Любен Дилов
Библията на Лилит (8) (Книга от Долната земя)

7.

Оставихме ги още няколко дена да се налудуват безгрижно в резервата, после една нощ вдигнахме неусетно за тях жиците. Наплашена от тока, джунглата не веднага влезе в резервата. Първи се появиха най-дръзките животни. Те нападнаха няколко двойки, както бяха се залисали в своето размножаване. Зверовете разкъсаха самците, трудещи се върху своите самки и в резервата едва тогава настъпи паника. Всички се изпокриха в храстите, а мъжките се изправиха пред тях да ги пазят, но ги пазеха с голи ръце или откъртени меки клони. Подхвърлихме им заострени кремъци и те бързо съобразиха, че стават за оръжие. Дотогава се мъчеха да прогонят зверовете само със силни викове. Запалихме на няколко места и огньове, от които те взеха пламтящи главни, за да отпъждат и нощя зверовете. Така им подсказахме някаква първа полза от огъня.

Хищниците продължаваха да ловуват в някогашния резерват, да отмъкват и по някой наш питомец, но мъжкарите, подтиквани от женските, събираха храброст и сили организирано да ги нападат с крясъци и кремъчни ножове. Това стресна хищниците и те станаха по-предпазливи. Дълго дебнеха във високата трева. Обаче и нашите питомци се научиха да предугаждат нападенията им и да се бранят. Неколцина от тях дори вързаха с лико острите кремъци върху дълги пръти и по този начин не само увеличиха силата на удара си, но и не бяха толкова близо до звяра.

Решението на съвета бе да ги оставим сами да си изработят начина на живот, защото очевидно растяха по-различни от нас, въпреки нашето старание и множеството генетични обработки. Само ги наблюдавахме, но не крия, че ни беше жал, когато хищниците убиваха нашите, така да се каже, произведения.

А те — все пак бяхме ги отгледали значително по-интелигентни от останалите обитатели на джунглата — сравнително лесно се опомниха и станаха самостоятелни. Опасностите ги принудиха да останат задружни. Заедно по-лесно понасяха трудностите, намираха помощ и кураж един от друг, по-успешно настигаха и сгащваха храната си; когато тръгваха за нея, почваха да играят някакви сплотяващи ги заклинателни танци, които допълнително ги настройваха за бой. Жиците не ги спираха вече да шетат из околната джунгла. В подножието на близката планина те откриха за себе си подслон в няколко удобни пещери, които ги предпазваха от дъжд и буря. Бяха се образували сред тях и групи с постоянен състав — един мъжкар и една, две до три женски. Изглеждаше разумно, защото все още мъжете често гинеха в схватките с хищниците и едрия рогат дивеч, а повечето женски бяха издули вече коремите си, та им помагаха предимно със съвети. Предстоящите раждания и нощният студ принудиха племето от резервата да се пренесе изцяло в пещерите, да цени кожите на убитите животни като облекло и постеля върху каменния им под. Щяха да им бъдат нужни постоянен покрив и сушина, а почти веднага се убедиха, че падащият сравнително рядко от небето огън е подходящ да отоплява и осветлява пещерите им, та научиха жените да събират изсъхнали дърва и клони, за да го поддържат денонощно.

Особено ни изненада с развитието си Ева. Все така кротка и покорна в ръцете на своя Адам, в останалото време тя направо си го командваше. Записвахме нарежданията й: „Направи това…“, „Направи онова…“, „Ти си първият, ти трябва да водиш всички, мухльо такъв!“, „Стига си висял като паяк, ами си заеми водаческото място, говедо на говедата!“ Или малко по-нежно: „Ти само почни, аз ще ти казвам какво да правиш!“… Обидните думи вече бяхме чули от устата на нейната съперница Лилит.

