Рой Лебо
Колт Крийк (3)

Глава трета

Времето, през което клиентите обикновено обядваха, почти приключваше. Линк се чудеше как Макдаф успяваше да събере такава тълпа, като предлага толкова оскъден обяд. Вероятно и другите кръчми в Колт Крийк предлагаха същото. Той изми една препълнена мивка с чаши, като първо изплакваше всяка поотделно, след това я търкаше със сапунисана гъба и после я изплакваше отново. С периферното си зрение забеляза, че младият Паркър се опитва да му подражава и Линк си помисли, че младежът вероятно се престарава. Момчето със сигурност имаше какво още да научи.

Като си проправяше с лакти път сред тълпата, Макдаф се приближи до бара.

— Е, виждам, че си наясно в какво се състои работата ти. Мога да кажа, че се справяш добре.

„По-добре, отколкото ти се справяш с твоята“ — помисли си Линк.

— Добра работа. Наистина добра работа. Ти какво ще кажеш, Паркър?

— О, наистина е страхотен, мистър Макдаф.

Беше заслужил похвала от господаря. Линк си спомни един човек, за когото беше работил в Денвър преди години. Беше един дебел германец, който се казваше Дитерс. Той не бе доволен от работата на Линк, а на всичко отгоре го бе хванал да бърка в касата. Но Дитерс си разбираше от работата. Не се бе смутил нито от пушката на Линк, нито пък от репутацията му на скандалджия и отличен стрелец. Изобщо не бе обърнал внимание на всичко това. При Дитерс или си вършиш работата както трябва, или те изхвърлят от мястото ти. Все пак се чувстваше благодарен на Макдаф, че го е наел на работа, защото обикновено скитниците не са най-търсената работна ръка, а и беше доволен, че е попаднал тъкмо в това градче.

— Благодаря за добрите думи, господин Макдаф! — с много учтив тон каза Линк.

 

 

След като приключи с бърсането на дъските (Паркър се беше помолил на Линк да довърши работата му, за да може той да се прибере по-рано и да се погрижи за болната си майка), Линк се облекчи, като изпусна малко газове, защото бобът, който беше изял, упорито го тласкаше към тази постъпка. После навлече шубата си. В ума му се въртеше приятната мисъл, че може да заплати храната си само от рестото, което бе отмъкнал. А го очакваха още дни като този и още много пари, изкарани по този начин.

Той кимна на готвача и излезе през задната врата. Беше вече видял по-голямата част от главната улица. Реши, че това му е достатъчно и е по-добре да мине и по няколко от страничните улици, за да опознае града. Вероятно имаше и публичен дом, а може би дори два — той едва ли можеше да си го позволи, но не беше зле да разгледа града. Трябваше да спестява пари, за да залага, щяха да са му нужни много пари. И трябваше да бъде много предпазлив. Комарджиите отдалеч се надушваха един друг и паметта им беше завидна, следователно трябваше много да внимава кога и къде залага. Беше му се случвало да бъде разпознат от някоя проститутка или келнерка, и тогава животът му ставаше доста сложен. Веселият, истинският живот кипеше на места като Сан Франциско и Ню Йорк Сити, а също и в далечна Европа. Там момичетата и сводниците, дамите и мошениците, комарджиите и хулиганите — всички си живееха спокойно, като в едно мирно голямо и весело семейство, но рано или късно се появяваше някой, който да те разпознае. Така че за него беше по-добре да стои далеч от публични домове. Веднъж, преди по-малко от година, една жена го беше нарекла Франк. Това се случи в Уайоминг, и то в една кръчма, където беше тъмно и задимено като в лисича дупка. Тя го бе разпознала, че е Франк Лесли, още в момента, в който погледът й се бе спрял върху него. Бяха се срещнали и запознали в Солт Лейк. Преди много, много години беше изгубила едно от момичетата си заради него.

Някога ходеше в публични домове и не му пукаше от нищо, а когато някой го разпознаеше — толкова по-зле за него. Сега вече не желаеше да си навлича неприятности.

Всичко това му беше омръзнало до смърт. А и се чувстваше уморен, просто се бе уморил от онзи живот.

