Рой Лебо
Колт Крийк (8)

Глава осма

Той все още беше буден, когато дебелото момиче го сложи в едно легло в някаква стая на горния етаж и Линк дълго се чуди защо не го сложиха в неговото си легло до овчарската печка. Дълго време не можа да се стопли.

Когато заспа, започна да сънува, че при него идва доктор. Докторът беше млад мъж и имаше добре подстригана кестенява брада. Макар да беше само сън, Линк чувстваше физическа болка от това, което правеше докторът. Той ровеше нещо в тялото му, човъркаше дълго време и му причиняваше жестока болка. Не беше просто обикновен сън. Това беше кошмар и този кошмар беше пълен с окървавени парцали.

Събуди се някъде към обяд, но остана да лежи и да наблюдава слънцето, чиито лъчи стигаха до него през прозореца. Едното от дебелите момичета спеше на стола. Линк усети, че около гърдите му са омотани бинтове. Най-силна болка чувстваше в рамото. Той се раздвижи леко, за да се намести по-удобно и да успокои малко изгарящата го рана, но това движение само влоши положението му. Заболя го нещо в стомаха и затова Линк предпочете да се опита отново да заспи.

Когато отново се събуди, вече беше сутрин. Със сигурност бяха минали един или два дни от стрелбата. Като помисли по-внимателно, прецени, че са минали най-малко два дни. Чувстваше се по-добре, толкова добре, че веднага се огледа от дясната си страна. Търсеше своя колт модел „Бисли“. Нямаше представа дали след престрелката всичко е приключило. По всяка вероятност не беше така. Сега вече беше въпрос на семейна чест и сигурно и останалите от фамилията щяха да тръгнат да разчистват сметки. Не вярваше, че е възможно Чарли Коу да е останал жив.

— Донесох ти това, ако искаш… — Макдаф седеше от другата страна на леглото и държеше една купичка със супа. Изглеждаше много уморен.

— Остави го някъде, където ще мога да го стигам — каза Линк. Гласът му беше хриптящ като на старица.

Макдаф се наведе и остави супата на пода. След това се изправи, отиде до едно шкафче, което се намираше под прозореца, извади пистолета на Линк от чекмеджето, върна се обратно и сложи колана с колта от дясната му страна, така че да може да го стига. С огромно усилие Линк се протегна, взе пистолета и провери дали е зареден. Успокои се, като видя, че в него има патрони.

Чувстваше се напълно изтощен, но със сетни сили се протегна отново и остави оръжието на мястото му. След това се отпусна върху възглавницата и си пое дъх.

— Дори бебе би могло да се промъкне тук и да ти прережи гърлото — каза Макдаф, докато се навеждаше да вдигне супата. Гребна една лъжица от нея и я поднесе към устата на Линк.

Той обаче взе цялата купа. Тогава Макдаф му подаде една покривка в червено райе, за да си избърше устата.

— Добро обслужване — отговори на този жест болният.

— Е — въздъхна Макдаф, — предполагам, че ни извърши услуга. — После въздъхна: — Поне докато Бил Коу и Рийд се завърнат.

Линк се чувстваше уморен.

— Ако не се беше намесил шерифът, нямаше да се стигне до всичко това. Те бяха дошли само за мен.

— Те са същински дяволи. Не, приятел, на тях изобщо не им пука за теб. Шерифът беше тяхната мишена, а не ти.

Макдаф се изкашля и продължи:

— И него добре го подредиха. Едва ли ще го бива за каквото и да било отсега нататък.

Линк усети, че лицето му пламва. Защо наистина двама стрелци от висока класа ще тръгнат да се занимават с един обикновен барман само защото е изхвърлил от кръчмата един досадник? Те нямаха дори и най-малка представа кой всъщност бе той. Просто се бяха опитали да предизвикат вече безпомощния представител на реда и закона да тръгне да въдворява мир. Не, престрелката не беше спонтанна. Разбойниците бяха планирали този бой дълго време. Вероятно бяха решили само да го осакатят завинаги, защото убийството на човек на закона би довело до лоши последствия за тях. А господин Франк Лесли не бе нищо повече от обикновена стръв, барман, който беше надхвърлил служебните си задължения и в този случай бе използван като повод за премахването на шерифа.

— Ти ги изненада — каза Макдаф. — Повече от сигурно е, че ги изненада, и то по възможно най-неприятния начин. — Той се надигна и взе празната купа. — Къде, по дяволите, си се научил да стреляш толкова добре?

