Любен Дилов
Библията на Лилит (3) (Книга от Долната земя)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013)

Издание

Любен Дилов. Библията на Лилит. Голямата стъпка

Българска, първо издание

Коректор: Мая Тодорова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Дима Василева

Формат 84/108/32. Печатни коли: 16

ИК „Бард“, София, 1999

ISBN 954-585-004-3

История

  1. — Добавяне

2.

Една случка ни накара окончателно да повярваме в тяхната различност. Над джунглата се разрази силна буря, истинска канонада от гръмотевици раздираше небето над нея. Наблизо падна и гръм. Беше предизвикан от металната грамада на нашия астролет, но, бидейки добре заземен, обвивката му отхвърли пожара от себе си; пламнаха само няколко храста в края на гората. Всички животни наоколо се разбягаха от огъня, само избраните за наше продължение същества обградиха малкия пожар и като омагьосани се вторачиха в него. По някое време едно от тези странни същества издаде от себе си звук, какъвто дотогава не бяхме чували. Останалите го повториха. Към този звук се добавиха нови, различни, върволицата им заприлича на песен. На странна и неразбираема за нас песен. Съществата паднаха по очи, изправиха се, завъртяха се в подобие на хоро. В танца им и мелодията, чието еднообразие бе свързано очевидно с движенията на техните уродливи тела, се долавяше определено подобие на ритъм. Нима тези същества, за разлика от всичко живо около себе си, умееха да изразяват в звук и движение ритъма на Вселената?

Храстите скоро догоряха и съществата спряха своя танц около огъня, но в оттеглянето им определено се долавяше нещо като боготворене. И дори като наклякаха отново край своите дънери, изглеждаха променени. И дълго не ни обръщаха внимание, сякаш не ние бяхме им доставили удоволствието да потанцуват около огъня. Дали не го обожествяваха? Но тогава това щеше да е първата сериозна стъпка към тяхното навлизане в някаква цивилизация!

Само мъжкарите ли обаче навлизаха в нея? До този момент нито една от техните женски не бе се появила, нито някое тяхно дете. Мъжкарите не се отделяха от своите дънери, освен за танца около огъня, там си и ръпаха някакви корени и не преставаха да зяпат към нас с хлътналите си под надвисналите им вежди очички. Понякога се опитваха и да ни подражават, явно без да разбират смисъла на едно или друго наше движение, на различните наши гримаси, които осъзнавахме едва когато ги видехме повторени от тях. Половите им атрибути висяха завидно едри, караха ги да изчезват понякога в короните на дърветата, където явно се криеха техните женски. Постепенно обаче се осмелиха и да ни придружават в проучвателните ни излети в джунглата. Отместваха ниско преплетените клони и лиани, за да минем, предупреждаваха ни с остри викове за дебнещите ни хищници, незнаейки, разбира се, че ние отдалеч сме ги забелязали със своите си технически средства и сме преценили опасността от тях. Но изразявахме демонстративно своята благодарност. Подхвърляхме им разни дреболии, чиито метален блясък бе привлякъл вниманието им, от което те едва не полудяваха от радост. Скачаха и се въртяха, навираха си един другиму в носа непонятния им подарък. Така приятелството ни с тях се засилваше.

Забелязахме ги и твърде често да поглеждат нагоре. Отначало, подведени от обожествяването на огъня, решихме, че търсят между облаците откъде сме се появили, но скоро се уверихме, че от дърветата ги нападат и главните им врагове. Бяха огромни влечуги и катерещи се хищници, които изненадващо скачаха върху им, а отбягваха нас като нещо непознато. Пък и нашите костюми ни правеха неуязвими за техните зъби и нокти, плашеха и силните земни хищници. Ето защо след като респектирахме с опойващи куршуми няколко дебнещи в храсталаците хищника, ние започнахме да ги пазим и от техните коварни врагове по дърветата. И то по начин, който да ги убеди, че го правим заради тях.

Непонятният безшумен начин да се справяме и с най-едрите и опасни хищници сигурно ни караше да изглеждаме в техните очи свръхестествено могъщи, но, поели този риск, ние съзнателно прогонихме от околната джунгла всички опасни за тях хищници. Окончателно повярвали, че дошлите отнякъде си техни всемогъщи благодетели имат само добри намерения, мъжкарите свалиха от скривалищата по дърветата своите самки и децата си при нас на поляната.

Бяха ни нужни по-младите им самки и годните вече за оплождане момичета, а те лесно дойдоха при нас, подготвени от сприятелилите се с нас мъжкари. Мъжкарите пък проявиха направо великодушие, преотстъпвайки ни за известно време някои от жените си. Това обаче не ни по-твърди дали промискуитетът при тях е узаконен обичай, или представляваше ответен жест на благодарност, но оставихме въпроса си за по-нататък. А подборката правехме с блещукащи украшения, които подарявахме на избраните от нас самки. Отначало те не знаеха за какво служат, но после бързо схванаха предназначението им. За децата също носехме разни лъскави играчки.

