Любен Дилов
Библията на Лилит (4) (Книга от Долната земя)

3.

Както при всеки експеримент, особено ако е многопосочен като нашия, несполуките са неизбежни. Достатъчно опитни в работата си, нашите генетични хирурзи предприеха и специални проучвания. Не успяха да установят на какво се дължат и се спряха на предположението за надмогващо влияние на животинското начало. Някои деца, обработени генетично по всички правила, вместо да губят животинското си окосмяване, още по-гъсто се окосмяваха, клякаха като пречупени в крачетата и силно се плашеха от нас. При всяко наше недоглеждане побягваха на най-близкото дърво, където все така бързо се превръщаха в животни, каквито не бяха преди нашето генно вмешателство. Ставаха по-интелигентни от нормалното, но и по-опасни. Видимо се засили и агресивното им любопитство към някогашните техни съплеменници, които сега, надявахме се, бяха се превърнали най-после в подобие на хора.

Развили, както казах, повече интелигентност в себе си от присадените им гени, бегълците се залюляваха силно на дълги лиани от дърветата и скачаха право в резервата. А там войнствено закачаха нашите хрисими питомци, нападаха ги, успяха и да убият неколцина от тях, защото те бяха загубили способността си да се защитават. Някои от питомците ни пък започнаха да подражават на нападателите — явно животинското светоусещане ги придърпваше към себе си.

Разтревожени за резултата от нашите експерименти, ние изсякохме дърветата на голямо разстояние от резервата, та да не могат пакостливите наши несполуки да скачат вътре и с най-дългите лиани. Опънахме и две допълнителни по-високи жици с електрически ток. Вече никакво животно, и най-хитрото, не можеше да влезе в него без наше разрешение. А едновременно с това съветът на експедицията, където генетиците пращаха само свои наблюдатели, непрекъснато обсъждаше вида и поведението на създаваните от нас същества. Защото извън явните несполуки, те излизаха от нашите лаборатории значително по-различни от предварителните ни замисли. Генетиците ни също никога не бяха сигурни дали след тяхната намеса „рожбите“ им ще излязат по-интелигентни от предвиденото, което също не рядко се случваше, или повече ще заприличат на изостаналите си родители. Затова и съветът ни обикновено не бе категоричен в своите заключения за бъдещото развитие на нашето продължение.

Първият, когото сметнахме готов за резервата и особено внимателно следяхме, беше самец. Петнайсетинагодишно момче — то самото не знаеше на колко е, но анатомичният преглед на толкова го преценяваше — понесе операцията добре. То бързо изправи ръст, освободи се от окосмяването по лицето и предната част на тялото, извиси се значително над пуснатите след него деца, мускулите му набъбнаха като от силни дози анаболитици. Малките обаче не го потърсиха нито за водач, нито за игра, а и той не правеше опити да дирижира или поне да организира тяхното съжителство. Ходеше доста занесен из резервата, сякаш бе го обхванала мировата скръб на позакъснял пубертет и често-често се навеждаше да целува земята в краката си.

Освен поведението му — в родителското племе петнайсетгодишният мъж отдавна бе загърбил пубертета си — твърде ни озадачи всеки път произнасяното от него обръщение към земята — „адама, адама!“. Другите деца, които иначе за нищо не го търсеха, защото се смятаха за по-интелигентни от него, изглежда, харесаха този негов ритуал и усърдно почнаха да му подражават: целуваха като него земята, произнасяха все по-ритмично „адама, адама“, понякога го и запяваха.

У нас се оформи подозрението, че към странния ритуал ги тласка изплувалият в подсъзнанието им нагон от времето, когато техните предци са слезли от дърветата и за пръв път са стъпили на земята. Но кръщавайки първия жител на нашия резерват според неговото обръщение към земята — Адам, съветът прие за полезно обожествяването на земята и приключи с резолюцията: „Това е добре!“ След което вкупом се вторачи в мен, очаквайки да произнеса редовното си, доста сопнато възражение: „Не, не е добре!“

Естествено, го произнесох, но не защото го очакваха от мен! Бях убедена, че фетишизмът, оформящ се у тези същества, щеше да бъде вреден за бъдещото им съжителство, щом култивираме у тях едновременно и личностното осъзнаване. Нали всеки разумен индивид щеше после да си избира сам своя фетиш. Това неминуемо щеше да доведе до свирепи конфликти. Вече бяхме забелязали, че единични екземпляри в резервата, сякаш на инат отказваха да целуват пръстта под краката си и да й се кланят. А и като че ли се гордееха с отказа си.

Възрази ми председателката на съвета, ръководителка и на целия ни експеримент, с която бяхме се посближили в общата работа.

