Рой Лебо
Колт Крийк (12)

Глава дванадесета

На сутринта тя си беше отишла.

Линк се събуди, обърна се в тясното легло и през отворената врата на килията видя да се промъква слънчев лъч. Стана, погледна под леглото и намери пистолета си точно там, където го беше оставил вечерта.

Късмет извади. Наистина голям късмет беше, че не беше посегнала към пистолета. От яд, че я насили или от срам от изпитаното удоволствие, тя можеше да го вземе и да го убие.

И в крайна сметка тази постъпка щеше да е съвсем честна. Не заслужаваше нищо друго. Тя се е събудила и си е тръгнала, а той през това време блажено е похърквал. Май наистина започваше да остарява. Преди години не би могла да се надигне и да се измъкне тихомълком. Само да мръднеше, и той щеше да се събуди и да я хване.

Очевидно остаряваше…

А пред него стояха проблеми за много по-млад мъж. Бедите, които съвсем скоро щяха да му се стоварят на главата, бяха предостатъчни за няколко здрави мъже като младия Франк Лесли.

Но тази сутрин се чувстваше добре… протегна се и се прозя… сега ще излезе на двора, ще се измие, а после — после е време за закуска. Линк познаваше много мъже, които не слагаха и залък в устата си, ако очакваха, че през този ден ще има схватка или престрелка. Страхуваха се, че някой куршум може да попадне в стомаха им и да изкара закуската им обратно. Но Линк беше на мнение, че човек може да се справи по-лесно с проблемите, ако коремът му е пълен. Никога досега не се беше отказвал от една хубава закуска, напротив, смяташе, че в престрелка човек се чувства по-удобно, ако е закусил стабилно.

Първо шунката и яйцата, а после ще дойде ред и на братята Коу.

Той се протегна още веднъж, стана от леглото и с боси крака тръгна към офиса. Килимчето под краката му беше студено и влажно и Линк си помисли, че може би времето не е съвсем подходящо за къпане във варела на двора, но се чувстваше доста мръсен и схванат в гърба и водата на двора го привличаше.

Приближи се до един от варелите, хвана се за ръба му, пое дълбоко въздух и не без известно усилие се надигна, преметна се през ръба и цопна в ледената вода.

— Оу… — От студ дъхът му направо секна.

Беше адски студено, но вече беше късно, така и така беше влязъл, по-добре да се възползва от това и да се освежи. Той се сви и потопи и главата си. Постоя така само няколко секунди и изскочи над водата от гърдите нагоре. Разтри с длани краката и ръцете си, а после и цялото тяло, накрая потопи още веднъж главата си. Тази баня беше предостатъчна. Е, с удоволствие би продължил да се къпе, но ако имаше на разположение вана, украсена с цветя, калъп от хубавия испански сапун и едно момиче, което да му налива топла вода.

Той се вдигна на мускули и излезе от варела. Беше му студено, и затова пухтеше като локомотив. Зъбите му тракаха. Тръгна по пътечката, която водеше към задната врата на офиса. С въздишка на облекчение влезе в стаичката. Печката отдавна беше изгаснала, но все още се усещаше някаква топлина. Линк взе дрехите си от килията и се върна до печката, за да се облече.

Ама каква нощ само…

Трябваше да си поръча двойна порция шунка и четири яйца. Да, така щеше да направи.

„Розата“ все още не беше разбудена. Не се мяркаха хора. Миришеше на застоял цигарен дим и изпарения от разлятата бира. Дори старият китаец още не беше станал. Чернокожият Джордж обаче вече беше на крак. Появи се отнякъде и го попита дали да донесе дърва за печката. Негърът беше много приятелски настроен към Линк и те седнаха заедно около масата като добри християни. Джордж се канеше да яде шунка и останалата от предишната вечер яхния. Линк си взе парче шунка, което сигурно се равняваше на дневната порция на мечка гризли, четири яйца и няколко бисквити. След като привършеше с всичко това, можеше да бутне назад стола си и да стане от масата напълно доволен.

Линк поседя известно време в уютната топла кухня, изпи чаша кафе без захар, но с много мляко. Чувстваше се чудесно. Най-хубавото в момента беше, че след снощната фиеста раните му не се бяха отворили наново. Беше чукал момичето — и то какво чукане само — после беше изкарал един здрав сън, а накрая се нахрани чудесно. Какво повече да иска човек! „Сега вече съм готов за бой“. Така би казал и Холидей, и както обикновено, щеше да е прав. А когато умираше в Денвър, нямаше никой при него. Поне някоя засукана медицинска сестра или нещо подобно, а то — съвсем никой…

Линк усети, че този човек му липсва, а беше само един дребен, ужасно изглеждащ зъболекар. „Единственото нещо в професията ми, което ми доставя удоволствие, е възможността да вдишвам вече издишан въздух“ — така обичаше да казва старият дявол.

През времето, което прекараха заедно по игрални зали и бардаци, Линк не си спомняше нито един случай, когато Холидей да е правил нещо, което не му се прави, или пък нещо или някой да са му попречили да направи това, което му се иска. Беше твърдоглав и упорит като малко дете, но не какво да е дете, а такова, което беше убило около дузина мъже с пищови и револвери. Линк беше свидетел, когато Холидей застреля онзи огромен сержант. Това наистина си струваше да се види. Сержантът беше едър и опасен мъж.