Играчките създадоха особени грижи на снабдяващите експедицията ни. Трябваше да бъдат възможно най-прости, едновременно обаче като за деца, нямащи никаква представа за какво служат, но да предизвикват работата на тяхното въображение. Такива играчки в нашия свят отдавна не съществуваха, та се наложи тепърва да бъдат изобретявани от наши учени, които никога не бяха се занимавали с подобни неща. Тукашните малчугани обаче неочаквано проявиха удивителна интелигентност. След като се нахвалиха с тях по няколко пъти на всички възрастни, че и помежду си, те започнаха да ги чоплят, за да видят какво има вътре. Любопитството им бе проработило, фантазията — също. Те бързо съобразяваха как да разглобят играчките, намериха им и приложение в игрите си, което невинаги ни беше ясно, но във всички случаи ни радваше като сбъдването на нещо желано.

Щом им се понаситиха — детската лакомия за новости и тук се оказа ненаситна, — децата се заомилкваха около нас за други. Другите играчки имаха по-сложно устройство, но те и с него се справиха. Така окончателно притъпихме инстинкта им за опасност, превърнахме ги в свои постоянни гости, свикнахме с тях и те свикнаха с нас. Бяхме забравили обаче, че детското любопитство може да бъде и опасно. С кривите си крачета, покрити с остра и твърда козина, те се завираха навсякъде из лагера ни, с изключение на винаги заключения за тях астролет. Пипаха с дългите си и сръчни ръчици и там, където не биваше да се пипа. Стараехме се да не бъдем груби с тях, но понякога изтървавахме нервите си — като всеки възрастен пред неразбираемата за него логика на детското поведение, — та трябваше после с преизобилие от жестове да се оправдаваме пред възмутеното племе. Мърморенето на племето бе всеобщо и еднакво и също не ни помогна да разберем кои са родителите на съответните деца.

Пакостливата детска настойчивост — хем полезна ни, хем представляваща постоянна заплаха — ни накара да поизбързаме. Още повече, че слязлата най-близо до нас експедиция, водена от Еа, вече учеше своите питомци да обработват почвата и да засяват в нея нужната им храна, като я напояват от близките големи реки. Обзе ни и треската на едно същинско творчество. Подмамихме с пъстри огърлици няколко от по-хубавите млади самки. Избраха ги, естествено, нашите мъже по свой вкус, но тъй като сториха това под одобрителните погледи на мъжкарите, решихме, че вкусът им към жените е сходен с този на нашите мъже. Мъжкарите в племето никак не се „усъмниха“ за какво затваряме техните млади самки в астролета ни, сторил им се навярно нещо като жилище на богове. Някаква подобна представа сигурно бе се оформила в главите им, след като до този миг никого от тях не бяхме пускали в астролета си.

Жените от експедицията помагахме, за да стане всичко по-бързо. Нахлузихме шарените огърлици на късите им космати вратове, не ги оставихме обаче да им се радват дълго, а ги упоихме по доста примитивен начин. Разчекнахме ги върху лабораторните маси, извадихме от утробите им годни за оплождане яйцеклетки, оплодихме ги ин витро с предварително приготвените, донесени в замразителните ни камери, сперматозоиди от наши мъже. Една част поставихме в кувьозите за бързо отглеждане на плода, друга върнахме в упоените още самки за доизносване в техните си природни срокове. Две от самките се оказаха в месечен цикъл, което окончателни ни доказа разликата между тях и останалите животни на планетата.

Отделно подложихме някои от момичетата — очевидно току-що загубили своята девственост, и няколко от децата на планирана генна обработка, впръсквайки на няколко места в гръбначния мозък, в хипоталамуса и лобните части на мозъка им нашенски гени. Направихме всичко лабораторно безупречно и бързо и все пак това бе се сторило обезпокоително дълго на чакащите под дърветата мъжкари. Но щом посетителите ни, макар и още доста замаяни, което им пречеше да обяснят на чакащите какво им се е случило, намериха все пак сили да покажат новите си украшения и играчки, племето шумно изрази своето одобрение.

Смущението щеше да ги обхване след време, когато генетично обработените деца почнеха да изправят гръбнаци и глави, да губят окосмяването си, да артикулират по-ясно и по-сложно звуците, да развиват непознато им дотогава явление — индивидуализма. А младите им самки, посетили астролета ни, почнеха да раждат не по-малко необикновени деца. Но щом са били при нас — това за племето не беше толкова учудващо, — естествено бе и да родят нещо по-различно от обикновеното. А необичайните им рожби заслужаваха особени грижи, с което и усърдно се заеха всички женски в племето, след като възприеха показаното им от нас. За готовността им ние възнаградихме всички с пъстри украшения.

