Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (13)

Дивите коне

Тази нощ двамата другари не можаха да затворят очи, при все че бяха решили да бдят на смени, за да не бъдат изненадани от някаква нова неприятност.

Рано сутринта на следния ден те започнаха да обикалят покрай брега на Десангвадеро, за да намерят нещо за ядене. Едва към пладне, след като скитаха няколко часа, те успяха да убият една доста голяма птица.

Пресмятайки приблизително изминатото разстояние и посоката, откъдето бяха дошли, те тръгнаха на юг, без да имат и най-малка представа за местата, по които трябва да минат. Палещите лъчи на слънцето затрудняваха техния вървеж. Голямата горещина просто ги задушаваше и те едва пристъпваха напред.

Към пет часа след пладне двамата отпаднали пътници спряха, за да потърсят удобно място за почивка.

Няколко минути преди слънцето да скрие червеното си лице на запад, тишината и самотата на Пампас беше нарушена от появяването на едно стадо диви коне. Бяха около двадесет, всички хубави, едри, снажни и бързи като стрели.

Минаха на около двадесет метра от скривалището на двамата пътници, като подскачаха и цвилеха весело.

— Идват навреме, нали? — извика Балдо.

— Какво мислиш да правиш?

— Да хванем два и да продължим пътя си.

— Опитай се. Искам да видя как хвърляш ласо.

— Приемам подигравката.

— Съвсем не искам да се подигравам, защото съм готов да ти помогна във всичко, но искам само да кажа, че опитът е доста опасен.

— Ще видим.

През това време, след като направиха една обиколка, конете се връщаха в галоп. Балдо и Камерлан, прикрити зад един храст, забелязаха един хубав и снажен черен кон.

Двамата държаха здраво в ръцете си ласото, готови да рискуват живота си, но да могат да хванат това великолепно животно. Минутите минаваха и конете продължаваха да обикалят. Балдо и Камерлан чакаха в напрегнато състояние.

Най-сетне чуха наблизо тропот на копита и изскочиха навън в момента, когато конете минаваха покрай тях.

Балдо хвърли ласото и черният кон, стиснат здраво с въжето, започна да рита и да цвили страшно. Но той се метна бързо на гърба му, докато животното буйствуваше, риташе и се изправяше на задните си крака, за да се освободи от своя товар.

През това време Камерлан успя да хване един едър сив кон и се мъчеше да го укроти. Сравнително много по-див беше конят на Балдо. Изведнъж снажното четириного се вдигна на задните си крака и хукна в луд бяг из равното поле.

Това стремглаво тичане продължи около половин час. Балдо едва се държеше на гърба на животното, като се надяваше, че ще може да го укроти. Но конят не преставаше да тича. Камерлан шибна своя кон и полетя напред да ги настигне, но едва беше изминал стотина метра, той видя как неукротимото животно се освободи от своя ездач, като го изхвърли на няколко метра от себе си.

Балдо бързо се изправи и хвърли ласото, но този път пропусна целта. Черният кон като стрела се спусна към реката, преследван от двамата приятели.

Те все още се надяваха, че ще могат да го хванат, но изплашеното животно тичаше като обезумяло напред и, без да забележи реката, полетя стремглаво в пропастта.

— Проклятие! — извика Балдо, като стигна до брега. — Удави се, след като положих толкова усилия да го укротя.

— Според мен, това животно беше неукротимо и трябва да благодариш, че те изхвърли от гърба си, вместо заедно с него да загинеш във водите на реката.

— Тогава да вървим. Тук няма какво да правим вече — каза Балдо и се отдалечи от брега на реката. — Ако искаш, можем да останем малко да почиваме.

— И да вечеряме — добави Камерлан.

Отправиха се към малките възвишения, където през деня видяха да прелитат най-разнообразни птици. Слънцето се скри зад хоризонта и тъмнината на нощта започна бавно да се спуска над равното поле.

Без да губят много време, те убиха няколко птици и се върнаха бързо до брега на реката, където запалиха огън, за да ги опекат.

След един сън от шест-седем часа, необезпокоявани от никого, двамата приятели се метнаха на коня и потеглиха напред по безкрайната равнина, която беше озарена от първите лъчи на изгряващото слънце.

Около пладне двамата младежи стигнаха в подножието на една малка горичка, в която гъмжеше от змии. Навлязоха предпазливо в гората и останаха изненадани, когато на няколко места видяха човешки кости и следи от кръв. По-навътре между дърветата намериха обезобразени човешки и животински трупове. Това, което змиите бяха започнали, дивите зверове довършваха, за да станат след това и те жертва на грамадните отровни змии.

Привечер двамата пътници спряха недалеч от една полуразрушена колиба и когато слънцето започна да се спуска на запад, за да изчезне, те наближиха развалената колиба.