— Е, бях те предупредил! — му каза онзи дребен и кльощав зъболекар.

После стана от стола си, приближи се до офицера и просто му разряза корема със скалпела, който обикновено носеше в джоба си.

Докато се разиграваше всичко това, огромният мъж имаше време само леко да се повдигне от стола си, толкова бърз беше дребосъкът. Тъкмо обреченият посягаше към калъфа на пистолета си и хоп — червата му се проточиха от масата до пода.

— Така ми е по-удобно — беше казал след тази случка Док. — По-малко досадно ми е да убия някого, отколкото да разговарям с него.

Док Холидей беше абсолютно необразован, но беше чудесна компания, ако някой му е симпатичен.

Точно сега този човек му беше страшно необходим. Линк имаше срещу себе си трима много опитни противници и ако за Били и Рийд Коу се говореше, че са много добри с пистолета, то за Биси нямаше смисъл да се казва каквото и да било. Него всички го знаеха. Интересна игра си играеха Линк и Анс Коу. Не се бяха виждали, а и най-вероятно това никога нямаше да се случи, но през последните три дни играта доста загрубя. Вече нямаше никакви правила.

Старецът имаше на разположение тримата стрелци — това беше добра групичка. Явно обичаше да диктува положението и да бъде подготвен за всякаква ситуация. Човекът обичаше парите и никак не му беше по вкуса някой да стреля по момчетата му. Чудно е все пак как някой изобщо можеше да обича такова противно хлапе като Чарли Коу. Но вероятно и старият Анс си имаше свои чувства.

Вярно е, че Коу имаше на своя страна трима отлични стрелци, а Линк имаше едно-единствено нещо — той знаеше с кого си има работа, а онези тримата нямаха никаква представа срещу кого ще се изправят.

Шерифът си довърши кафето, бутна стола си назад и се надигна.

„Е, хайде, старче, спечели или загуби достойно! — си каза Линк. — И в двата случая нищо няма да загубиш.“

Отиде до мивката, остави чашата от кафето и се отправи към задната врата. Излезе на двора и тръгна към тоалетната.

После мина по главната улица на път за офиса си. Стаичката на Суейзи бе добро прикритие, където можеше да чака някой от хората на Коу да се появи в града. А може би те вече са в града. Един шериф може да бъде застрелян, но е много важно как ще стане това. Едно е да го гръмнат в задния му двор, а съвсем друго е да го извикат на честен двубой пред очите на целия град.

Суейзи имаше добра колекция от пушки, които можеха да бъдат от полза. Докато се разхождаше, Линк забеляза, че хората му хвърляха по някой и друг бърз поглед и продължаваха по пътя си. Преди много години, и то за дълъг период от време, пак го бяха гледали по този начин. Наблюдаваха го, опитваха се да го запомнят вероятно за да имат по-късно какво да разказват.

Прекосявайки улица „Джеймс стрийт“, Линк със задоволство забеляза, че калта е започнала да се втвърдява. Внезапно пред него изникна като че ли изпод земята едно малко момче — може би на около седем-осем години. То вдигна поглед, видя го и бързо хукна към него сякаш беше открило ангел пазител. Когато детето се приближи Линк видя, че очите му са пълни със сълзи.

— Шерифе, шерифе!

Ето го мъничкото дребосъче. Едва стигаше до кръста на Линк, а вече и то имаше нужда от намесата на закона.

— Моята… ами… мама ме изпрати да те извикам. Един мъж… той обърна у нас всичко наопаки. И няма намерение да престане!

Линк в този момент си помисли как ли Били Тилгман е успявал да стои сериозен в такива ситуации.

— Виж сега — обърна се той към момченцето. — Няма причина да плачеш, нали така!

— Ами той казва… каза… много лоши неща на мама…

— Не се притеснявай, приятелче!

Докато се разиграваше всичко това, около тях се беше насъбрала тълпа от зяпачи. Хората с любопитство слушаха за какво е цялата работа, но всички стояха на почтено разстояние и никой не смееше да се приближи. Май шерифът вече си беше създал добра репутация.

— Защо не отидем да видим какво става и да кажем на онзи човек да се държи по-възпитано, искаш ли?

Той кимна към детето и тръгна пред него, а малчуганът се обърна и послушно се затътри след него.

— Това е момчето на госпожа Търнър! Те имат галантерия! — обади се някой от тълпата.

Докато Линк вървеше след момчето по „Джеймс стрийт“, изведнъж му мина през ума, че цялата тази история може да бъде клопка, организирана от Коу и Биси. За всеки случай реши, че трябва да бъде много внимателен.

Детето вървеше напред и явно беше много доволно, че води човека на закона при майка си. От време на време се обръщаше назад, за да се увери, че Линк все още върви зад него. След около още петнадесетина метра Линк видя една табелка, на която пишеше „Шапки“. Вероятно това беше мястото, където някой създаваше проблеми на майката на това момченце…