Рой Лебо
Колт Крийк (5)

Глава пета

Това, което Макдаф наричаше офис, беше малка, уютна стаичка с изглед към улицата. Стаичката се намираше може би точно над бара, така определи поне Линк. Той беше последвал собственика по стълбите. Бяха свили наляво, после бяха тръгнали по един празен коридор, в дъното на който се намираше офисът.

Вътре в стаичката нямаше нищо особено, нито пък нещо, с което Макдаф би могъл да се гордее. В повечето кръчми, които беше посещавал Линк, собствениците се стремяха да си обзаведат добре стаите, където живеят, слагаха си от модерните завеси от кадифе, покриваха диваните си със специален плат, в който беше втъкната конска грива, а в стаите на проститутките за всеки клиент се слагаше върху калъфката нова копринена кърпа. При Макдаф нямаше такива работи.

Линк предположи, че шотландската му кръв е онова нещо, което го прави стиснат и му пречи да си създаде уютно гнезденце за живеене. В офиса нямаше нищо друго, освен едно бюро, направено от бор, и два плетени бамбукови стола. На стената висеше снимка, на която бе фотографиран някакъв стрелец, по-точно престъпник, и бе обявена награда за залавянето му.

Приличаше на снимка от „Полийс Газет“, вероятно беше точно от този вестник. Лицето на бабаита беше непознато за Линк.

Макдаф се вмъкна зад бюрото. Изглеждаше доста сърдит, седна на единия стол и кимна на Линк да се разположи на другия. После се облегна назад, погледна към една кутия и извади от нея една пура — дълга, дебела и тъмна като бирена мая, сигурно пурите бяха марка „Хавана“. Не предложи на Линк да си вземе.

Собственикът отново се облегна назад, бави се малко повече от необходимото, докато си запали пурата, всмукна от нея, издуха дима и през всичкото това време не сваляше очи от Линк.

Линк беше започнал да свиква с Макдаф и дори да го харесва по начина, по който харесваше всички ексцентрични хора, които не носеха злоба в себе си и не желаеха да нараняват никого. Напомняше му на един пруски генерал, когото беше предвождал по време на един лов. Гонеха лосове. Макдаф беше същият такъв чешит като генерала, с две думи — тежък случай.

— Чуй ме сега, господине… — Макдаф използваше пурата най-вече за да си придава тежест. — Линк — допълни той. — Сега хубаво ме чуй, господин „Еди-кой си“. Наех те едва тази сутрин, а ти вече успя да набиеш един от клиентите ми. Няма да търпя това! Разбра ли ме?

Макдаф се облегна в стола си, а бамбукът под него изскърца. Линк си помисли, че собственикът се обляга твърде много върху облегалката и тя скоро би могла да се пречупи под тежестта му. Помисли си също, че думите на шефа не звучаха точно като за уволнение. Дали все пак щеше да го изпъди?

— Схващаш ли какво искам да ти кажа?

— Онзи си го изпроси — отговори Линк.

— Но не ти трябваше да правиш това! По дяволите, никой от хората ми не трябва да се забърква в подобни работи. Имаш ли представа за кого работи онзи човек? За Анс Коу, ето за кого!

Линк седеше срещу него и го гледаше. Пурата ухаеше дяволски добре. Повече от сигурен беше, че е марка „Хавана“. Имаше значи нещо, за което Макдаф харчеше пари. Ако не за хубави мебели и безплатни обяди, то поне за скъпи пури.

Шефът помълча малко, като само пушеше и от време на време поглеждаше ту към Линк, ту навън към улицата, от която всъщност не се виждаше почти нищо заради мръсните прозорци. Чуваше се, че някой вика нещо, вероятно някой файтонджия навикваше конете си. Макдаф остави пурата в една спукана чиния, която използваше като пепелник, и се облегна напред. Допреди малко се беше подпрял само на задните крака на стола, но сега вече и четирите бяха опрени на пода. Докато се придвижваше напред, бамбукът отново изскърца.

— Виж — каза той, — колко дълго възнамеряваш да останеш в града? Бих искал да знам, ако нямаш нищо против.

— Няколко седмици, може би — отговори Линк.

— Няколко седмици… Докато спечелиш за залагане, така ли?

— Само за едно скромно залагане, нищо повече.

— Надявам се, че няма да ги вземеш от касата ми! — каза Макдаф и хвърли към Линк най-суровия поглед, на който беше способен.

— Аз не съм крадец — отговори Линк и някога това действително беше вярно.

