Любен Дилов
Библията на Лилит (33) (Книга от Долната земя)

22. Заветът на прамайката

Много неща ни е завещала нашата прамайка, а най-вече — мечтата си човечеството да става все по-многобройно. И ние общо взето добре служим на тази нейна повеля. Но нарастването на броя на човеците омотава тази цел в объркани кълчища от страсти, желания, дребнавости, пороци и извращения, превръща простата цел-мечта в постоянен източник на драми и трагедии.

Защото механизмът на привличането, който Богинята-майка е заложила в нас за осъществяването на избора, прекалено често се задейства. Той не признава ни сезони, ни време, както е при повечето животни, и в това отношение човекът прилича на заека — може по всяко време на денонощието да извършва оплодителната си дейност. Но, за разлика от зайката, която на всеки три месеца се освобождава от плода, човекът ражда винаги по едно-две, рядко три наведнъж отрочета. И то след дълъг срок на износване и още по-дълги години на отглеждане, докато животните скоро след раждането си стават самостоятелни.

Тази продължителност на сроковете за отглеждане е създала потребност у жената да осигурява на своите потомци богат, уютен и сигурен дом, както и подкрепа в бъдещия самостоятелен живот. Ето защо тя много често ще предпочете не природното си влечение към определен мъж, изпратен при нея от Богинята-майка, а отива при онзи оплодител, който, макар и да не представлява природният обект на харесването, може да й предложи важните за отглеждането на потомството условия.

Инстинктивно обаче това я кара само временно да отлага собствения си избор и след като е осигурила децата си, жената е готова да последва първата повеля на Лилит и да потърси онзи, когото би обичала. Защото механизмът на привличането е обвит в основното чувство, наречено обич. А тестото на тази обич, разбира се, също е замесено от много неща, които жената забравя, щом я връхлети опиянението на привличането. Обикновено това са мъжествеността на оплодителя, неговите напористост и нежност и готовността му да й служи. Прочете ли тези неща в очите му, тя е готова да го обикне.

Ние не знаем какво точно си е мислила Богинята-майка, когато ни е създавала, но сме убедени, че това поведение на жената пак от Богинята-майка е заложено в нас и ни кара да вярваме в избора на сърцето си. Защото този избор е единствено правилният, за да се осъществи доброто, умно и красиво продължение. А самия избор човекът е нарекъл с красивата дума „любов“, за да го отдели от другите свои всекидневни усещания, да му придаде известна празничност и изключителност.

Но бъркотията, която тази дума предизвиква, става невъобразима, колкото повече са хората на земята:

Първо, жената невинаги може да срещне сред чудовищното множество в определения й от Богинята-майка срок своя желан оплодител.

Второ, привличането, наречено по-късно любов, също трае определено време, след което напира нуждата от нов оплодител.

Трето, намесва се нещо, което също е създадено сред постоянното нарастване на броя на хората — потребността да се ограничиш от множеството чрез собствеността. Ние смятаме, че собственическото чувство първо се е зародило у оплодителя, решил, че има законни права над рожбата си. Той ще да е измислил и думата „изневяра“, но е съумял да накара жената също да повярва в нея и дори да страда, щом оплодителят, когото си е харесала, отиде да опложда друга.

Четвърто: честите оплодителни влечения подмамват да бъдат превръщани в приятна игра. Защото приятността е тази, с която е поръсен механизмът на оплождането, та да се задейства. Тази игра, убедени сме, най-напред се разиграва във фантазията на мъжа и той превръща законните си хареми от храмове на своята мисия, най-ефикасно да изпълнява предназначението си и където да се кланя на Богинята-майка, в места за развлечение.

А пък жената невинаги познава предварително сред нарастващото множество оплодители дали я искат за божий съсъд, в който да расте продължението на човечеството, или я търсят като обикновен предмет за удоволствието. Затова не са редки и случаите, когато тя от материална принуда или от собственото си неудовлетворение, прераснало в някаква ненаситност, или и от трите заедно, защото Богинята-майка не всички е дарила с еднаква сила на желанието, с готовност превръща себе си в такъв предмет на удоволствието. Но тя настоява преди всичко да бъде партньор в тази приятна игра. Защото Богинята-майка така е устроила жената, че тя да изпитва еднакво удоволствие при оплождането.

Играта си е игра, колкото и приятна да е, в нея скрито е съхранен основният закон — да има стремежа към надмощие. Иначе престава да бъде игра. Това кара битката между жената и нейния оплодител да не секва. На мъжа продължава да му се ще той да е създаденият по-напред, но никак не му се запитва за какво всъщност е създаден. Той настоява да прави история с примитивното си средство за оплождане, да превръща жената в своя слугиня или в предмет за лично удоволствие. Да забравя, че и тя има нуждата от същото удоволствие.

А жената все пак си остава вярна на заветите на Лилит. Тя продължава да държи поне на своето равноправие, макар и понякога да е склонна като сина на Исак Исав да се отказва от първенството си. Винаги обаче се стреми да опази достойнството на своето божествено предназначение — да бъде родилката на света.