Сега градът бе по-спокоен и по-тих, отколкото беше рано сутринта, като пристигна. Навярно рано сутрин хората от съседните села пристигаха за провизии, а други бързаха да си вземат сутрешното питие, преди да отидат на работа, и затова по улиците се срещаха толкова много хора. Линк си помисли, че горе в планинските местности, където живееха предимно овчари, все още е рано да се изкарват стадата, но може и вече да са започнали да се приготвят да излизат на паша. След около седмица в Колт Крийк сигурно щеше да е мъртвило, поне в почивните дни положително щеше да е така. В съботните дни мъжете, които караха дилижанса, все някак щяха да успеят да се доберат до кръчмата за по едно уиски и една игра на покер, ако изобщо им бяха останали някакви пари от заплатите дотогава, защото те имаха навик да играят покер всеки ден.

Линк се изкачи по една кална странична уличка и се озова само на една пряка от „Бялата роза“. Там имаше някакви магазини, където се продаваха стоки за оседлаване на коне, пособия за обработка на почвата и различни видове семена, а също и всякакви други дреболии. Мъжът прекоси през улицата и се качи на един от тротоарите. Все още се усещаше студеният вятър, който идваше от планината, но слънцето вече беше позатоплило скованите улици и ги беше превърнало в смесица от рядка кал, боклук и конски тор. Всичко това джвакаше около ботушите му и стигаше почти до горния им край. Дървените тротоари бяха сравнително високо от калта и отчасти облекчаваха придвижването, но в такова време беше абсолютно невъзможно за човек да остане чист и неопръскан с кал.

Две жени, които бяха излезли да пазаруват, се разминаха с него по тротоара и извърнаха главите си, за да го разгледат. Изглеждаха почтени жени и бяха облечени в дълги, тъмни рокли. Вероятно бяха съпруги на чиновници. Перата на шапките им бяха твърде модни. Сигурно са жени на банкери или на търговци на храни. Дамите изглеждаха твърде заинтересовани от Линк. Колко странно, но суетността се крие у всеки човек. Беше време и то не беше чак толкова отдавна, когато той минаваше за един от най-елегантните и галантни мъже. Последните няколко години обаче бяха отнели голяма част от тези негови преимущества. Сега и белегът не му придаваше онзи специфичен чар, както преди време. Жените бяха склонни да намерят един белег за привлекателен, отличителен и дори възбуждащ елемент, но не и когато този белег бе твърде грозен. А този на Линк беше точно такъв — дълъг, минаваш през цялата му буза, розовеещ и се набръчкваше, когато излезеше на студено. Общо взето, беше доста отблъскващ.

— Ще избледнее — беше му казал докторът през онзи слънчев ден, когато зашиваше раната. — С времето ще избледнее, а може и съвсем да изчезне.

А времето си минаваше и от онзи ден в просторния и луксозен хотел беше изтекла много вода. А хотелът наистина си го биваше, беше напълно достоен и за кралска особа. Отдавна… много отдавна… А и колко бързо можеше да изважда пистолета си в онези дни! Шанън, това име бе заявил, когато пристигна. Тогава беше рус мъж, едва започващ да побелява. И тогава носеше дреха от еленова кожа — бричове. На колана си имаше огромна сребърна тока, а върху нея — сребърна плочка с надпис „Пазител на мира“. Носеше пистолета си по-добре от всеки друг и беше много бърз и ловък, когато правеше онова завъртане…

А всичко това беше достатъчен повод да си спечели едно разрязване на бузата. Беше се пуснал слухът, че е убил Слим Уилсън от племето на шайените. Никой не се съмняваше, че може да го направи, защото знаеха колко е бърз.

Както и да е. А дамите не харесваха грозни белези, поне не си падаха по такива, особено ако бяха в съчетание с изтрити панталони и ако човекът, който ги носеше, не притежаваше нищо ценно, освен пистолета си.

