Любен Дилов
Библията на Лилит (27) (Книга от Долната земя)

16. Мъжки обичаи

Мъжете все така населяваха небето над хората с мъже; ако можеха без жените, нямаше и на земята да оставят място за тях. Непонятен е този хъс, с който, кланяйки се на своите богове, те непрекъснато им приписват собствената си зависимост от жените, а това пораждаше в тях женомразтво. Разбира се, че мразиш този, от когото си зависим, но омразата им ставаше все по-свирепа и по-изобретателна в начините си да се прикрива. С нарастването на населението — а жените въпреки всичко раждаха ли, раждаха, бидейки често насилвани и рядко оплождани с любов — мъжете престанаха да гледат на жените като на майки и продължителки на рода, все повече третираха жената като вещ без особена стойност. Почти навсякъде, когато жените умираха, не ги допускаха дори в семейната гробница. Мъжете си измисляха какви ли не вери, а най-устойчивата и най-разпространената им вяра бе породена от техния кратък земен път. Значи, щом животът им на Земята е кратък, в Отвъдния свят той щял да бъде вечен. Но тогава жените ще са им нужни и на онзи свят, затова ги взимаха със себе си.

Чудовищна бе гледката на такова погребение! Мъжът, престарял княз, притежаваше множество жени. Те отдавна бяха се примирили с неговата мъжка немощ, живееха си задружно, прескачаха сегиз-тогиз при други мъже, взаимно се прикриваха и така княжеският род непрекъснато нарастваше. А този голям и богат род устрои царствено погребение на своя официален баща. Иззида му просторна гробница, наблъска в нея най-хубавата му колесница с най-хубавия кон, напълни я с доспехи и оръжия, и съдове с храна за из пътя. Никой, естествено, не знаеше колко е този път и какво има отвъд. Разни жреци обаче им внушаваха — като че ли вече са били там!, — че там само ги чакали, за да им устроят един колкото се може по-приятен живот. Та за да му бъдело приятно още повече, синовете му — а колко са били на престарелия княз, само майките им знаеха — решиха, че трябва да погребат заедно с него не една, а две негови любими жени. Такъв бил и обичаят.

Князът едва ли е имал вече любими жени след отдавнашното му старческо изсипване, провесило детеродните му топки едва ли не до коленете, затова любимите му жени по свой вкус ги определяха синовете му. У тях обаче все пак мъждукаше някакво синовно чувство към майките им, заедно със спомена за техните грижи, та, разбира се, не обявяваха своите майки за любими жени на княза. Избираха най-младите и най-хубавите, които още много пъти щяха да раждат, но нали го нямаше повече техният княз, а синовете не можеха да заместят баща си, нека раждат на онзи свят!

Избраните или само още нарочените се криеха. Не им се искаше да жертват така глупаво своята младост, макар мъжете и на тях да се мъчеха да втълпят, че това било извечен обичай и че трябвало да се радват, защото отивали в Отвъдното, тържествено изпратени от цялото племе. Младите хубавици си мислеха, че нищо добро не ги очаква с един изсипан старец; едва ли там той ще стане по-млад и по-можещ, та никак не им се искаше да го последват.

Цялото племе се юрна да ги измъква от скривалищата им, злорадо ликувайки над тяхната младост и хубост. Най-усърдни естествено бяха онези жени на княза, които бяха останали неизбрани. Вързаха най-напред ръцете на жертвите, после омотаха въжето около гъвкавите им, сочни тела. Жрецът насила изсипа в устата им отварата на едно биле, за което само той знаеше, че ще ги упои и направи безволеви. Двете хубавици бързо се отпуснаха и клюмнаха, така че можеха вече да бъдат развързани. Бяха просто готови, само дето не можеха да се радват и пеят като всички около тях. Па и на хубавите си крака не можеха повече да стоят, затова ги довлякоха до дълбоката гробница, където ги очакваше техният престарял и мъртъв повелител. Заставиха ги да коленичат, силно им извиха ръцете назад, оголиха дългите им нежни шии и жрецът с артистичен замах стовари острия си бронзов меч върху тях.

Насред празничните викове и песни долита шумът от съсечените вратни прешлени и двете млади главици се търкулват в гробницата край мъртвия княз. Телата на „любимите“ му жени не се радват на такава чест, па и според преданието мъртвият едва ли щял да има нужда от телата им, затова ги захвърлят още топли далеч от гробницата, където с лай и вой върху им се нахвърля глутницата обезумели от глад кучета.

След като покрият гробницата, по чието каменно дъно лъщи локвата кръв от жертвоприношението, започва пиршеството на хората. Ядат, пият и пеят цели три дни! Музикантите надуват пищялките си или дърпат сухите черва-струни на своите инструменти. И всичко живо се напива с надеждата, че при новия княз, когото хей сега ще изберат, всичко ще бъде по-хубаво и по-справедливо. А новият княз, още неизбран, вече е видял как се погребва главатар на племе и отсега се радва, че когато умре, няма да бъде сам, а две — най-малко две, но може и повече — такива хубавици ще го последват на онзи свят. И все пак не му се бърза още за там.

Друго едно племе пък, обявило се за богоизбрано, като че ли не са всичките човешки племена богоизбрани, си измислило такъв обичай: когато се сключва споразумението между две страни или двама мъже да живеят в мир, да не се обиждат един други и да не се нападат, те разсичали през кръста младо момиче с тържествената клетва: както това момиче няма никога повече да ражда, така и ние, враждуващите досега, никога повече няма да враждуваме помежду си… И така нататък. А като ги запиташ защо трябва да загива едно добро момиче и бъдеща майка, та те да се помиряват, ще ти отвърнат, че така са правели и дедите им или в краен случай — че така бил наредил техният Господ.