— Във войската — отговори Линк, а Макдаф искрено се засмя на това.

— Във войската значи? В публичните домове би бил по-правдив отговор! — и той се отправи към вратата. — Долу има една жена, която е дошла да те види.

— Така ли? И коя е тя? — Но Макдаф вече беше излязъл от стаята.

Жената, която влезе няколко минути по-късно, имаше дребно личице със злобно и напрегнато изражение. Беше облечена като дама, а косите й бяха посивели. Видът й бе почти същият както преди деветнайсет години във форт Артър, в Тексас.

Ако лицето й се беше променило, Линк пак щеше да я познае — по походката. Тя внимателно и леко като врабче влезе в стаята. При всяка стъпка главата й се поклащаше. Комарджиите и сводниците във форт Артър я наричаха Майка Кери, присмиваха се на походката й, защото тя много наподобяваше на онази, с която квачките се придвижват, когато събират пиленцата си. Майка Кери беше най-добрата сводница в Тексас, нямаше друга като нея. Обикновеното й място за работа беше гарата. Тя седеше там и когато се появяваха селски момичета, дошли да разгледат града, тя ги заговаряше и ги примамваше да дойдат да работят в нейния бардак. След това идваха офицери — това бяха основните й клиенти, когато имаше нови момичета — и се заемаха с новодошлите.

Беше оперена жена, голям тарикат, и при това го познаваше отлично. Но може би сега с белега на бузата и с посивелите коси щеше да й е трудно да го разпознае. Поне не още като го види. Но Майка Кери не можеше да заблуди задълго. И какво, за бога, правеше тя в Колт Крийк? Защо беше дошла сега при него?

— Исусе Христе! — каза той. — И ако това не е самата Шърмейн Карю!

Жената се сепна, сякаш я бяха простреляли право в сърцето. Тя се вторачи в облегнатия върху възглавниците мъж пред нея. Лицето й беше невероятно бледо.

— Кой… Кой…? — попита тя, в следващата секунда главата й се повдигна и тя хвърли на Линк онзи поглед, с който кокошките гледат някое зрънце на земята. — Всемогъщи боже! — най-после промълви тя и цветът на лицето й се възвърна. — Та това е самият Франк Лесли!

— Самият той — каза Линк. — Приседни тук, майче Кери, и ми кажи какво мога да направя за теб.

Шърмейн Карю беше замесена от много твърдо тесто. Тя го огледа още веднъж от всички страни, кимна и се доближи до стола, дето беше отстрани до леглото му. Настани се и започна:

— Ами виж сега, Франк — каза тя. — Напоследък се наричаш Франк Лесли, нали така? Да, трябваше да се досетя, че един обикновен пътник, просто минаващ през нашия край, не би имал куража да застреля Айк Стърн и онзи другия — отвратителното хлапе Коу. — Тя повдигна полите си, намести ги, облегна се и продължи: — Дойдох да благодаря на мъжа, който спаси моя нещастен Чарлз.

— Чарлз ли? — Линк не знаеше за кого става въпрос. — Чарлз чий? — Дали имаше предвид Чарли Коу?

— Шериф Суейзи е този, за когото ти говоря! Чарлз Суейзи. А аз съм госпожа Суейзи.

Линк се вторачи в нея за момент, после се отпусна на възглавницата и прехапа устна, за да не се разсмее. Как, за бога се бе случило така, че онзи твърд, принципен старец — шерифът… и Шърмейн Карю! Бяха горе-долу на една и съща възраст, но това беше единственото общо нещо между тях.

— Е, поздравявам те, Шър — искам да кажа — госпожо Суейзи. Шерифът беше смел мъж.

— Господин Суейзи е смел мъж, Франк! — В очите на старицата блестяха сълзи. — Чарли Суейзи е най-добрият и най-смелият мъж, когото някога съм познавала. — Тя избърса очите си с някаква смачкана кърпичка. — Предполагам, че сега щеше да е мъртъв, ако ти не беше… ако ти не се беше намесил.

Линк реши да не й споменава, че ако не беше той, всичко онова може би нямаше да се случи и сега Чарли Суейзи може би нямаше да има и драскотина. Не й каза, че той беше поводът да нападнат мъжа й.

— Направих това, което всеки мъж би трябвало да направи. Те и с мен се опитваха да се заяждат, просто си го търсеха.

— За малко да го убият. Главата му е много лошо изгорена.

— Той е корав, ще се оправи — отговори Линк.