Шефът си отдъхна.

— Слушай ме сега много внимателно! И ако повториш пред някого това, което ще ти кажа, ще те нарека безсрамен лъжец. Разбра ли ме добре? — Той изчака за някакъв отговор от страна на Линк и като не получи такъв, продължи. — Фамилията Коу — и като казвам това, аз, а и целият град, имам предвид Чарлз Джаксън Анс Коу — на практика управлява града. А също и стотина мили около града.

— Навсякъде има такива хора — отговори Линк. — Какво общо имам аз с цялата тази история?

— Може и да имаш, барман, защото онзи, дето го изхвърли тази вечер, беше човек на Анс Коу. — Той отново се върна към пурата си. Да, наистина миришеше чудесно. — Господин Анс Коу притежава най-голямото ранчо по тези места. Всъщност притежава по-голямата част от града, и… — внезапно той стана някак тъжен. — Ами това копеле притежава петдесет и един процента от дяловете на „Бялата роза“.

Той не казваше нищо ново на Линк. За разбойнически градчета като Колт Крийк това не беше нещо необичайно. Така се обясняваше поведението на собственика сутринта, когато послуша Уилсън Коу.

— А онзи Коу, дето е долу в бара…

— Уилсън ли? — каза Макдаф и всмукна по-дълбоко от пурата. — Онова мамино синче, дето е завършило колежа в Йейл. Пак те предупреждавам, че ако споменеш пред някого това, ще те обявя за лъжец! А онзи кучи син, дето не спира да се подсмихва, е адвокат, не знаеше ли? Занимава се с мръсната работа на Анс. Уилсън му е племенник. Чрез него старият си измива ръцете, никога не си ги цапа, по-точно казано. Безгръбначният му племенник върши тая работа. Достатъчно е само да се завърти някъде и да спомене, че господин Коу много би се зарадвал, ако… Проклет кучи син!

Явно Макдаф от дълго време таеше гняв в себе си.

— Според договора ми с Коу, аз имам право да притежавам „Розата“ само за известно време.

Линк се подсмихна.

— Да, барман, можеш да се подсмихваш под мустак колкото си искаш, но ще ти кажа, че макар Анс Коу да е вече много стар, хората му се грижат всички договори да бъдат стриктно спазвани. — Той погледна настрани и започна да дъвче мустака си. — Преди време тук имаше един човек на име Креймър, Евърет Креймър. Беше най-честният човек, живял някога по тези места. Занимаваше се с търговия, превозваше стоки оттук до Боаз. Много печеливш бизнес… — Макдаф беше заговорил толкова тихо, че Линк едва го чуваше. — Коу се вмъкна в този бизнес, купи по-голямата част от акциите и дори принуди Креймър да се грижи за работата вместо него. Тогава старият Евърет просто си събра багажа и изчезна. Офейка към Пенсилвания, във Филаделфия и се установи там. — Той хвърли един бърз поглед към Линк. — Обзалагам се, барман, че си мислиш, че така приключи цялата онази история, но много грешиш! Някой… Някой е пропътувал цялото разстояние до Филаделфия, щата Пенсилвания и е убил нещастния Ев Креймър в дома на сестра му. Изстрелял цял пълнител в него, а после удушил една прислужница, защото случайно и съвсем неволно станала свидетел на това престъпление. — В очите на Макдаф блестяха сълзи. — Както вече ти казах — Макдаф обърса очите си с ръкава на ризата, — Ев Креймър беше много честен човек. А и беше… беше най-добрият ми приятел.

В този момент Линк си помисли, че Макдаф се държи повече като ирландец, отколкото като шотландец. През живота си беше чувал много мъже да се оплакват от различни бандити, но така бе устроен светът. Поради тази причина предположи, че Макдаф се оплаква просто защото се е срещнал с един от хората на Коу, па макар и този човек да е бил набит и изхвърлен от бара. Това наистина беше тъжно. Беше също така изключително странно да седи в офиса на Макдаф и да го слуша. Та самият Линк доскоро принадлежеше към хората, от които той се оплакваше. За такива като него, бързи и сръчни с оръжието, винаги се намираше повод да покажат на какво са способни, независимо дали се намират в игрална зала и залагат или пък просто изпълняват служебните си задължения. Винаги се отваряше работа за такива хора, поне при него беше така.

Макдаф пое дълбоко въздух, вторачи се в Линк и като че ли вече съжаляваше, задето му беше казал толкова много.