Линк мина покрай магазина със стоки за езда — в момента нямаше нужда от добри пособия за езда, тъй като нямаше и добър кон, който да бъде оседлан. Седлото, върху което досега пътуваше, бе достатъчно удобно, юздите също бяха достатъчно здрави — засега Линк нямаше намерение да връзва с тях диви елени. После приближи един магазин за железария и се спря пред голямата му стъклена витрина, за да види какво се продава. Вероятно за да бъде прекарано през планината това огромно стъкло, собственикът е платил цяло чисто ново, лъскаво пени. Линк се загледа в стоката — все още не беше срещал мъж, който да подмине подобен магазин, без да погледне към витрината му, независимо дали работеше като обущар, чиновник, издател на вестници или каквото там ви хрумне. Един мъж изпитва някакво необяснимо задоволство, когато гледа витрината на железария. Човек се чувстваше щастлив от това, че може, когато си пожелае, да влезе в магазина и да си купи необходимите инструменти за построяването на една колиба или пък може, когато му хрумне, да зареже всичко, да отиде на брега и да си направи една лодка. Инструменти и време беше всичко, от което човек се нуждае и може да направи каквото си поиска…

Той излезе отново на главната улица и установи, че тя беше също толкова безлюдна, колкото и страничните.

Забеляза знака, посочващ накъде да тръгне, за да стигне до конюшнята, и сви надолу по една малка уличка. На знака беше отбелязана бяла стрелка, сочеща на юг след най-близкия ъгъл.

Линк вървеше, по-точно газеше през главната улица. Единственото движение в този момент се състоеше в придвижването на една товарна кола, теглена от четири коня. Понеже това придвижване ставаше много бавно, той реши да избърза и да ги подмине. Линк тъкмо се канеше да продължи пътя си и иззад каруцата изскочи един мъж на огромен, красив кон, който за малко щеше да го премаже. Ездачът беше дебело момче с риза на червени точки. Погледът на Линк се спря върху лицето на момчето и той забеляза с учудване, че момчето е много младо, а вече има двойна брадичка. Докато минаваше край него, ездачът подвикна през рамо:

— Хей, дядка, я по-добре се дръпни малко назад! — После продължи пътя си.

Мъжът забеляза, че дебелакът носеше две пушки. Определи ги като модел „Перот“ от марката „Колт“, вероятно бяха 38-ми калибър. Двуцевки. Сигурно беше много тромав, защото, освен че беше дебел, си бе навлякъл и няколко ката дрехи.

Качи се на един тротоар и продължи разходката си по главната улица. Стигна до редица от магазини за дрехи и реши, че скоро ще има възможност да влезе в един от тях и да си купи цял кат нови дрехи, за да махне най-после от себе си тези дрипи. По-нататък имаше аптека и до нея беше офисът на шерифа. „Градски шериф на Колт Крийк“ беше изписано със златиста боя на една табелка, закачена над вратата. Сградата беше от дърво, а талпите просто бяха подредени една върху друга така, както бяха отсечени — без абсолютно никаква обработка. Вероятно това е била една от първите сгради в града. Офисът на шерифа и до него — затворът.

Докато ги подминаваше, Линк надникна вътре. Нямаше шериф, само един дребен човечец, вероятно надзирателят, метеше помещението. Шерифът в момента може би се разхождаше из града, но едва ли си имаше много неприятности. Линк не беше издирван за никакво криминално престъпление, или поне такова нещо не му бе известно, но много правни служители биха се зарадвали, ако имаха възможността да си поговорят с него. Беше издирван, и то неведнъж, но все за неща, които сега не биха представлявали интерес за когото и да било. Неща като например неуредени сметки с един сводник в Галвстън, или неплатени дългове от комар, но никога за убийство. Досега нито един представител на закона не го бе арестувал за убийство. А ако някой е имал намерение да го стори, бе размислил навреме и се бе отказал от идеята си. Линк беше чувал какво е станало в затвора с Уес Хардин. Говореше се, че са го скопили. Трудно е да го повярва човек, но така казваха хората. Линк никога не бе имал намерение да се остави да го тикнат в затвора. Човекът, който се опитваше да го стори, щеше да е мъртъв, това е положението. А ако се случеше скоро след това и самият той да бъде убит, толкова по-добре. Никога в затвора — така си беше обещал Линк.