Имахме чувството, че Ева е готова веднага да заеме водаческото място и това ни радваше. Но големият й корем я правеше унесена в себе си, внимателна в своите движения, тромава. Само когато ги наближеше Лилит, тя бързо-бързо закриваше с едрото си тяло своя Адам, зъбеше се и разперваше дългите си нокти. От кротостта й не оставаше и следа. Беше по-силна от моята малка Лилит, която отстъпваше пред яростта й, крепейки с две ръце не по-малко провиснал корем, силно оспорващ първенството на Евиния. А Ева дори доведе на своя ненаситен Адам една останала сама женска, чийто мъж бе изтърбушен при общия лов на рогати животни и по този начин разумно се предпази от него.

Моята малка Лилит си прихващаше от мъжете, когото си пожелаеше, и го замъкваше някъде на скрито. Така, без да ще, научи и другите да се крият, когато се сношават. Но заради това пък никоя от семейните общности не я пожела за член, направо я пъдеше, та никак не се знаеше кой от мъжете е бащата на онова, дето растеше в корема й. Но щом настъпи времето да ражда — доста преди Ева, — всички приеха, че това е именно Адам, първият й мъж.

Адам обаче не посмя да й помогне. Ева не го пусна. Никой от племето също не й помагаше открито, само нощем хвърляха в пещерата й меки кожи за бебето, а за нея едри и крехки мръвки или сладки корени.

Ние, разбира се, знаехме кои са, защото и нощем изучавахме живота на племето. Първото раждане и за нас бе от особена важност, но то мина благополучно. Лилит упорито стискаше зъби, да не издаде болките си на първескиня, а сигурно и да не се изложи в своята безпомощност. Така успя да не подплаши другите жени, на които също предстоеше първо раждане. Само на няколко пъти тя избърбори в унеса си името на Адам и ние предположихме, че Лилит не подбираше сексуалните си връзки не от действителна ненаситност, а за да покаже на Адам, че може и без него. А това беше вече твърде човешко като постъпка. Убедихме се в това, когато тя кръсти рожбата си — също чисто човешка постъпка. Беше всъщност първият създаден по нормален начин човек, чието име — Каин, озадачи всички ни. Но тъй като познавахме Лилит и като създаваща думи, не се учудихме, когато сред племето се наложи тръгналото от нея понятие „кинне“, с което обозначаваха „да ревнуваш“ или „да завидиш“. Изобщо мозъчето на Лилит неуморно казваше нещата около себе си с точни думи и звуково подражание.

Адам продължи да се преструва на незасегнат. Оглавил все пак племето като негов вожд, той си и имаше достатъчно работа, та пропусна да отбележи подобаващо първото раждане в него. Сигурно Ева пак не му позволи, за да не бъде тя, жената на вожда, втора. Благодарение на нейните напътствия обаче, Адам се изгради като общо взето полезен за племето си вожд. А Ева го научи да се и държи царствено, наперено. Той пръв запяваше и повеждаше бойния танц, преди ловците от племето да тръгнат по следите на дивеча, но ако плячката беше опасна, Адам се дръпваше назад и отдалеч командваше действията на ловците. Те, разбира се, вече бяха овладели тънкостите на боя. Друго си беше обаче да има кой да стряска с викове дивеча, да му отвлича вниманието и да ги командва, та скоро приеха за напълно естествено неговото неучастие в тежките сражения с едрия дивеч. Заделяха му и най-добрата част от убитото животно, като на вожд.

Ева роди месец след Лилит и цялото племе се занадпреваря да й носи лакомства и подаръци. До един бяха забравили, че първата жена на вожда им всъщност е Лилит. Не забравяха обаче от нея да се учат, защото тя надвишаваше всички по ум и умения. Лилит оваля своя Каинчо няколко пъти в топлата пепел от огнището пред пещерата, обяснявайки на начеколилите я жени с издути кореми, че това било здравословно за бебето, защото нечистите сили мразели вкуса на изгорелите дърва. Всеки ден го и къпеше пред всички в топлия извор, бълбукащ близо до пещерата й, та момченцето растеше здраво и силно. Същото не можеше да се каже за официалния син на вожда Адам. Лишената от въображение Ева го кръсти с безкрилата дума „син“ — в края на краищата син бе родила, защо да му търси друго име! На езика на племето Авел беше „син“.