— Така че бъди внимателен в Колт Крийк, барман. На Уилсън Коу може да му е забавно, че изхвърли онзи досадник, но на стария Анс това никак няма да му се стори смешно. Така че, като видиш някой от хората му тук, дръж се кротко! — Той се изкашля и се надигна, като плъзна бамбуковия стол зад себе си. Линк също се изправи.

— Благодаря за съвета — каза той. Изчака да разбере дали Макдаф има намерение да каже още нещо, но собственикът — по-точно партньорът на собственика — само стоеше и гледаше през прашния прозорец. Навън вече беше тъмно. Тъмно, ветровито и студено.

Докато слизаше по стълбите, Линк огледа много внимателно всяко кътче. Не че се страхуваше, просто проучваше мястото, в случай че му се наложи да изчезне. Денят беше изпълнен със събития. Първо момичето в обора, после онези мъже и накрая този приказлив и заядлив търговец.

Може би щеше да е по-добре просто да оседлае куция си кон и да напусне веднъж завинаги този град, отколкото да стои тук и да проявява излишна смелост. Ако фамилията Коу бяха от хората, които трудно понасят обиди, вероятно щяха да решат да дадат един добър урок на един барман, който превишава правата си. Но никъде в града Линк не беше забелязал стрелци. Нито в „Бялата роза“, нито извън нея се срещаха от така наречените „тежки случаи“. По улиците нямаше скандалджии, които да стоят и да търсят удобен повод да се сбият. Което говореше, че Колт Крийк беше едно спокойно градче, или пък беше градче, в което всичко живо се страхуваше от фамилията Коу.

Чувството за свобода упорито му нашепваше: „По-скоро се омитай оттук! Колкото по-бързо, толкова по-добре!“

Но навън беше студено и ветровито, твърде студено и ветровито за един мъж с посивели коси и куц кон, който в джоба си нямаше нищо друго, освен една съвсем нищожна сумичка, отмъкната от касата на бара.

По дяволите, беше адски студено и ветровито.

Линк се завърна на работното си място. Докато наливаше бира за няколко клиенти, които вече едва се държаха на краката си, той забеляза, че Уилсън Коу вече го няма в края на бара. Дали беше все още в кръчмата?

Търговците на добитък, които пиеха около бара, си говореха за войната. Линк разбра, че братът на единия бил участник и бил загинал в нея. Една от многото жертви на войната.

 

 

Линк заспа дълбоко.

Засънува, че отново е на път, че пътува някъде много далеч оттук, че е някъде в прерията и се движи през високата трева…

Птички… заедно с тях и скакалци… се вдигат под краката на коня му като облак, а той яздеше все по-нататък. Далеч пред себе си виждаше как тревите се полюшват от лекия ветрец. А полето се простираше далеч пред очите му и приличаше на огромен килим, изтъкан от нежнозелени, бледожълти нишки, тук-там напръскан от цветчета с нежен син цвят. И този килим като че ли нямаше край. Докъдето стига погледът му, все това се виждаше.

В съня си Линк не яздеше кафявия кон. Движеше се на гърба на един красив кон, който бе срещнал в един от многото градове, в които бе отсядал. Животното раздвижваше с гърдите си високите треви, които отново се изправяха след него и образуваха малки вълни, подобни на тези, които образуват корабите в морето.

Такива картини съхраняваше в паметта си Линк от своята младост…

Сънува, че препуска цяла сутрин. Чуваше скърцането на седлото, усещаше миризмата на коня. Там, където не беше под сянката на шапката му, бузата му се зачерви. Наслаждаваше се на чистия въздух. Всичко това може някога да се е случвало и наяве, но със сигурност е било много, много отдавна.

Внезапно в тревата видя една жена. Стоеше точно пред него, но не съвсем близо. Държеше в ръка шапката си, а слънчевите лъчи падаха точно върху косата й. Цялата беше облечена в черно.

Някой го заговори, но като се обърна, не видя никого. Пак обърна глава напред. Жената все още си беше там. Седеше си сред гъстите високи треви, които стигаха почти до гърдите й. Над избуялата зеленина се виждаха само раменете и бялата й шия.

Тази жена му беше позната. Приближаваше се към нея, а тя все още си беше там. В такива моменти винаги си мислеше, че сънува… винаги щом видеше тази жена, си го мислеше…

Тя живееше в едно ранчо. В голям град може би нямаше да прави впечатление на изключителна красавица, но беше с приятна външност, имаше нежно лице, а очите й издаваха смелост. Тя също го познаваше. Като мина покрай нея, тя му помаха. Дори му извика:

— Почакай!

