Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (19)

Патрол

Балдо и Камерлан, заедно с Гуа-Яла и Ноа-Гай, следвани от ликуващата тълпа се отправиха към мястото, където щеше да се състои банкета.

Мисълта, че ще прекарат нощта в пиршество с музика, песни и танци и че ще могат след това спокойно да почиват, радваше двамата герои и ободряваше лицата им.

Гуа-Яла поглеждаше от време на време Камерлан и му се усмихваше мило.

Изведнъж Камерлан се наведе над нея и пошепна на ухото й:

— Кой е онзи човек, който разговаря с Ноа-Гай?

— Ури-Буи, един много опасен човек. Трябва да се пазите от него.

— Кажи ми, какво знаеш за него.

— Той принадлежи на едно враждебно настроено срещу нас племе. Преди известно време дойде в лагера и донесе като дар на Ноа-Гай главата на своя господар.

— Този човек е предател!

— В замяна на това — продължи Гуа-Яла, — той поиска от Ноа-Гай да вземе мене.

— И тогава? Ти си негова робиня?

— Не още, но ще падна в ръцете му, ако ти ме напуснеш.

— Този мошеник ще трябва да се разправя с мен.

— Внимавай, защото той е силен и ревността му е опасна за нас двамата и твоя приятел.

— Откъде знаеш това?

— Погледът му говори явно.

Малко по-късно Камерлан довери на Балдо разговора си с Гуа-Яла.

— Що за глупости са това? — извика Балдо самонадеяно. — Ние вече спечелихме уважението на главатаря и няма от какво да се опасяваме.

— И все пак, мисля, че не е дошъл моментът да се смятаме напълно сигурни.

— Камерлан, ти ли говориш такива работи? Един човек, който можа да се пребори с разярен бик, да се страхува от ревността на един пияница?

— Все пак, аз твърдя, че трябва да си отваряме очите.

Празненството продължи цялата нощ и една част от другия ден. Около десет часа преди пладне Ноа-Гай събра по-важните личности на племето, към които се присъединиха Балдо и Камерлан и след като ги покани да пият за напредъка на селото и за здравето на двамата герои, каза:

— Сега трябва да решим какви мерки да вземем във връзка с едно неприятно събитие. Жителите на Патрол са избили миналата нощ няколко наши ловци, които без лошо намерение са се приближили до техните владения.

— Смърт!

— Война, война!

— Да запалим техния лагер!

— Да се отмъсти! Веднага да се отмъсти!

С тези викове индианците посрещнаха съобщението на главатаря. Веднага бе взето решение да се изпрати една експедиция от триста души с най-здравите коне и предшествувани от едно стадо биволи.

След това Ноа-Гай се обърна към двамата герои и каза:

— Колкото за вас, вие сте свободни да заминете или да останете.

— Ние сме с вас! — заяви Камерлан. — Горим от желание да накажем убийците.

— Добре. След два часа ще дам знак за заминаване.

След като напуснаха колибата на главатаря, Гуа-Яла се приближи до Камерлан и знаейки за взетото решение, с натъжен глас попита:

— Защо реши да заминеш?

— Беше необходимо. Каквато и опасност да се появи за вашето племе, аз и моят другар трябва да бъдем готови.

— Това ме кара да мисля, че ти искаш да ме напуснеш.

— Съвсем не, Гуа-Яла.

— Тогава остани.

— Не мога! Ноа-Гай ще помисли, че аз искам да избегна опасностите на битката.

В този момент, с просълзени очи, Гуа-Яла се хвърли на врата на Камерлан и като го притисна силно до гърдите си, промълви със задавен от сълзи глас:

— Остани, господарю мой, остани с мене. Ще живеем щастливо.

— Не мога, Гуа-Яла. Дългът ме зове.

Изведнъж хубавата индианка блъсна настрани Камерлан и след като го погледна в очите, каза решително:

— От този момент аз те смятам за мой неприятел.

— Защо, Гуа-Яла?

— Не питай повече. Ти искаш да се освободиш от мен и аз ще съумея да си отмъстя за това.

— Не си права, Гуа-Яла! — извика Камерлан, като смяташе, че обидената индианка ще му напакости.

Но Гуа-Яла остана непоколебима.

— Заминавай! Но ще се видим пак и тогава ще се разкайваш. Моето отмъщение ще бъде неумолимо — заяви тя решително.

Камерлан си взе сбогом с Гуа-Яла и побърза да настигне Балдо.

— Тази жена ми създава неприятности.

— Трябваше да очакваш такова нещо — отвърна Балдо. — За щастие, ние спечелихме вече доверието на главатаря и никакъв женски каприз не може да ни заплашва.

— Така ли? Но ти не мислиш за Ури-Буи.

— По дяволите този пияница! Той ще се радва, като разбере, че ти си напуснал индианката.

Камерлан се позамисли за момент и после каза:

— Да оттегля дадената дума на Ноа-Гай, това би било подлост. А освен това, тази нова авантюра може да ни послужи да се освободим по-скоро.

— Тогава на добър час!

Около пладне колоната на индианците потегли на път към лагера на Патрол, който се намираше на около десет мили.

