Победата е наша! — викаше Камерлан, докато големи групи войници носеха пръст и камъни, за да върнат отново течението на реката в нейното корито.

За два часа реката беше спряна и индианците, избягали на половин миля от брега, с ярост гледаха, че техният противник се беше настанил покрай реката, пълен господар на положението.

— Голямо желание имах да пипна главатаря на индианците — казваше няколко часа след това Камерлан, седнал с Балдо и Горджос пред едно голямо парче печено овнешко месо.

— Да се радваме, че премина лошото — отвърна Горджос. — Щом като успяхме да спрем наводнението, това е равно на голяма победа. След няколко часа жилищата ще бъдат отново на сухо и хората ще могат да се върнат.

В този момент Балдо се повдигна и извика:

— Една колона индианци се движи насам!

— Как е възможно? Може би е подкреплението, което идва.

— Пръскат се във верига!

— Може би намерението им не е да ни нападнат, а просто да осигурят оттеглянето на другите.

— Съмнявам се. Познавам ги много добре.

— Горджос, повикайте веднага вашите войници! — извика Камерлан.

При второто съобщение, че индианците отново се връщат, за да нападнат Патрол, населението се разбяга из лагера. За кратко време смущението нарасна до такава степен, че многото водачи на групи, въпреки заповедите на Балдо и Камерлан, не можеха да съберат своите войници.

— Побързайте, защото ще ни избият като кучета! — викаше Камерлан.

— Излишно е. Няма вече никаква надежда — отвърна Горджос, виждайки напразните усилия на своите хора.

От триста и повече способни за борба хора, не можеха да се съберат и петдесет. Смешно количество в сравнение с колоната от четиристотин индианци, която все повече и повече се приближаваше.

— Започнахме да се радваме на победата много рано! — извика Камерлан и се хвана за главата.

— Ние не сме виновни!

— Виновен е този глупак Горджос!

— Хайде, да потърсим място да се скрием.

Колоната на индианците, стигнала необезпокоявана от никого на отсрещния бряг на реката, разпръсна първите противникови групи. За да бъде по-ефикасен в своето нападение, Ноа-Гай си послужи с ново средство.

Той заповяда да се закачи на върховете на стрелите една запалителна материя. Първите възпламенителни стрели бяха последвани от втори и трети и едва когато главатарят на индианците видя, че пожарът пламна от всички страни, даде заповед на своите войници да се приготвят за атака.

Индианците бяха обезумели от радост. Викаха и тичаха по полето като диви зверове.

— Господарю мой, жителите на Патрол бягат!

— Още по-добре. По-лесно ще се справим с тях.

— Твоите войници чакат да им дадеш знак, за да започнат да сеят смърт.

При тези думи Ноа-Гай извади ножа си и викна:

— Напред, мои войници! В атака!