И той се опита да го направи. Дръпна юздите, но животното не пожела нито да спре, нито дори да намали ход. Обърна главата си, защото не искаше да я изпуска от очи, после започна да дърпа юздите като луд и не преставаше да ругае и проклина коня си. Но всичко беше напразно. Дори в съня си Линк почувства, че това не беше обикновено животно, а някакъв вълшебен кон, който не се подчиняваше никому.

Той извади краката си от стремената, преметна единия през седлото и се спусна на земята. Конят отпраши напред.

Жената също беше изчезнала. Беше се скрила от него някъде във високата трева. А растителността беше вече избуяла чак до ушите му и се издигаше все по-високо и по-високо пред очите му. Конят го нямаше, а с това беше приключило и пътуването му. Нямаше шанс да открие и жената отново.

 

 

Някой почука на вратата и прекъсна съня му. В малката стаичка беше тъмно, овчарската печка леко пукаше в ъгъла, сигурно беше съвсем изстинала. Линк прецени, че е спал доста дълго. Прозя се и се протегна. Чукането се повтори. Чу как негърът Джордж говори нещо до вратата.

Линк провеси босите си крака, стъпи на пода, изправи се и събра дрехите си. Ако изобщо се бяха затоплили тази вечер, вече съвсем бяха изстинали.

— Успокой се малко, почакай, по дяволите. Ей сега ще дойда! — Джордж отново беше започнал да хлопа по вратата.

Линк препаса пистолета си, отиде до вратата, смъкна райбера и тя увисна върху пантите. Джордж седеше, облегнат на стената.

— Шерифът те вика, господин Линк!

Негърът не изглеждаше притеснен и Линк реши, че може да бъде спокоен. Доколкото му беше известно, по тези места не беше обявен за издирване, пък и другаде май вече не го търсеха, освен може би в Калифорния или в Ню Мексико. Но тук беше чисто, освен заради търговеца тази вечер, или пък онези момчета в обора се бяха оплакали…

— Кажи му, че идвам веднага.

Негърът кимна и се отдалечи. Линк не се опита да се движи предпазливо, защото от бара не се виждаше пътят, по който трябваше да мине. Все пак, като стигна до бара, хвърли един поглед на махагоновия барплот.

Вътре беше светло, слънчевите лъчи пръскаха обилна светлина през високите прозорци. Беше късно, може би около единайсет часа. Нямаше никой в бара, освен Джордж и един дребен, набит мъж, на когото негърът предаваше съобщението.

Линк влезе в бара и тръгна към тях. Слънцето блестеше в очите му, но това не му правеше никакво впечатление. При бой или престрелка слънцето никога не му беше пречило. Просто поглеждаш към мишената и това е… Няма значение дали слънцето е срещу теб или не. Виж, терасите можеха да създават проблеми, и той погледна към терасата, която беше в края на кръчмата. Един опитен шериф на всяка цена би поставил поне един въоръжен свой човек на терасата.

Но там не се виждаше никой.

Джордж не се движеше много бързо и докато стигне до шерифа, Линк вече се беше появил. Сега мъжът забеляза, че човекът на реда и закона беше не просто як и набит, а и доста дебел всъщност. Дребен, възпълничък човечец с огромна шапка. На карираната му риза беше закачена значка. Носеше пистолет 38-ми калибър, но Линк се усъмни в способностите на този пълничък човек да извади оръжието си бързо и ловко.

Старецът повдигна ръка и килна шапката си назад на тила, за да види по-добре Линк, но не я свали от главата си. Много старци бяха доживели дните си само благодарение на това, че не сваляха шапките си на обществено място. При това движение Линк видя, че пръстите на шерифа са изкривени в ставите, явно го мъчеше ревматизъм.

Мъжът имаше много светли сини очи, каквито всъщност имаше повечето старци. И тези очи гледаха Линк по начина, по който хората на закона обикновено гледаха непознатите им лица. И този поглед ясно казваше: „Зная, че все някъде си извършил нещо нередно. Но бих могъл да се направя, че не съм забелязал нищо. Просто си гледай своята работа и не създавай проблеми!“

— Ти ли си Фред Линк?

— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна, шериф? — „Управител на града“ по̀ щеше да му приляга. „Шериф“ беше доста ласкателна титла за този човек.

Дребничкият шериф погледна към колта, а после и към лицето на Линк.

— Използвал ли си някога това нещо срещу човек? — попита той.