След първите насърчителни резултати лабораториите ни заработиха усилено, а и племето свикна с временното отлъчване от него на млади самки и деца. Вярно, те се завръщаха доста променени, изобщо настъпваха необясними промени в племето, но нали и ние самите бяхме за тях необясними с възможностите си и с дихателните маски на носовете. А астролетът ни носеше в камерите си стотици хиляди сперматозоиди, яйцеклетки и всякакви зародиши, подарени на експедицията от видни наши интелектуалци. Да, последна действително умираше надеждата, че, присадени на далечната планета, те щяха да дадат добър плод.

Най-бързо се отърсиха от животинския си вид децата от три до петнайсет години, на които бяхме присадили нашенски гени. Също и няколкото момичета, които веднага станаха обект на специално любопитство от страна на самците. Те се изправиха окончателно, вървяха с гордо вирнати глави, развиваха помежду си и език, стократно по-богат от езика, с който родителите им си разменяха оскъдните по обем съобщения. И сякаш им доставяше удоволствие да бъдат по-различни, да назовават нещата около себе си по неразбираем за по-старото поколение начин. Това рязко предизвика промяна в отношението на племето към тях. Тяхното различие като че ли сплоти племето в открита враждебност и то започна шумно да ги осъжда, та трябваше от време на време да се намесваме в защита на нашите „рожби“, за да не ги прогонва от себе си.

Враждебността на племето се засили, особено след като се наложи да вземем от коремните стени на вече обработените генетично деца по няколко клетки за клониране. Клонингите по-леко възприемаха методите на генетичното инженерство и по-бързо израстваха. Изчезването на тези странни за племето деца по за няколко часа в астролета ни и появата им с лепенки на голите им вече кореми, превърна подозрението на племето в открита враждебност към нас. Макар тези лепенки да бяха за бързо зарастване, така че, щом ги отчоплеха, най-често вече нищо не се виждаше под тях. Стадният инстинкт се озъбваше насреща ни враждебно и войнствено. Трябваше да отделим и пазим обработените в нашите лаборатории екземпляри от консервативната сплотеност на племето, способна да ги погуби заради тяхната различност. Както постъпваше всяко стадо на тази планета с родените сред него албиноси или други мутанти.

Още не смееха да ни нападнат, респектирани от всемогъществото ни. Па и любопитни — какво ще предприемем. Оградихме голяма площ от джунглата, пускайки по теловете слабичък електрически ток, колкото да пропъжда живите същества, поискали да влязат в резервата. Прочистихме от бурени и пакостливи животинки заградената площ, засадихме цветя край прокараните алеи, оставихме само дърветата, чиито плодове ставаха за храна, ашладисахме други, за да създадем кръстоски. Изобщо превърнахме резервата в невиждано за племето вълшебство. Беше напълно безопасен и удобен за обитателите му, а насред него течеше и кристалночиста река с годна за пиене вода.

В този резерват пуснахме заплашваните от племето наши „отрочета“, а самото племе, напиращо да ги последва, отблъснахме с електрическия ток. И още многократно трябваше да ги отблъскваме, защото майките проявяваха особена настоятелност и се опитваха да идат ту оттук, ту оттам при своите плезещи им се деца.

Жителите на резервата също твърде скоро се убедиха, че мистериозното разтърсване от електрическия ток не само ги пазеше, но ги и затваряше в нещо като красив затвор. Не протестираха обаче, защото резерватът със своите прелести и удобства подчертаваше тяхното превъзходство над кривещото се отвън в своето безсилие родителско племе.

Повторно и потретно обработваните генетично клонинги растяха необичайно бързо, ставаха много по-умни от своя „оригинал“ и все по-решително се отърсваха от животинското в себе си. Изобщо кувьозите ни за скорошно отглеждане на клонингите непрекъснато бълваха нови и нови жители на резервата. Постепенно се изменяше и съставът на самото родителско племе, което сега започна да клечи с подчертано страхопочитание около „опасната ограда“, наблюдавайки как отвъд нея непрекъснато се появяват все по-различни от тях и все по-съвършени същества. А то дори не можеше да ги пипне. Пазеха ги някакви загадъчни страшни „змии“, прогонващи с убиващи тръпки всичко живо от себе си. Докато отвъд тях младите жители на вълшебното място насред джунглата се шляеха безгрижно, имаха в изобилие храна и нищичко не ги заплашваше, защото всичко се боеше от „змиите“ в тревата и над нея.

Израстваха и децата на онези самки, в които изкуствено оплодените яйцеклетки бяхме присадили за естествено раждане. Сега пък племето полагаше особени грижи за тях, само и само да не му ги вземем. Обектите ни за наблюдение по този начин ставаха повече, а и трябваше да се заемем с новите проблеми, изникващи пред нас. Променените жители на резервата, които пускахме от кувьозите, биваха посрещани от „старите“ жители с въпросите: Откъде идат и кой ги е създал?

Те вдигаха безпомощно рамене. Не свързваха нито раждането си, нито необикновения си вид с нас и с астролета. Начините ни за обработка на паметта им и разделянето й на краткосрочна и дълготрайна даваха добри резултати, но новите жители на резервата не се задоволяваха с липсата на отговор. И навярно щяха вечно да настояват за него.