Хората на закона, изглежда, предчувстваха това. Полицията беше влизала в много кръчми и игрални зали, където той работеше, беше залавяла и опандизила много мошеници, безделници и комарджии и въобще не се замисляше. Но когато се приближаха до Линк, виждаха, че той не се отличава от почтените граждани — много мирни жители носеха пистолети. В такива случаи полицията просто си подвиваше опашката и се омиташе. Погледите на полицаите минаваха през него, сякаш той изобщо не беше там. И си заминаваха по пътя, а него го оставяха на мира. Така беше, може би полицаите наистина притежаваха някакво шесто чувство.

Той стигна до ъгъла и зави, след това мина покрай двор, пълен с дървен материал. Навън имаше неколцина мъже, които подреждаха нарязаните дъски. Линк се сети за дърветата, дето ги цепеха някъде край „Бялата роза“. Това безспорно беше град, в който кипеше усилено строителство, типично малко каубойско градче. Всички планински градчета живееха по-благополучно от тези на юг. Бяха богати градчета. Хората покриваха дървения материал със слама и така успяваха да преживеят тежките зими. По този начин те се бяха спасили от суровата зима, която върлуваше преди две години. На юг в Тексас хората, занимаващи се със земеделие, нямаха такъв късмет. Линк беше работил там известно време като търговец на добитък и беше виждал цели стада, замръзнали в преспите сняг. Да не дава Господ на никой да види подобна гледка. Тази зима беше сломила много здравеняци в Тексас.

Високите врати на конюшнята бяха здраво залостени и Линк започна да думка силно с юмруци, за да го чуе някой. Никакъв отговор. Той натисна по-здраво и вратата бавно се отвори. В офиса на Вийнпоул беше тъмно, шефът сигурно се беше оттеглил за следобедна дрямка.

Линк реши, че момичето в обора сигурно има достатъчно мозък, за да му върне ресто. Той беше платил за два дни при нея и й каза да даде парите на господаря си.

В двора на конюшнята не се виждаше никой.

— Хей, има ли някой? — подвикна Линк.

Не се чуваше нито звук. Нямаше и следа от човешко същество. Той влезе в конюшнята и тръгна по тъмната алея. За пореден път Линк с учудване установи колко много си приличат църквите и оборите по своето разположение. Наоколо не се мяркаше никой. Имаше само две редици коне от двете страни на алеята. Главите на животните стърчаха над преградите, като се поклащаха от време на време. Някой предъвкваха бавно храната си, а други, които се намираха накрая на обора, неспокойно цвилеха. Имаше и такива, които просто седяха и хапеха горния край на преградите. Той се огледа, но не откри кафявия си спътник. Ако момичето не беше се погрижило за болния му крак, тогава той трябваше да го стори. Не можеше да си позволи конят да окуцее напълно, трябваше му животно със здрави крака. Ако останеше куц, това означаваше, че трябва да си открадне здрав, в случай че внезапно му се наложи да напусне града. Тогава повече от сигурно е, че ще бъде търсен от закона.

Линк продължи по алеята, търсейки своя кон, и го откри в последната преграда вляво. На врата му се белееше торба със зоб, а миризмата на храна се усещаше навсякъде. Момичето беше свършило работата си чудесно. Кафявия, както винаги, даде признаци, че го разпознава. Почти безполезен кон, повечето нямаха нищо в главите си, а когато човек попадне на напълно безмозъчно животно, не му остава нищо друго, освен да бъде доволен, когато това животно се навежда да му сложат юздите.

Мъжът се зае да отваря вратата на яслата, за да провери дали са му сложили вода. И внезапно чу нещо наистина много странно. Може би плач? Или нещо друго? Линк притаи дъх и се ослуша. След няколко секунди отново чу същия звук. Този път беше по-ясно, приличаше на гласа на момичето от обора. Плачеше или стенеше. Горкото същество! Наистина имаше за какво да плаче и да стене!

Той отново тръгна към яслата и почти беше стигнал, когато чу двама мъже да се смеят. Момичето отново проплака. Линк се стаи в една от сенките на обора.

Мъжете пак започнаха да се хилят. Чу се звук като от плесница, после от нещо счупено и момичето отново започна да плаче.