Авел си остана неокъпан в пепел („Няма да подражавам на оная мръсница, я!“), та нечистите сили го нападнаха още от първите дни. Телцето му се нашари с разни пъпки и петна, мускулите му си останаха слаби и меки. Той и проходи доста по-късно от своя само с месец по-голям брат, който скоро не остави дърво наоколо неизкачено и отрано тръгна с ловците, за да носи на майка си полагащия им се дял от плячката. Докато Авел си седеше вкъщи и чакаше да му поднесат, както обикновено, най-хубавата част от месото. Но и тя не го правеше нито по-здрав, нито по-силен. Само доразгаряше завистта в очите на Каин.

Ева я позна в погледите и на другите, родени след него деца. Очевидно се чувстваха подценени и ощетени в сравнение със синчето на вожда. Па и в сравнение с малките му дъщери, които Ева роди по-късно. И една нощ здравомислещата Ева зашушна в ухото на мъжа си, но така, че и ние смогнахме да го запишем.

Видяла на сън как Каин изпива кръвта на нейния Авел, а стомахът му не я задържа и той я повръща. Но Авел си останал мъртъв…

— Трябва нещо да се направи — нареждаше тя в ухото на сънения Адам. — В племето се натрупва завист и ревност, а те сигурно ще станат опасни…

— Но какво мога аз да направя? — възропта сънливо Адам, който макар и от много години вече вожд на племето, не бе станал по-умен от това.

— Можеш — просъска в ухото му Ева. — Можеш! Тебе те слушат, нали си им вожд! Аз ще помисля какво да им кажеш…

Адам побърза да се обърне на другата страна, а ние от тази нощ напрегнато заследихме Ева, защото пред нашите очи се раждаше първият законник на племето. Най-после то щеше вероятно да получи нещо като социален и морален кодекс, който да управлява живота в непрекъснато нарастващото пещерно селище.

Бедното мозъче на първия наш питомник Адам трудно възприемаше, макар Ева да му го наливаше стотици пъти направо в ухото със среднощен шепот.

— Ще се изправиш над пещерите, горе на върха, и ще се провикнеш силно, та всички да се стреснат и да го запомнят! Ще им кажеш, че силите, дето са в небето, са ти ги внушили! Ти само ги възвестяваш на племето…

Бяхме подценили нашата Ева, оказа се, че притежава и режисьорска дарба. А под нейното ръководство Адам продължи още дълго да репетира, докато усвои какво и как да произнесе от върха.

В уречения ден решихме да подсилим ефекта на думите му. Племето наистина имаше нужда от морален кодекс, колкото и да не ни се щеше да утвърждаваме вярата му в надприродните сили. По съвета на жена си Адам бе се оттеглил за няколко часа в планината за последна репетиция, а Ева се погрижи през това време цялото племе да узнае, че той щял да донесе оттам важно за всички послание. Племето се струпа в подножието на надвисналата над пещерите скала и зачака. Дори децата престанаха да се гонят и боричкат, след като скалата, където трябваше да се появи Адам, внезапно избухна в пламъци. Буйният пожар, спуснат сякаш от слънчевото небе, накара всички да паднат на колене, както пред огньовете на светкавиците. Адам съвсем се вдърви и от нашия глас, прозвучал над главата му.

— Мини през пламъците, Адаме, не се бой! И съобщи на племето онова, което ти е поръчано да кажеш!

Това се оказа най-съдбоносната наша грешка. Но колегите от другите континенти, отгледали своята раса далеч преди нас, също не бяха успели да я избегнат. Адам, а заедно с него и цялото племе, повярва, че над него съществуват невидими сили, които ръководят и напътстват целия им живот. Бързото осъзнаване на нашата грешка ни принуди после окончателно да оставим племето само да се оправя. Надявайки се с течение на времето то да се убеди, че такива същества над тях няма. А най-вече: че не е нито първосданно, нито богоизбрано на тази планета.