Линк се усмихна:

— Един-два пъти, навремето, когато бях млад и глупав.

— Сега предпочиташ буковите дъски, така ли? — намръщи се шерифът.

Значи цялата работа беше заради търговеца снощи. Линк се изненада, че онзи се е оплакал. Смяташе, че мошеници от този род приемат сбиванията в бара за нещо съвсем естествено.

— Само в случай, когато съм принуден да защитя някой клиент на заведението. Онзи мъж тормозеше една от жените, дето работят тук. Просто си го търсеше! — отговори Линк.

Шерифът отново смръщи вежди, докато разсъждаваше върху това, което току-що беше чул. Някога този човек сигурно е бил много як и здрав в раменете и вероятно доста добре се е справял, използвайки юмруците си. Сега обаче той изглеждаше съвсем неподходящ за работата си. Но в случай, че е от хората на Коу, дали е подходящ или не нямаше никакво значение. Предположението му обаче се оказа грешно.

— Няма да укоря когото и да било, задето е поставил някой от хората на Коу на мястото му, особено ако онзи е бил причината — каза старецът. — Но това, което няма да позволя, е да дойде някакъв си скитник и да започне да създава неприятности там, където никога не е имало такива! Разбра ли ме, разбойнико?

Нямаше никакво съмнение, че някога този човек е бил полицай и то от онези, „тежките случаи“.

— Разбрано, шериф! — каза Линк. — Аз само работя тук, за да изкарам малко пари, с които да продължа пътя си. — Налагаше се да поохлади малко стареца. Май беше успял. Погледът на шерифа сега се рееше някъде из вътрешността на кръчмата.

— А Макдаф къде е? — попита той.

— Нямам представа, шерифе.

— Добре, чуй ме сега! Тази вечер не искам да работиш. Днес е събота. — Това вече беше истинска новина. Докато пътуваше, Линк беше изгубил представа за дните. — Онези мъже довечера ще се съберат тук. Повече от сигурно е, че и Чарли Коу ще дойде. Няма да има място за теб тук. — Ясните сини очи отново се върнаха върху лицето на Линк.

— О, ще си бъда тук, шерифе. Но само ще наливам бирите и няма да правя нищо, което не влиза в служебните ми задължения. — Шерифът като че ли искаше да оспори това, но после се отказа.

— Ще видим какво ще направиш. Ще бъде интересно как ще си гледаш само служебните задължения. И повече никакви букови дъски по хората, ясно ли е?

— Разбира се — отговори Линк. — А сега, ако нямате нищо против, ще отида да закуся, че скоро ще дойдат клиенти за обяд.

Дребничкият шериф се изкашля, завъртя се на пети и излезе през люлеещата се врата. Движеше се наперено, макар че леко понакуцваше. Приличаше на стар петел, който не искаше да повярва, че му е минало времето. През люлеещите се врати влизаше много студен въздух. Линк все се канеше да попита Джордж защо са свалени зимните врати. Беше още много рано да ги свалят. Прекалено рано. Навън беше студено като в сърцето на банкер.

Старият китаец се въртеше в кухнята около печките и бъркаше яденето. Когато Линк влезе, той вдигна глава и за момент се вторачи в лицето му. След това отново се зае с работата си.

— Не е ли прекалено късно за закуска?

— Не — поклати глава китаецът. — Ще ти приготвя нещо. Какво искаш: яйца, шунка?

Линк седна край дългата маса. Джордж и дебеланите не се мяркаха наоколо. Сигурно нещо наистина важно ги е принудило да останат далеч от храната и топлата кухня.

— Защо са свалени зимните врати? Дяволски е студено, а онези малки печки не вършат никаква работа.

В собствените си уши прозвуча като старец, който постоянно се оплаква. Китаецът вероятно си беше помислил същото, защото се усмихна, докато слагаше една тенджера върху печката.

— Миналата седмица беше по-топло. — Дългата му бяла брада, сгъната на две и омотана с връвчица, се движеше напред-назад, когато говореше. Мина през задната врата, забави се няколко минути и като се върна, носеше едно огромно парче шунка.

— Тази сутрин ще ти дам бисквита — каза той, сложи шунката в тенджерата и оттам се чу леко цвърчене, причинено от парата и мазнината.

— Бих се радвал и на студена бисквитка — отговори Линк.

Китаецът бъркаше в тенджерата с една огромна, дълга вилица.

— Снощи разбрах кой си — каза той и продължи да наднича към шунката, сякаш се страхуваше да не се повреди тенджерата.