Без да се усети, Линк беше тръгнал към мястото, откъдето идваха звуците. В следващия миг се спря. „По дяволите — помисли си той. — Това изобщо не е моя работа. Няма да я убият я! Стой далеч от тази история, човече!“

И в следващия миг вече се беше качил по стълбата. Стараеше се да се движи колкото е възможно по-тихо. Катери се доста време, трябваше да изкачи височина, равна приблизително на двуетажна сграда. Докато се промъкваше нагоре, изпод краката му се вдигаше прах от сламата, а миризмата на слама около него беше много силна. От време на време ботушите му леко изскърцваха по сламките.

Той много внимателно мина покрай една бала, за да не издаде нито звук. Навесът беше огромен, а покривът му беше целият в греди. Човек имаше усещането, че се намира в кораб. Тук-там през процепите на гредите се прокрадваха тънки слънчеви лъчи и в тях много ясно се виждаше как се вдига праха.

Линк видя трима мъже, които бяха повалили момичето на земята. Един от тях се беше облегнал на една от балите и само гледаше. По сметките на Линк това бяха двама мъже повече от него, а отгоре на всичко този, дето седеше облегнат, имаше пистолет, втъкнат в колана си. Но той очевидно не беше стрелец. Останалите двама също не бяха. По всяка вероятност бяха хора, занимаващи се с тежка физическа работа, навярно бяха дошли от дъскорезницата, която се намираше наблизо.

Мъжете бяха разсъблекли момичето. Беше почти гола, ако чорапите, смъкнати около глезените й, изобщо можеха да се броят за дрехи. Доколкото успя да прецени, чорапите й също бяха мъжки. Единият от мъжете се беше разсъблякъл само по риза, беше нисък, набит. Останалите двама също бяха свалили панталоните си. Червендалестият беше седнал в сламата до главата на момичето и държеше раменете й, а тя се мяташе, опитваше се да се измъкне и издаваше странни звуци. Другите двама бяха върху нея, единият мачкаше и дърпаше малките й, вирнати гърди и силно стискаше зърната им. Пенисът му се подаваше изпод края на ризата — огромен, разгорещен, силно възбуден. Третият от мъжете се бе качил върху нея, беше напъхал крака си между нейните тесни, слаби бедра и дърпаше единия й крак настрани и нагоре, за да ги разтвори. Кожата й беше снежнобяла. Само в слабините й се тъмнееше кафяво петно, което върху тази белота изглеждаше като кръпка. Мъжът, който се опитваше да разтвори краката й, беше сложил ръката си точно там, и се мъчеше да напъха пръстите си вътре в нея.

Момичето изкрещя още веднъж и започна да вие, а със свободния си крак риташе напосоки. Докато се съпротивляваше, мускулите й се виждаха как се движат под бялата й кожа. От работата в обора тя беше станала само кости и мускули, по тялото й нямаше нито грам тлъстинка, която да й предаде женски форми.

Линк имаше две възможности — да връхлети вътре или да се изниже навън. И в двата случая после щеше да съжалява. Можеше да разкара тези мъже оттам, нямаше да му е особено трудно да се справи с тях. Но от този момент нататък щеше да е белязан. Историята щеше да се разчуе и тези мъже задълго щяха да му имат зъб. Може би щяха да търсят отмъщение. Линк щеше да бъде като маркиран с табелка, на която е изписано „Тежък случай“.

От друга страна, можеше да се спусне обратно по стълбата и да си остане незамесен в цялата тая каша. Това би било най-умното решение и във всички случаи — най-доброто за самия него.

„Вече си стар — вече си много, много стар за тази работа“, повтаряше си Линк.

Мъжът, който стискаше гърдите на момичето, внезапно я удари много силно и бързо се провлeче към нея. Тя се мяташе насам-натам в сламата, отново проплака, по-точно изписука като уплашено врабче, и се опита да отблъсне натрапника с тънката си бяла ръка.