След боязливо и напразно озъртане Адам се престраши да мине бегом през запаления от нас огън. Магнезиевите съединения, синкави и ярки като светкавици, нямаха нужната температура, за да подпалят кожите му, само ги поопърлиха. Щом се убеди, че минаването му през огъня стана без болка, както бяхме му внушили, Адам се окуражи и като се изтъпани на скалата, произнесе гръмогласно: Онзи там (за повече убедителност той посочи с пръст облаците) бил му възложил да повтори тези заповеди. По тях трябвало отсега нататък неговото племе да живее и всеки бил длъжен да ги спазва, ако не иска да бъде жестоко наказан от Онзи там горе.

Повторно изпъна пръст към облаците и като си пое дъх, произнесе не по-малко внушително:

— Не убивай себеподобния си, каквито и различия да имаш с него!

И отново си пое дълбоко дъх:

— Не пожелавай пещерата на ближния си, нито неговите кожи, нито мъжа на ближната си!

Тази заповед очевидно беше предназначена за Лилит, но отговаряше и на нашите убеждения, че тъкмо жената е по-важната в обществото, а лишеният от друга природна задача мъж, след като си свърши работата като пряк помощник в отглеждането на потомството, нека се заеме да урежда съжителството му. И непрестанно да измисля как да прави живота му по-безопасен и лек.

— Не лъжи себе си и не лъжи другите!

Хубава заповед! Как обаче племето щеше да я спазва, след като при самото й обявяване Адам бе си послужил с лъжа?

— Бъди отговорен за всичко, що става в племето ти! И не се отделяй от него!

Това ни прозвуча доста консервативно, но с глас, стигнал до кресчендо, Адам произнасяше вече следващата заповед:

— Не прави онова, което осъждаш у другите!

И млъкна, забравил какво следваше по-нататък. Объркването му пролича, та побързахме да го спасим с нова намеса. Прозрели всичките измерения на нашата грешка, правехме опит да я поправим. И окончателно втрещихме племето с глас, идещ откъм облаците:

— Да нямаш други богове, освен природата, която те е създала.

И:

— Почитай природата в себе си и природата около себе си!

Последната заповед бяхме заели от нашите колеги от Изток, опитали се да я внушат на тамошните си питомци с известен начален успех.

После угасихме огъня край безпомощно щръкналия на върха Адам. Племето бе коленичило с наведени глави, смазано от гласа ни, изтъркулил се като гръмотевица над него. А прибягнахме до тези допълнения, защото бяхме се вече поизплашили от обожествяващия ритуал.

Но ритуалът продължи. Опомнилият се Адам заслиза от върха бавно, объркал достолепието с уплахата, която приличаше повече на смирение. А племето се изсипа в праха пред него. Протягаше ръце да докосне провисналите край мръсните му крака кожи и явно всички бяха готови вечно да го боготворят. Дори го награбиха и го понесоха към близкия извор, накараха го да влезе в него и му измиха краката, кой знае откога не виждали вода.

Лилит и Каин стояха най-отзад. Не изглеждаха впечатлени от заповедите, а поведението на техните съплеменници явно ги забавляваше. Сигурно защото знаеха все пак кой е Адам. Това пролича и от постъпката на Каин. Още на другия ден той подмами хилавия си брат Авел по-далечко от пещерите и му размаза главата с една огромна биволска челюст.

Племето бе потресено — нали първата заповед, която току-що бе чуло под върха, забраняваше да се убиват себеподобни. И не посмя да убие Каин, както би сторило, преди да му бъдат наложени „божиите“ заповеди, само го прогони от селището си. А Каин се усмихна презрително на тия, дето го пъдеха, нарами тежкото си копие с каменния връх, хвана майка си за ръка и я поведе към неизвестните простори на изток от пещерите.

Подире им се затича една от дъщерите на Ева, която, макар и още малка, бе влюбена в едрия хубавец Каин. Някъде в далечината тя ги застигна и се присъедини към тях. А ние така и не узнахме от завист ли, от ревност ли Каин бе убил брат си, или заради тази своя сестричка, която очевидно и двамата бяха пожелали за себе си.

Да, племето наистина имаше нужда от подобни заповеди, но щеше ли някога да се научи и да ги спазва?