Този техен Господ изглежда ненаситен, защото е ненаситна и мъжката потребност от жестока вяра. Подобно предание е останало и за дъщерята на пълководеца Йефтай, който решава да се бие с амонитците. (Преданието обаче пропуска да ни каже какво са му направили бедните амонитци.) Преди да тръгне срещу тях, Йефтай обещава на своя Бог, че ако той му предаде в ръцете амонитците, първото същество, което излезе насреща му от неговия дом, когато той се връща от победата, щял да принесе в жертва на него. Ние, естествено, не знаем какво му е отвърнал този негов Господ, но когато Йефтай се връща след унищожителното поражение на амонитците, от неговия дом насреща му излиза неговата дъщеря (Съдии 11:34–36) „… с тимпани и весели хора, тя му беше едничка, той нямаше още ни син, ни друга дъщеря. Щом я видя, разкъса дрехата си и каза:“ „Ах, дъще моя! Ти ме съсипа: и ти си между ония, които нарушиха покоя ми! Аз отворих (за тебе) устата си пред Господа и не мога да се отрека.“ Тя му каза: „Татко! Ти си отворил устата си пред Господа, прави с мене това, което са произнесли устата ти, щом като Господ е отмъстил чрез тебе на твоите врагове амонитците.“

И въпреки че Йефтай положително е очаквал друг да излезе от вратата на неговия дом, за да го посрещне, той решава, че няма право да сменя жертвата. Заколва едничката си дъщеря и я опича за своя вечно гладен за човешко месо Господ.

Възможно ли е един Господ да бъде толкова глупав, че да изяжда онези, които населяват света с рожбите му? Изглежда, може, щом е измислен от мъжете! Защото със същата страст мъжете изтребваха и вече създадените хора. Племената и народите непрекъснато воюваха помежду си, а битките им ставаха все по-кървави, оръжията им все по-добри. А заедно с тяхното усъвършенстване като че ли се усъвършенстваше и чудовищният обичай жени, и то хубави, и то знатни, да се жертват по някакъв още по-жесток в безсмислието си начин.

Един цар нахлул с огромна войска в съседната държава и бързо я победил. Преди обаче войските му да влязат в столицата на покореното царство, той нарежда да му доведат пленената царица. Тя се изправя гордо пред своя нов повелител и дори когато той заповядва да я съблекат гола, тя си остава в тръпнещо очакване за бъдещата си съдба с този млад и дързък цар, победил мъжа й. Защото на жените също така е внушено от мъжете-победители, че жената открай време принадлежи на по-силния, на победителя.

Да, но царят победител отвърнал поглед от хубостта на тялото й, сграбчил с две ръце дръжката на меча си, замахнал слепешката. Не улучил точно изящната гънка на шията й, а я ударил в рамото. Царицата изревала от болката и се строполила в бързо разширяващата се локва кръв. Гледката накарала царя-завоевател допълнително да освирепее. Удар след удар нанасял той всред писъци и фонтани от кръв с меча си върху гърчещото се в краката му тяло. А когато то престанало да потръпва конвулсивно, той го разсякъл по дължината — от чатала с мократа от кръв горичка над утробата до лявата извивка на шията. Отделил с меча си, пъшкайки от усилието, двете мъртви части на царицата на метър една от друга и заповядал на войниците си да минат един по един между двете части на трупа, газейки в локвата с кръв. Чак след това, с окъпани в кръвта на царицата крака, да влязат в предалата се столица. Такъв бил пък техният обичай!

И като че ли нямат край отмъстителните измислици на мъжете! Не само когато воювали, им трябвали жени за жертви, а и когато строели. Женската душа придавала била повече здравина и дълголетие на постройката. Жената е създадена от Богинята-майка по-здрава и по-дълголетна, защото трябва да носи в себе си и да отглежда, докато станат самостоятелни, много нови същества, но значи ли това, че трябвало да бъде и вграждана в темелите на голяма постройка? С какво тя ще стане от това по-здрава и по-дълголетна, след като тия качества зависят единствено от умението на строителите и строителния материал?

Колкото и да си оставала сърдито незаинтересована от съдбата на създадените от нея хора, Богинята-майка от време на време се ядосвала над глупавата им жестокост и започвала да друса Земята под краката им, та дано се опомнят. Но ако трусът се окажел по-силен, рухвали и най-яките постройки и тогава се виждало как вградените в темелите им жени са се гърчили, докато умрат от задушаването, защото мъжете строители им отказвали дори прозорчетата, за които молели невестите, та да могат да кърмят през тях децата си. Но и тази гледка не спомагала мъжете да се съпикясат в собствената си безогледност към жените.

Не съществува на Земята звяр, който да изпитва такава наслада, умъртвявайки самката си, нито да е толкова изобретателен, убивайки я и по този начин да оправдава с господството си своето чудовищно отношение към онази, която отглежда в утробата си семето на човешкия свят.

Защото какъвто е мъжът, такъв е и неговият Господ. На него той приписва всичко лошо, което носи в себе си, за да избегне признанието, че той, мъжът, го носи непрекъснато в ненаситната си душа. И с най-голямо удоволствие му се отдава. Сякаш Богинята-майка е спяла или кой знае какво друго си е мислила, когато на Земята е създавала мъжа.