Линк изскочи от купата слама, без да издаде дори звук, постоя малко притихнал в една сянка и после бавно започна да се придвижва надясно, като вървеше плътно до една дълга редица балирана слама. Мъжът с револвера седеше облегнат тъкмо на една от тези бали, на разстояние не повече от трийсет стъпки от Линк, и все още наблюдаваше това, което приятелите му правеха с малоумната. Докато гледаше, беше пъхнал едната си ръка в панталона и упорито търкаше гениталиите си.

Линк леко се показа от сламата. Не биваше да има стрелба, на всяка цена трябваше да избегне стрелбата, ако е възможно. Наведе се леко, достигна горния край на ботуша си и извади оттам ножа, който всъщност беше кама, защото имаше острие и от двете страни, беше остър като бръснач, а дръжката беше изключително красива, направена от орехово дърво. Когато бръсначът на Линк се захабеше, той използваше за тази цел ножа си. Бръснеше много гладко, но дължината на острието му го правеше твърде опасен, когато трябваше да се избръсне добре горната устна. Ако човек използва за бръснене нож, с който се убива, би трябвало да си пусне мустаци.

Линк беше срещал мъже, които толкова се гордееха с това, че бяха много добри в бой с ножове, че изобщо не носеха пушки. Смяташе такива хора за пълни глупаци. През целия си живот беше убил с нож само четири човека, двама от тях точно с този нож, и във всеки един от четирите случая си беше мечтал за зареден пистолет, ей така, за всеки случай.

Сега момичето сякаш грухтеше, устата й беше запушена. Докато стъпваше много внимателно по разпръснатата слама, Линк слушаше звуците, които идваха от устата на момичето, чуваше и бръщолевенето на мъжете. Беше сигурен, че не бива да стъпва по-нататък, ако не иска да изръси задника си върху чайника, който се намираше в стаята точно под краката му.

Още няколко съвсем мънички стъпчици и той се намери пред един процеп в купата. На това място няколко бали се бяха свлекли и през облака прах, който се носеше из въздуха, Линк видя дясното рамо на мъжа, който седеше и наблюдаваше. Той беше облечен в риза на сини квадрати. Рамото се движеше ритмично, онзи очевидно мастурбираше. Линк чуваше дишането му, гласовете на другите се смесваха с този на момичето. Тя стенеше… после се чу звук като от удар на плът в друга плът.

Линк стъпи върху една широка развързана бала и се озова точно срещу гледащия. Само с едно бързо движение отряза върха на носа му, една съвсем малка частичка от върха.

Пострадалият застина в пълен шок. Една тънка струйка кръв, яркочервена, се спусна върху ризата му. Когато си пое въздух, за да повика помощ, Линк опря бързо ножа в гърлото му и усети как кожата му леко се разрязва. Резна съвсем леко и нежно прошепна в ухото му:

— Да не си посмял да гъкнеш! Само един звук и ще ти прережа гърлото! — Изрече всичко това с голяма доза сигурност в гласа, сякаш даваше обещание в някоя търговска сделка.

Зяпачът вече не се интересуваше какво става около момичето. Тялото му силно трепереше до това на Линк. Отрязаният му нос обилно кървеше и съсипваше ризата му. Беше затворил очите си и ги стискаше здраво. Имаше вид на уплашено дете.

Линк протегна ръката си първо напред, а след това малко надолу, за да извади револвера от колана на мъжа. Докато мяташе пистолета зад гърба си в сламата, Линк се оглеждаше за останалите мъже. Те бяха изцяло заети с момичето и не бяха видели нищо. Тя все още се мяташе под тях и се съпротивляваше. Червендалестият все още я държеше за раменете и ги притискаше към земята. Другият, който преди малко стискаше гърдите й, сега се беше навел и мляскаше зърната й, после жестоко ги хапеше, а тя се мяташе все така упорито. От това място Линк виждаше всичко по-ясно, защото един слънчев лъч падаше точно върху момичето. Третият беше вече успял да разтвори бедрата й и беше пъхнал пръстите си в нея. Линк забеляза, че около пръстите на този мъж кожата на момичето бе силно зачервена. Онзи се беше вече изгърбил над крехкото тяло, а с другата си ръка държеше набъбналия си член.