— Лилит, знаехме, че ще бъдеш против. Знаехме и защо. То е близко до нашите разбирания. Обаче фетишизмът е неизбежен в тяхното развитие. Вероятно и ние самите сме минали през него преди милиони години. Той замества социалния инстинкт в животинското стадо. Видяхме го и в танца им около огъня. В самото общо боготворене на нещо си лежи обединяваща социална сила. Вярата ще ги връща на мястото им, след като силно разклатихме усета им за принадлежност към стадото. Нима не сплотява и нас вярата ни в творящата мощ на природата? Вярно, и след толкова хилядолетия свръхинтелигентност ние не сме в състояние да твърдим от каква необходимост и с каква цел ни е създала тази природа. Примирили сме се обаче с доверието в нея и нейната доброжелателност, приемаме с готовност и нейната целесъобразност никога да не узнаваме предназначението си, за да не спира настъпателното развитие на познанието ни за Вселената. А нали от тези същества искаме да създадем наше продължение? Следователно техният път на познанието също трябва да бъде вечен. В случая за тях земята означава природата, в нея виждат своя произход. Затова те моля, оттегли своето вечно „не е добре“!

За да бъде решението ни единодушно, оттеглих го, макар и с половин уста. Бъдещите конфликти, раждани от фетишизма, още не бяха изчезнали като видение от съзнанието ми. Спорът ни обаче за това, какви да бъдат размножителните им взаимоотношения, не завърши толкова миролюбиво.

В племето, от което произхождаха обитателите на резервата, женските и мъжките доста открито и безразборно се сношаваха помежду си. Често синове оплождаха майките и сестрите си, а това неминуемо щеше да доведе до обедняване на генната картина, до израждане. В резервата още не бе узрял този проблем, та мнозина от съвета бяха склонни да предоставят на бъдещите ни потомци сами да си изберат формите на размножаване, след като доразвият новата си интелигентност, но този път аз бурно се възпротивих. Не смея да посочвам причините на своята реакция, нито да отричам, че досега никой не бе успял да ме оплоди. Мъртвите ми яйцеклетки не приемаха и изкуствените оплождания.

— Обществото, което отглеждаме в нашия резерват, ще нараства — заявих им. — Ако съхраним безразборността на племето в половите взаимоотношения, не ще постигнем нито здраве, нито нужното разнообразие в генетичния облик…

Съвещанието ни тогава завърши разколебано, без заключение. Засега само възложихме на генетиците да закодират в присажданите гени индивиди с родствени или сходни генетични картини да се отблъскват. Още в самото привличане между половете трябваше да заложат подсъзнателен избор на различната генетична карта. Такова ограничение при избора неминуемо щеше да заприлича на явлението, наричано от нас „любов“ и останало досега извън нашето внимание по простата причина, че бяхме го оставили по-назад в нашите планове. Сега то предизвика доста шеги и смях в съвета със своята преждевременност, въпреки че в едно бяхме единодушни: любовта бе онзи неосъзнаван подтик към съществото, с което единствено би се създало нужното на обществото целокупно генетично разнообразие.

Заседанието, посветено повторно на този въпрос, приключи с умореното, макар и взето само с преобладаващо мнозинство, „Това е добре!“ Умората ни идеше от неразрешимостта на въпроса — и след стотината хиляди години наше летоброене нито една година в него не бе дала еднозначно определение на това що е любов като привличаща и спояваща сила във вселената и в човешкото общество. Затова съветът предоставяше на бъдещото многолюдно съжителство само да решава какво да си избере: многоженството, многомъжеството или единобрачието, според величината на ползата, която то щеше да му донася.

Напразно произнесох своето бурно „Не, не е добре!“ Предлагах да се спрем на задължителното многомъжество. Жената, както бе установена ролята й в нашата цивилизация, бе по-отговорният член на обществото. Тя не само го създаваше, тя го и възпитаваше. Следователно имаше пълното право да си избира и кой да я оплоди, след като доказано бе извършвала по-малко грешки и глупости, поне в нашата история. Щом и на тази планета въвеждахме любовта като космически закон, спояващ световете, тя неизбежно щеше да се намесва при по-високо развитите същества в обикновеното съешаване. Но то можеше да бъде и плод на мимолетно взаимно пожелаване, от което да се ражда нежелано потомство. Затова и на тази планета жената трябваше да има при оплождането по някакъв начин узаконена свобода на избора…

Моята разпаленост обаче не предизвика у съвета нищо повече, освен снизходителното великодушие да ми предостави сама да създам, според собствените си разбирания, първата партньорка на Адам. Някой от съвета дори насмешливо я нарече на мен. А ръководителката на експедицията ни весело го подхвана.

— Добре бе, Лилит! Ще задължим генните инженери да те слушат. Създай своята Лилит по свой образ и подобие, па да видим какво ще излезе от това!