Старицата се надигна:

— Да, ще се оправи. И веднага щом напусне леглото, ще отиде да се срещне с щатския главен шериф. И тогава — ръцете й трепереха от гняв, — тогава всичките отрепки от фамилията Коу ще бъдат пратени в затвора или извън страната. Може даже и да ги обесят.

В този момент жената вече не предизвикваше у него смях. Линк имаше чувството, че ако някой от онази прословута фамилия Коу попадне в костеливите ръце на тази жена, здраво ще си изпати. После се замисли какво би станало, ако те му попречат да си тръгне мирно и тихо от града.

— Ами тези Коу…

— Какво за тях?

— Чух, че имало и някакъв по-възрастен мъж.

— Сигурно говориш за Анс.

— Да, аз случайно се срещнах с Уилсън Коу. Той не ми изглежда голям побойник.

— Уилсън Коу е като змия, която лази в тревата — отговори Шърли Суейзи. — Той би ограбил дори и мъртвец, безскрупулен е и не се спира пред нищо. — Сега тя пъхаше носната си кърпичка в ръкава. — А пък Анс Коу е самият дявол, дошъл от ада, и заслужава да бъде върнат там. — После отправи към Линк един бърз поглед и добави: — И някой ще направи това по-бързо, отколкото онзи предполага.

Линк все така лежеше и я слушаше. Вероятно фамилията Коу от дълго време тормозеше Суейзи — притискаха го, изпробваха го, проваляха всяка негова идея. Да, сигурно е било така. Едва ли шерифът е имал някаква власт извън границите на града. Беше само градски шериф и нищо повече, при това един стар и много уморен шериф. Единственият начин, по който Суейзи би могъл да причини на Коу някакви неприятности, беше да се остави да бъде убит от тях. Това щеше да докара представителите на закона от столицата невероятно бързо.

Внезапно на Линк му хрумна, ме е направил огромна услуга на господина, наречен Анс Коу. Ако той нямаше нищо против да жертва някой от синовете си, но шерифът да бъде спасен, за да си нямат по-големи проблеми, то Линк бе свършил тази работа чудесно. Не се знаеше обаче дали старият Анс гледа на нещата по този начин.

— Младият Чарли Коу мъртъв ли е?

Усмивка на задоволство се появи върху устните й:

— Умря снощи в къщата на доктор Мейбъри. — Птичешкото й оченце отново се вторачи в Линк. — Ти си разкъсал всичко в корема му.

— Макдаф каза, че във фамилията имало още двама братя, по-стари от хлапето.

Шърмейн кимна утвърдително:

— Един от друг по-лоши. Били Коу застреля един човек и съпругата му на края на града преди около година. Съвсем хладнокръвно убийство. А съдията, който се занимаваше със случая, просто си затвори очите за станалото. Нямало доказателства! А е имало двама свидетели!

Тя сложи длан пред лицето си и поседя така известно време. По ръцете човек можеше да отгатне годините й. Преди деветнайсет години Шърмейн Карю би повдигнала рамене и би отминала с безразличие дори убийство, а и вероятно го беше правила. В онези дни да живееш във форт Артър бе много опасно. Но времето и грижите по стария шериф я бяха променили много.

— А Рийд е още по-лош и при това е много добър и бърз стрелец, Франк. Бъди изключително внимателен, когато се биеш срещу Рийд Коу.

Линк забеляза, че преродилата се в госпожа Суейзи майка Кери го съветва как да разрешава всички проблеми на стария шериф. Според него обаче, като се има предвид и силната болка, която изпитваше от няколко дни, тези проблеми съвсем не бяха негова грижа и той не би желал да се захваща с тях.

Но госпожа Суейзи действаше само в една посока.

— Фред, можеш да ми вярваш, че ще държа устата си си затворена. Никой няма да разбере, че те познавам отпреди. Това е най-малкото, което мога да направя за теб като отплата, задето спаси моя Чарлз.

Линк предположи, че тя ще държи устата си затворена дотогава, докато той държи своята. Сделката изглеждаше честна.

— Аз не съм говорила с Чарлз за това, а виждам, че ти си много зле в момента, за да мислиш за подобни неща, но аз мисля, господин Фред Линк, че ти си достатъчно умен и със сигурност си много смел, следователно ти си най-подходящия човек, който ще наследи шерифската значка от господин Суейзи.