— Стой мирно! Не мърдай, чуваш ли, кучко! — Гласът му беше дрезгав и плътен от прекомерната възбуда.

— Ти застани мирно, задник такъв! — извика Линк.

В момента, в който изрече тези думи, той видя как момичето отчаяно се извъртя в сухата слама, вените по тънката й шия се отпуснаха с облекчение, и тя успя да извърне глава към възпламенения член на червендалестия, облиза го и с все така превито като арка гърло се нахвърли върху члена и започна да го смуче като умиращо от глад бебе. Дори мъркаше от удоволствие.

Мъжете застинаха на място, подобно на хора, на които току-що бяха прекъснали съня. Те се вторачиха в него и си останаха така, както беше ги сварил — държаха момичето и не мърдаха.

Беше странно, но Линк се почувства толкова засрамен и потиснат, както никога досега. Поне не си спомняше такъв момент. И това беше срам не за това, че беше взел животинското поведение на момичето и мъжете около нея за жестоко изнасилване, а заради това, че беше получил подобаваща награда за намесата си. Вече съжаляваше, че се забърка в тая каша.

Герой! Несравнимият стрелец и смелчага, който раздава правосъдие и справедливост! Тръгнал да спасява едно малоумно момиче! Голям герой, няма що! Как би му се смял Холидей в този момент. Щеше да каже:

— Франк, ти възвърна вярата ми в доброто човешко начало! — И щеше да му се подиграва за случката поне един месец, щеше да се залива от смях — онзи негов присъщ сух, дрезгав смях. — Да, напълно върна вярата ми!

— По дяволите, кретен такъв! — Червендалестият изглеждаше побеснял от яд. — Какво си сторил на Уили? По дяволите, ранил си го! — и той моментално скочи на крака и тръгна към Линк.

Бяха твърде много за юмручен бой дори за прославен „герой“. Но Господ му беше свидетел: Линк не би застрелял толкова хора само заради собствената си глупост. А беше прекалено да се поклони учтиво и да си тръгне. Исусе Христе! Беше разрязал носа на този нещастен глупак и сега някак трябваше да оправи положението, и всичко това поради негова собствена грешка!

Червендалестият се приближаваше с плавна, полюшваща походка — изглеждаше як като бик — Линк се дръпна встрани и се появи отново, само че този път държеше ножа си. Размаха острието над плешивата глава на червендалестия, а после и пред разголения му корем. От слънцето ножа блестеше като златиста панделка. Противникът му посегна с ръка, за да хване острието, но Линк го завъртя във въздуха над главата си, прехвърли го в другата си ръка. Пречупи китката си, за да остане острието на ножа назад и удари с дръжката му мъжа. Чу се остър, силен звук, червендалестият направи много странен скок и се метна върху една бала. Линк го удари още веднъж, този път отстрани в главата, почти до слепоочието. Мъжът извика „Оох“ или нещо подобно, и се свлече върху сеното.

На останалите двама им трябваше малко време, за да си обуят панталоните. Докато направят това, червендалестият беше вече на земята. Много отдавна Линк беше разбрал, че не трябва да оставяш противника си да си поеме дъх по време на битката, затова бързо се спусна към другите двама, като размахваше ножа си. Те леко отстъпиха назад, той извади пистолета си и дръпна петлето.

Мъжът със синята карирана риза стоеше зад Линк и се чуваше да плаче за носа си — никак не му се искаше да го остави там, в сламата. Двамата пред него погледнаха пистолета, после погледнаха и лицето му.

— Вземете приятелите си и се омитайте оттук! И ако още веднъж обезпокоите малкото ми момиче, ще ви убия!

Доста добре се справи. Звучеше така, сякаш беше баща или някакъв роднина на момичето. Може би бяха повярвали, че е такъв. Мъжете се подвоумиха малко, погледнаха Линк, после пистолета му, накрая се спогледаха помежду си.

Единият, който имаше много голяма долна челюст и нос, напълно подходящ за нея, се изкашля леко и като не откъсваше очи от колта, каза:

— Ами, сега… виж, господине, сега ние, такова… ние не знаехме…

— Млъквай, кучи сине! — повиши глас Линк и насочи цевта на пистолета към очите му.