Линк замръзна на мястото си. Бутна кухненския стол на мястото му и се изправи. Къде, по дяволите, сложи китаецът сатъра? А, ето там, на рафта зад печката. Ако застреля готвача и мине през задния вход… после по някоя странична уличка… след това по главната… ще трябва да открадне и кон. Кафявия никак не го биваше в момента. Нямаше да издържи на дълго преследване, макар че едва ли тези хора биха се впуснали в дълго преследване заради един стар готвач. Но можеше и да не стане точно така. Китаецът си беше отличен готвач, а такива не се намират лесно.

— Лицето ти ми изглеждаше познато — каза старецът, като избягваше погледа на Линк. — Снощи, като чух, че долу става нещо — той кимна с глава към вратата, — надникнах и те видях как халоса онзи каубой — отново погледна към шунката и започна пак да бърка с дългата вилица. — Спомних си изражението на лицето ти. Джао Фенг! Богът на войната! — помислих си. — Китаецът обърна парчето шунка и то отново зацвърка.

— За бога, какви ги приказваш, старче?

Може би все пак старецът може и да е сгрешил.

— Видях те как застреля един мъж на име Луис Пиншот, беше при една игра на покер, в заведението на Хърман „Ресторант Вкусна пържола“. Това е в Ел Пасо, Тексас. Ти го простреля под масата и когато онзи започна да вика, ти го застреля в лицето. — Старецът жестикулираше и предаваше доста образно случката. — Всичко, дето беше в главата му, изскочи оттук. — Той показа към тила си. После се усмихна, явно със задоволство си припомняше този случай.

Линк неусетно се бе хванал за пистолета си. Мисли, стрелецо, мисли добре! Ако този старец се разприказва и Фред Линк ненадейно се окаже Франк Лесли, тогава нямаше да има място, където да се скрие. Децата щяха да го използват за мишена, по която да се учат да стрелят, старците също щяха да упражняват уменията си.

Изведнъж Линк щеше да се превърне в убиеца, който за повечето хора, които го познават, отдавна е мъртъв. И изведнъж — хоп — взел, че възкръснал. Първо сигурно ще го черпят с бира, после ще накарат някой глупак да се сбие с него, просто за да могат после да се похвалят, че са го виждали на живо. После щяха да извикат шерифа, съдията и хората им да го приберат.

„О, старче, защо просто не си беше държал устата затворена? Защо не продължи да пазиш тайната в себе си?“

Линк се прицели в шунката. Китаецът го погледна и се усмихна. По долната му челюст бяха останали само два-три зъба.

— Същински Джао Фенг! Да му се ненагледаш! — Той отново се усмихна и се загледа в шунката. Вече не цвърчеше както преди. — Ще запазя тайната ти, господин Лесли. — Звучеше като китайски престъпник от някоя мелодрама, играна в Сан Франциско. — Господин Луис Пиншот не ми беше приятел.

Линк забеляза, че китаецът не среща никакви трудности при изговарянето на звука „р“. Говореше си като всеки друг старец в околността.

Много добре си спомняше Луис Пиншот. Той също беше готвач. Един от хората на Хърман, които приготвяха пържолите. Луис беше голям скандалджия и си умираше от удоволствие, когато му се удадеше случай да разбере нещо гнило за някого. Линк го беше предупредил веднъж. Но Пиншот беше дребна душица, която много си падаше по идеята да се опита да сгромоляса някой солиден човек.

Линк го беше предупредил. Но Пиншот си беше твърдоглав, беше съвсем наясно с кого си има работа и не мирясваше. Носеше джобен пистолет и гледаше на Линк отвисоко, както някой всемогъщ владетел гледа на някоя буболечка, която се кани да смачка с тока на обувката си. Линк забеляза, че онзи непрекъснато държи дясната си ръка в джоба на палтото, вероятно се канеше да стреля през плата, ако му се наложи.

Само млад мъж можеше да се справи с такова положение, да извади голям револвер под масата и да стреля. А Линк беше точно подходящият млад мъж. И понеже беше млад, беше и много лекомислен. Готвачът нямаше просто никакъв шанс.

Първият изстрел го беше улучил в корема и беше изкарал оттам обяда му. Вторият, право в главата му, го беше убил.

Старият китаец извади с вилицата шунката и я сложи върху една чиния, намазана на дъното с масло. След това доволно въздъхна:

— Луис Пиншот слагаше много сол във всичко.

Линк върна пистолета си обратно в калъфа и се зае с вкусната закуска.