Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (18)

Индианката

Когато групата индианци, която беше заловила Балдо и Камерлан, пристигна в лагера, беше още нощ.

— Не очаквахте да бъдете заловени толкова бързо, нали? — ги попита водачът на групата, когато неговите хора водеха пленниците в една открита колиба, заобиколена с голяма дървена ограда.

— В качеството си на пленници, ние имаме право да се опитваме да се освободим — отвърна Балдо.

— Добре. Сигурен съм обаче, че няма да се опитате още веднъж.

Останали сами, двамата младежи се тръшнаха на земята, превивайки се от непоносими болки.

— Драги приятелю, нашето положение от ден на ден все повече се влошава — каза Балдо.

— Започнах да се чувствам изтощен.

— Ние вървим от нещастие към нещастие и между глада и камшиците скоро ще ни хвърлят като храна на птиците.

— Не зная какво бих дал да имам една чаша мате — въздъхна Камерлан страшно пребледнял.

— Мате или ром все едно. Аз мечтая за печено овнешко месо, на което вече забравих вкуса.

— Тези хора ще ни уморят от глад.

Изтощени от глада и от многото изтезания, те прекараха няколко часа в сън. Около пет часа сутринта бяха пробудени от шума на първите групи индианци, които се връщаха в лагера. След два часа звуците на необикновена музика отекнаха в лагера. Балдо и Камерлан слушаха с напрежение, без да могат да разберат какво става.

След малко пред колибата спря група индианци. Музиката започна отново да свири. Въздухът ехтеше от нечовешките викове на индианците, които танцуваха лудо около колибата.

От време на време музиката и танците преставаха. Двама индианци започнаха да пеят, като размахваха един бронзов звънец, докато друг един удряше силно върху един барабан.

— Изглежда, че ни готвят нови изтезания! — промълви Балдо, който си беше запушил ушите да не слуша.

— Докато пеят и скачат навън, можем да сме спокойни.

— Аз мисля, че всичко това крие в себе си нов сатанински замисъл на главатаря.

Изведнъж двама индианци влязоха в колибата, хванаха двамата нещастници за ръцете и ги измъкнаха навън.

— О, много се радвам, че ви виждам — каза Ноа-Гай с подигравателен тон.

Беше седнал на един стол, направен от конски кости, заобиколен от своите жени.

— Хайде! Не желая вече тези нехранимайковци да се излежават. Отведете ги на работа — добави той след кратко мълчание.

Един индианец се опита да изпълни заповедта, но и двамата пленници, изтощени до крайност, не можеха да се изправят на крака.

— Ставайте! — извика главатарят.

— Ако искаш да работим, трябва да ни нахраниш.

— Кучета! — отекна отново гласът на Ноа-Гай. — Ще заповядам да ви съсекат на парчета.

Двамата пленници бяха отведени отново в колибата.

Около пладне, когато двамата приятели дъвчеха трева, една млада индианка с хубави форми и черни, усмихнати очи, влезе в колибата, носейки в един съд плодове и печено месо. Поздрави двамата приятели, седна на земята и започна да им дава от храната.

Когато видя как двамата пленници лакомо поглъщат месото, тя извади от една кожена торбичка две дървени кутийки с жълт мехлем и започна да маже раните им, като от време на време се усмихваше.

— Слушай, хубава девойко — каза Камерлан изведнъж — как се казваш?

— Гуа-Яла — отвърна девойката с мелодичен глас.

— И защо си така добра с нас?

— Защото те обичам — отвърна Гуа-Яла и погледна нежно Камерлан.

— О, това е хубаво нещо. И аз чувствам към теб едно особено чувство на приятелство — каза Камерлан и смигна на Балдо.

— Само приятелство не е достатъчно — заяви Гуа-Яла. — Аз те обичам и заради това моят господар ми позволи да помогна на теб и на твоя приятел.

— Аз ти благодаря, Гуа-Яла, и чувствам, че ще мога да отговоря на твоите чувства.

Гуа-Яла се изправи и след като нареди на пазача да донесе мате и да остави на свобода двамата пленници, си отиде.

— Ще бъдеш доволен от това приключение! — извика Балдо шеговито.

— Защо не? Щом като с помощта на Гуа-Яла ще можем да избягаме от този проклет лагер, ще продължавам да се преструвам на влюбен.

— Съгласен — отвърна Балдо. — Дано този път да се отървем по-лесно.

— Аз ще съумея да се държа както трябва.

Удобно изтегнати върху дюшеците, които Гуа-Яла беше наредила да донесат и сърбайки ароматното мате, двамата приятели прекараха дълго време в обмисляне на своя нов план за бягство.

— А Гуа-Яла? Какво ще стане с нея? — попита Камерлан.

— Ако не се противопостави, ще я вземем с нас.

— Не знаем в коя колиба живее, а освен това е много късно да питаме някого.

— По-после, когато девойката дойде да ни посети към полунощ, ще й обясним всичко.

Чакаха напразно няколко часа идването на Гуа-Яла и тъй като времето напредваше, двамата приятели излязоха от колибата, закриляни от тъмнината на нощта. Над лагера цареше гробна тишина.

— Моментът е благоприятен — пошепна Камерлан. — Готов ли си?

— Да.

Изчезнаха зад една постройка, където жените на главатаря отиваха на поклонение и молитва, и стигнаха до един кладенец, спряха за малко, за да си поемат дъх.