Ноа-Гай направляваше пътуването на колоната с движението на слънцето, с оглед да нападне първите жилища на лагера веднага щом тъмнината на нощта се спусне над Пампас.

Когато колоната стигна на половин миля от Ко-ди-Еуба, Ноа-Гай събра на съвет своите хора и след малко бе взето решение да се изпрати авангард от трима души, който да открие неприятеля и да донесе необходимите сведения.

След като авангардът замина, колоната беше разделена на малки групи, за да преминат течението на Ко-ди-Еуба. Балдо и Камерлан стояха до брега и ръководеха работите по преминаването, което беше доста трудно и опасно поради голямата дълбочина на реката.

Виждайки с каква готовност и решителност работят двамата герои, Ноа-Гай се радваше от сърце. Двамата приятели бяха сигурни, че всяка тяхна инициатива ще бъде подкрепена от главатаря на индианците.

Около пет часа сутринта небето на изток започна да се зачервява, звездите бавно угасваха и след малко пурпурното слънце се показа на хоризонта.

— Ето Патрол! — извика радостно Ноа-Гай.

Докато колоната се прикри зад един малък хълм, пристигна авангардът, изпратен за разузнаване.

— Какво ново има?

— Всички обитатели на Патрол са под оръжие.

— Дявол да го вземе! Някой ни е издал! — извика ядосано Камерлан.

— Това е невъзможно — каза Ноа-Гай. — Аз смятам, че те очакват нашето нападение, защото извършиха една подлост спрямо нас.

— Силна ли е тяхната отбрана? — попита Балдо един от авангарда.

— Според нашите изчисления, хората, способни за борба, са повече от четиристотин.

— Дяволите да ги вземат! Сто повече от нас! — извика Камерлан.

— Какво да правим сега? — обърна се Ноа-Гай към Балдо.

— Дайте ни възможност да отидем да преговаряме.

— Ще ви убият! — заяви главатарят.

— Не се тревожи, Ноа-Гай! Отдалеч ще дадем знак, че отиваме да преговаряме с техния главатар и тъй като той предполага, че нашите бойни сили са много повече от техните, няма да откаже да ни приеме да преговаряме за предаване на изменниците.

— Добре! — извика Ноа-Гай, доволен от неговата решителност. — Познавате ли пътя, който води дотам?

— Не, но ще се ориентираме.

Балдо и Камерлан пипнаха отново пушките си, от които бяха лишени дълго време и въоръжени с два дълги ножа, поеха бързо към лагера на Патрол. Стигнали на около сто метра, Балдо вдигна бяла кърпа на върха на пушката и след пет минути авангардът на Патрол се отправи към тях.

— Заведи ни при вашия главатар — каза Балдо.

— Какво искате от Горджос?

— Изпратени сме от Ноа-Гай да преговаряме за мир.

— Добре. Дайте си оръжието и ни последвайте.

След като ги обезоръжиха и ги завързаха добре, те ги преведоха през ямите за защита на селището, и после през улиците, изпълнени с хора. След дълго обикаляне влязоха в една стая и когато ги развързаха, бяха представени на Горджос, седнал между своите адютанти.

— Как така попаднахте сред индианците? — попита Горджос.

— Това е дълга история, която ще ти разкажем по-късно. За сега ти стига да знаеш, че за да спасим живота си, трябваше да се закълнем във вярност на този проклет Ноа-Гай — каза Камерлан.

— Тогава вие сте наши приятели! — забеляза главатарят.

— Да, и нищо няма да ни попречи да ти помогнем във войната срещу тази дива орда…

— Но… един момент — прекъсна го Горджос. — Как успяхте да извоювате толкова голямо доверие, за да ви изпратят като парламентьори?

— След многократни доказателства на проявена храброст и нашия привиден интерес към съдбата на племето. Сега обаче е дошъл моментът за отмъщение.

— Значи вашите намерения са сериозни?

— Този проклет човек ни изтезаваше като роби!

— Ще го обесим на най-високото дърво в Патрол — каза Горджос и заповяда да се върне оръжието на двамата младежи.

След това Горджос, Балдо и Камерлан излязоха из селището, за да прегледат депозита от оръжие и храни, като се спираха да обясняват на войниците, че индианците нямат достатъчно храна и хора и че резервите им се намират на разстояние от осем часа усилен път.

— Ще започнем ли веднага работа? — попита Горджос.

— И какво мислиш да правиш? — каза Камерлан.

— Да хвърлим напред нашите най-храбри войници и да изненадаме неприятеля.

— Не, аз съм на друго мнение — заяви Камерлан. — Аз смятам, че ние не бива да започваме. Те ще чакат нашето завръщане, за да узнаят твоя отговор във връзка с предаването на изменниците.

— Но тука няма никакви изменници, нито предатели. Това са обикновени войници, които защитиха нашето селище от нападението на индианците.

— Добре, Горджос. Да не губим време в празни думи. Ноа-Гай смята за изменници и предатели всички тези, които не са на негова страна.

— Той е много глупав човек!

— Горджос! — извика Балдо изведнъж. — Почти е сигурно, че утре индианците ще предприемат атака. Да се приготвим за защита. Да засилим отбранителните укрепления, като обещаем голямо възнаграждение на твоите войници, ако победят.

— Отлично! Аз съм с вас!