Метаданни
Данни
- Серия
- Бъкскин (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Colt Creek, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Златка Димитрова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
- vens (2011)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2013)
- Форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Рой Лебо. Колт Крийк
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Ивелина Илиева
ISBN: 954-17-0128-0
История
- — Добавяне
Глава седемнадесета
След бурните събития в „Бялата роза“ Линк беше отнесен в дома на сладоледаджията — господин Форстър. Докторът се занимава с него няколко часа и после го повери на грижите и доброто сърце на госпожа Форстър. Той продължи да идва и през следващите седмици всеки ден, но основната грижа за него беше поета от милостивата госпожа. Раните на Линк бяха тежки и мина доста време, докато се възстанови напълно. Целият град се извървя да му носи разни вкусни неща за ядене, но той се радваше най-много на храната, приготвена от неговия стар познайник — китаеца, който след смъртта на Макдаф остана да се грижи за кръчмата заедно с негъра Джордж…
Възстановяването беше дълго и тежко. Той вече не беше млад и раните заздравяваха много по-бавно отпреди. Трябваше по цял ден да лежи, но това си имаше и добра страна, защото му предоставяше възможност да размишлява. Върна се назад в мислите и спомените си и си направи равносметка на изминатия път. Времето, прекарано в Колт Крийк, се оказа добро за целия град — е, имаше и изключения. Линк никога нямаше да може да си прости, че заради него загинаха двама невинни: младият Паркър и верният Макдаф. Само мисълта за последния изпълваше сърцето му с топлина, а очите му — със сълзи…
Повечето хора в Колт Крийк го обичаха, други го почитаха повече, защото се страхуваха от него, но всички му бяха признателни. И всички се съобразяваха с него. Та нали всъщност точно към това се стремеше…
Но дали действително за такъв живот беше мечтал Великият стрелец — за топло и тихо кътче, където да доживее края на дните си? Не… Буйната му натура отново го теглеше на път. Неизвестното винаги го беше привличало и, рано или късно, този зов отново щеше да се обади. А тук той вече беше изпълнил мисията си. Нямаше за какво повече да стои. Не беше мислил, че ще стане точно така, но съдбата реши всичко, на много места косите на хората настръхваха само при споменаване на името му, а тук го почитаха и му бяха благодарни, че е възвърнал спокойствието на градчето, той не знаеше какво може да направи, затова реши, че най-добре за всички ще бъде да напусне това място и да остави добрия спомен за себе си. Да, наистина това беше най-мъдрото решение в момента…
Един ден, за негова огромна изненада, при него пристигна Уилсън Коу. Последва не много дълъг, но почти приятелски разговор между двамата. Този се оказа по-различен от братята си.
— Боже господи — шегуваше се Уилс, — направо се чувствам щастлив от това, че съм жив. Ти направи фамилията Коу на пух и прах! — но Уилс всъщност никак не изглеждаше притеснен от този факт.
— Ами сигурно щях да очистя и теб онази вечер, ако се беше мярнал в „Розата“.
— Нито за секунда не съм се съмнявал в това, шерифе. — Той направи една физиономия, която напомни на Линк за Рийд, той имаше навик често да прави гримаси. — Предполагам, че сме си заслужили такава участ, наистина, не бяхме от най-праведните граждани. — Той намигна.
Линк вече беше твърдо убеден, че няма смисъл да убива адвокати. Те винаги бяха готови да отговорят на всичко, а и на тяхно място винаги се появяваха други, така че не си струваше да си хаби куршумите.
— Какво мисли баща ти за цялата история?
— Баща ми ли… ами той е вече много стар, а и напоследък не се радва на добро здраве. Нали си чувал, че е много стар?
Така и приключиха разговора. Уилс се надигна и тръгна към вратата, като благодари на госпожа Форстър за вкусното ястие, което му предложи. После й подаде ръка, след това стисна и тази на Линк, намигна му още веднъж и излезе. Линк си помисли, че може би това е най-опасният човек от цялата фамилия Коу.
Линк беше получил няколко предложения да стане съдружник на един или друг човек от града. Хората искаха от него само да се навърта около тях в случай, че някой се опита да им създаде неприятности.
Линк внимателно изслушваше всекиго.
Преди да тръгне, реши да говори с Патерсън за момичето от обора. Оказа се, че то било негова племенница. Посъветва го да повика лекар, който да се погрижи за нея.
Съпругата на доктора — едра жена с пухкаво лице и добро сърце — обеща да се грижи за момичето. Когато Линк й каза, че тя ще се чувства по на място в някой бардак, жената едва не го нападна. Хвърли му суров поглед, обърна му гръб, хвана момичето под ръка и го поведе със себе си.
Май всичко вървеше към добър край. Като че ли всичко беше уредено, поне Линк не се сещаше за друго. Лошите бяха избити, хората бяха по-спокойни. Сега вече наистина можеше да се твърди, че градът му принадлежеше. Вече нямаше кого да убива. Реши да изпрати за свои заместници двама млади мъже от Тексас. Отсега нататък те щяха да наказват вместо него. Той се чувстваше поуморен за тези работи.
Но нямаше спор, че градът му принадлежеше. Той вярваше, че някой ден ще се завърне тук и ще може да убеди Нанси Плам да легне с него още веднъж. Като че ли това беше всичко, за което един мъж можеше да си мечтае.
Линк се отправи към коня, метна се на седлото и се обърна да погледа Колт Крийк. Камбаната на църквата биеше, безспорно това беше в негова чест. Познаваше вече всяко кътче в града, можеше да различи всяка къща, всяка каручка на улицата…
Беше хубав, горещ и слънчев пролетен ден. Вятърът, който подухваше от планината, поосвежи лицето му. Линк се обърна и погледна още веднъж към градчето, което нямаше да забрави, докато беше жив. После сбута кафявия си кон и пое по пътя.