— Нат, кажи какво да правим? — обади се другия мъж. — Аз викам — най-добре да изчезваме, а?

Нат мълчеше.

— Вземайте приятелите си и се изпарявайте!

— Е, добре! — каза мъжът на име Нат. — Добре, повече няма да създаваме неприятности нито на момичето, нито на теб, господине!

Погледна още веднъж пистолета, после ножа и бавно се наведе да помогне на червендалестия да се изправи. Той стана сравнително лесно, но като че ли нямаше никаква представа какво се беше случило. Постоя малко, олюлявайки се леко. Непрекъснато мигаше, очите му още не бяха привикнали към ярките слънчеви лъчи. По главата му не се виждаше кръв. Нат го поведе натам, откъдето Линк беше дошъл, назад към стълбата.

— По дяволите! — обади се другият мъж. — Бил е съвсем гол! Чуваш ли, Нат!

— Тогава донеси проклетите му дрехи!

Нат очевидно не желаеше да се размотава. Другият хукна към сламата, събра дрехите, отиде да прибере онзи, дето плачеше, хвана го под мишницата и всички заедно тръгнаха към изхода.

Линк ги проследи с поглед, те вървяха двама по двама, газеха в сламата и подкрепяха пострадалите си приятели. Когато бяха почти до стълбата, онзи, дето се казваше Нат, се извърна и подвикна нещо през рамо, явно беше събрал кураж, защото беше решил, че опасността е отминала.

— Какво каза? — извика Линк и видя как смелчагата отведнъж пребледня.

— Казах, че няма защо да се държиш грубо с нас, господине! Ние не сме лоши хора. И ние като теб работим, за да си изкарваме хляба, обзалагам се, че сме от една черга хора. Нямахме и представа, че момичето има и други роднини, освен стария Пери, а на него изобщо не му пука за това.

— Сега вече знаете — отвърна Линк.

Мъжът млъкна и бутна онзи с отрязания нос надолу по стълбата и много припряно тръгна след него. Червендалестият беше най-смешната фигура в цялата група.

Линк постоя известно време, заслушан в стъпките на мъжете. Долу в обора се чу глъчка. Един много сърдит мъжки глас се извисяваше над всички останали. Червендалестият се беше осъзнал и настояваше да се качат обратно горе, за да продължат схватката. Линк с повишено внимание слушаше разпаления спор, който се водеше долу, и му ставаше все по-смешно и по-смешно не само заради това, че великият комарджия Франк Лесли се беше спуснал да спасява едно малоумно момиче, което би се чувствало по-добре в някой бардак, отколкото да стои тук и да храни коне. Просто цялата ситуация беше много смешна. А и онзи нещастник с отрязаното крайче на носа, ами онези другите със свалените панталони… Линк не се сдържа и започна да се хили, като отчаяно се опитваше да спре или поне да не вдига шум. Този кикот със сигурност щеше да докара обратно горе онези приятелчета и повече от сигурно е, че щяха да са много, много ядосани.

Избърса острието на ножа си в една бала слама и се наведе да го пъхне в ботуша си. Държеше устата си плътно затворена и в стремежа си да не се изхили на глас само пръхтеше през носа си. Мисълта, че трябваше да пази тишина само влошаваше положението. При всяко изшумоляване долу смехът го напушваше наново, коремът вече го болеше, едва се удържаше да не прихне.

След това чу, че мъжете излязоха на двора. Единият не спираше да се оплаква, вероятно беше онзи с отрязания нос. Линк се облегна върху балите и се отпусна. Отметна главата си назад и се разсмя така, както не се беше смял от години. Смя се, докато се почувства изтощен. В началото гласът му изпълваше всичко наоколо, после постепенно започна да затихва и накрая се превърна в отделни въздишки.

Каква глупава ситуация беше днешната, но Господ му беше свидетел, че след всичко това той се чувстваше чудесно. Би трябвало да черпи онези момчета по едно питие!

Нещо прошумоля в сламата. От цялата тази веселба беше съвсем забравил за момичето. Досега тя не беше помръднала, дори не се беше опитала да покрие тялото си.