Вратата и прозорците бяха отворени. Двамата пътници преминаха една стая, на която липсваше едната стена и се намериха в един коридор, който водеше в друга голяма стая с паднал таван.

В тъмнината на нощта се чу някакво скърцане и Балдо извика:

— Вън, или ще стрелям!

В колибата отново зацари гробна тишина. Скърцането вероятно се дължеше на някоя от попуканите дъски, по които вървяха двамата приятели. В едно кътче на стаята те намериха голямо количество суха трева и едно шише с ром. След като сръбнаха по малко, легнаха върху тревата и прекараха нощта в спокоен сън.

Когато се пробудиха на сутринта, новият ден им беше донесъл една приятна изненада. Около колибата пасяха спокойно голямо стадо диви коне, но щом двамата приятели се показаха на вратата на колибата, четириногите се разбягаха на всички страни.

Камерлан, с ласо в ръка, се метна на коня и се втурна по дирите на четириногите. Повече от половин час смелият младеж препускаше напред. Когато наближи един едър сив кон, той хвърли ласото около врата му.

Изведнъж животното започна лудо да скача и да цвили, но Камерлан го поведе към колибата. Балдо, който отдалече следеше всичко, щом като видя новия успех на своя другар, спусна се да му помогне.

— Сега сме добре — каза той тържествено и се метна на гърба на снажното четириного, което все още продължаваше лудо да подскача и да се вдига на задните си крака. Бързо обаче младежът успя да го укроти.

Няколко минути след това двамата другари напуснаха колибата и се отправиха на юг.

Около четири часа след пладне те забелязаха в далечината една група конници, от които можеха да се прикрият и да ги избегнат, но решиха да ги пресрещнат, за да ги разпитат за местността.

След половин час препускане през блатисти места, те настигнаха авангарда на конниците, който се състоеше от двама души с дълги бради, облечени с черни фланели. На краката си имаха високи ботуши и големи шпори.

— Къде отивате? — ги попита единият от тях.

— Искаме да се присъединим към вас, за да отидем в някое ханче — отвърна Балдо.

— Ние не притежаваме такова ханче — отвърна другият конник.

— При все това, ще останем с вас.

Конниците продължаваха да гледат недоверчиво двамата пътници, сякаш се страхуваха да не ги нападнат. Изведнъж единият от тях каза нещо и шибна коня си. Веднага след това го последва и другият.

— Защо бягат? — попита Камерлан.

— Кой знае? Може би се страхуват.

— Аз смятам, че това е някоя банда разбойници.

— По всичко изглежда.

Тъй като не знаеха накъде да хванат, те продължиха пътя си на юг и преди тъмнината на нощта да се спусне над безкрайната пустиня на Пампас, те стигнаха до брега на езерото Урре. Бяха изцапани с кал от петите до главата.

Също и конете бяха в окаяно състояние. Блатистите места, през които бяха минали, за да стигат езерото, бяха изцапали животните до неузнаваемост.

— Не зная дали да благодарим на случая, че ни докара на това място — каза Балдо и слезе от коня си, като го остави спокойно да пасе.

И Камерлан направи същото. Съблякоха се и се хвърлиха във водата да се къпят и да пораздвижат мускулите си с плуване.

След това двамата приятели решиха да уловят малко риба и тъй като покрай брега, между високата трева, бяха намерили една примитивна лодка, направена от биволска кожа, качиха се вътре и навлязоха в езерото.

Леката лодка се люлееше опасно и на няколко пъти щеше да потъне.

— Внимавай! Гребеш много бързо — извика Балдо в този момент. — Започва да духа вятър.

— И това ли ни трябваше сега?

— Да се връщаме към брега — извика Балдо. — Ще погладуваме още малко.

Но беше вече много късно. Силният вятър развълнува повърхността на езерото, фучеше като глутница диви зверове. От време на време лодката застрашаваше да се обърне. Изведнъж една грамадна вълна изхвърли двамата приятели в развълнуваното езеро. Лодката изчезна за миг и те трябваше да се доверят на собствените си сили, за да се борят със страшните вълни.

Без да се отделят един от друг, те продължиха да плуват неуморно няколко часа, като в същото време използваха блъсканите от вятъра към брега вълни, които ги понасяха напред като безжизнени трупове.

При светлината на зората те видяха, че брегът не е далече и това удвои силите им. Изведнъж над водата забелязаха скелета на един кон.

— Внимавай да не го изпуснеш — извика Камерлан, сияещ от радост.

— Не ме е страх вече от нищо — отвърна Балдо, който се беше докопал до скелета на четириногото.

Двамата приятели се хванаха предпазливо за тази необикновена подпора и за няколко минути стигнаха на брега, капнали от умора.