— Още няколко метра — промълви Камерлан.

— Напред! Часът на отмъщението наближава.

Пет минути след това грамадни огнени езици разкъсаха тъмнината на нощта. Викове и отчаяни писъци цепеха въздуха, докато подпалените няколко колиби до жилището на Ноа-Гай горяха с необикновена бързина.

Няколко колиби наоколо бяха обхванати от пламъците, без обитателите им да могат да се спасят. Покривите и стените пращяха, сякаш бяха от целулоид и пламъците, след като унищожиха лесно горимата материя, подхващаха и другите колиби.

В лагера цареше неописуема паника. При светлината на пламъците се виждаше как индианците тичаха като обезумели на всички страни, после падаха на земята обгорени. Гредите на по-големите постройки и покривите се рушаха в пламъците с голям шум.

След това Балдо и Камерлан се отправиха тичешком към мястото, където се намираха конете с надежда, че ще могат да вземат два и да избягат.

Изведнъж, като прескачаха оградата, за да влязат вътре, зад гърба им се разнесоха викове:

— Стойте! Стойте!

Веднага легнаха на земята, но след малко една група индианци, с копия в ръце, ги откри.

— Ах, мошеници! Уплашихте се от пожара!

— Вържете ги за коловете, докато съобщим на главатаря — извика един от индианците.

— Може би ще се отървем леко — промълви Камерлан.

— Сега сме вързани като мумии.

— Не се страхувай. Лошото мина. Щом като не ни обвиняват, че ние сме причинили пожара, можем да се смятаме щастливи.

— Ето Гуа-Яла! — извика в този момент Балдо, който видя девойката да се приближава с двама души, които носеха факли.

Хубавата девойка се изправи пред двамата пленници и след като те й признаха, че са се опитали да избягат, за да се спасят от пламъците, тя заповяда да ги развържат.

— Как е Ноа-Гай? — попита Камерлан младата девойка.

— Той нареди голямо тържество в чест на Всемогъщия в знак на благодарност, че запази от пламъците половината от селото.

— Отлично! — каза Камерлан.

Целият ден и голяма част от другия бяха използвани за погребението на труповете на индианците, намерили смъртта си в пламъците. Беше изкопана една яма около тридесет квадратни метра и след извършването на религиозните обреди, индианците сложиха труповете в седнало положение, с гърди опрени на коленете, като поставиха до всеки труп скъпоценните предмети, които е притежавал през живота си.

— Искам да ти кажа нещо — обърна се Гуа-Яла към Камерлан.

— Говори, моя хубава спасителко.

— Готов ли си да се закълнеш, че ще останеш винаги с мен?

— Аз нямам друго желание! — заяви Камерлан, знаейки, че от приятелството на хубавата индианка зависеше неговият живот и този на Балдо. — Бих искал само да знам какви са намеренията на твоя господар по отношение на нас.

— Той ви остави под мое покровителство, но аз трябва да се откажа от всичките си права на фаворитка.

— Тъй ли? Но ти си направила голяма жертва.

— Заради твоята любов съм готова да направя и други — каза Гуа-Яла и се усмихна нежно.

— Благодаря, Гуа-Яла!

Два часа преди залез-слънце главатарят нареди да докарат на просторния площад в средата на лагера няколко бика и след като ги събра, даде знак да се започне голямата борба.

След малко започнаха да се сипят стрели и копия върху разярените животни, които скачаха насам-натам. Рогата, засегнати от грамадните ножове на борците, хвърчаха във въздуха, от пронизаните меса на биковете шуртеше кръв.

След два часа около двадесет бика лежаха убити на земята, потънали в локви кръв.

Около тази страшна касапница индианците, обезумели от радост, започнаха танци, акомпанирани от звуците на дивашка музика и нескончаеми викове на тълпата.

Изведнъж отекна гласът на Ноа-Гай:

— Да се изведат младите бикове!

Веднага на плаца изскочиха два едри и снажни бика и започнаха лудо да подскачат и да размахват опашки. От време на време побеснелите животни се спираха за миг, сякаш подканяха някого за борба и после отново политаха напред.

— Искаме разрешение да премерим силите си с биковете — каза Камерлан, като се приближи до Ноа-Гай.

— Още при първата атака ще бъдете пронизани от рогата им — отвърна гордо главатарят.

— Добре, ще ти докажем противното — заяви Камерлан.

Двамата приятели се въоръжиха с по едно копие и по един грамаден нож и скочиха в арената, като се отправиха към по-едрия бик, може би най-свирепия. С първия удар Балдо нарани животното в муцуната. Бикът се дръпна назад няколко крачки и веднага след това се спусна с наведена глава.

Камерлан му нанесе страшен удар с копието и бикът се строполи на земята.

— Добре, добре! — извика Ноа-Гай. — Великолепен удар!

Отново двамата приятели бяха срещу бика, който беше се изправил, но в този момент Камерлан се подхлъзна и падна. След един скок животното се намери пред него, готово да го прободе с рогата си, когато Балдо със светкавична бързина прониза гърлото на бика и той се тръшна безжизнен на земята.

— Великолепно! Такъв точен удар никога не съм виждал! — извика отново Ноа-Гай възхитен.

Всички индианци се присъединиха към одобрителните викове на своя господар, който след като стана от мястото си, приближи се до двамата герои и с висок глас заяви:

— Връщам свободата на двамата пленници и ги провъзгласявам за мои войници!