Раната на Линк прекалено много го болеше, когато се смееше и затова той се опита да спре колкото му е възможно по-скоро напушилия го смях, но това беше трудна работа. С всички сили се опитваше да мисли за нещо друго, нещо различно от това да си представя стария Франк Лесли с шерифска значка. Но всичко беше напразно. Картината непрестанно изникваше пред очите му, а лицето на жената пред него я подсилваше още повече. Най-накрая болката го накара да се поуспокои. Постепенно смехът престана. Той си пое дъх, намести се по-удобно върху възглавницата и леко раздвижи лявото си рамо.

Шърмейн се надигна и се изправи. И така, с цялата си височина от пет фута, стоеше и го наблюдаваше.

— Много смешно. Как можеш да се смееш точно сега? Обаче хич няма да ти е толкова весело, като се върнат Рийд и Били Коу.

Последните думи тя изрече с особено задоволство. Обърна се и тръгна към вратата, а когато я приближи, се обърна и каза:

— Както и да е, благодаря ти все пак. Много съм ти задължена.

— О, Шърмейн, това беше просто една услуга от стар приятел. За мен беше удоволствие.

Когато старата дама излезе и вратата се хлопна зад гърба й, Линк внимателно се обърна в леглото, като се стараеше да не размести бинтовете. Чувстваше се страшно уморен. Той пъхна пръста си в яката на нощницата, с която беше облечен и се опита да поотпусне малко превръзката, но не успя и тя продължи да му стяга.

После вратата на стаята се отвори и на прага се появи Макдаф. На рамото си беше преметнал една пушка — двуцевка.

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш? Не пипай бинтовете!

— Да, много правилно, ще се замърсят раните, нали?

— Не ги пипай, чуваш ли! Мейбъри ще бъде тук след около час. Остави на него да прецени. За малко щеше да ти изтече кръвта.

Линк махна ръката си от бинтовете. Все щеше някак да изтрае един час.

— Какво искаш, Макдаф, за патици ли ще ходиш с тази пушка?

Макдаф изглеждаше притеснен.

— Няколко човека — аз, Мейбъри, Адисън и Пери Патерсън… — ами, такова… ние ще се редуваме да те пазим още няколко дни, докато се пооправиш и стъпиш отново на крака.

— Но защо е всичко това, Макдаф? Не знам какво да ти кажа. О, господи, трогнат съм!

— Не си мисли, че искаме да те въвлечем в нова престрелка с фамилията Коу. Просто се опитваме да те опазим от тях, защото могат да дойдат, да те изведат оттук и да те обесят на първата лампа. Опитваме се да държим хората им настрани от теб.

— Благодаря, ще спя по-спокойно, като знам, че някой ме пази от враговете ми.

Странно колко трудно е да се благодари на хора, които се отнасят добре с теб, толкова добре, и дори са готови да си навлекат неприятности заради това.

— Благодари на момчетата от мое име, Макдаф. Аз… ами аз съм им много признателен и задължен.

Макдаф измърмори:

— Все още ли не искаш онзи съд?

— О, по дяволите! Страшно ми е неудобно, но май ще имам нужда от този съд.

 

 

Минаха още седем дни, преди Линк да се изправи на крака. Все още не можеше да ходи и седеше седнал. Тези дни щеше да запомни със силната болка, особено когато доктор Мейбъри — дребничък русоляв човечец с брада, който изглеждаше на не повече от шестнайсет години — идваше и сменяше превръзката на Линк, а преди да му сложи новия бинт, винаги почистваше наново раните му.

— Чудесно — обикновено казваше той. — Много хубаво. Двете рани заздравяват добре. А тази, дето е встрани, при нея куршумът е минал само на косъм от черния ти дроб. Няма засегнато и ребро. Много хубаво, всичко ще се оправи. Ако те бяха улучили в ребро, навсякъде из вътрешностите ти щяха да се разхождат малки костички.

Линк чувстваше, че раните му заздравяват, защото вече го боляха по-малко. Мейбъри му слагаше някакъв мехлем, който той самият беше забъркал и в началото този мехлем му причиняваше много силна болка. Постепенно тя намаляваше, с всяко поредно намазване се чувстваше все по-добре. По този повод Мейбъри гордо заявяваше:

— Това е моето тайно чудодейно лекарство. Мога да го изпратя като откритие.

Докторът изпитваше някакво особено задоволство, когато изпълняваше задълженията си.

— Трябва да призная, че господин Стърн е постъпил като истински джентълмен — спомена веднъж Мейбъри. — В тялото ти няма разпръснато олово. Куршумите са излезли много плавно и не са оставили никакви последствия, които да не могат да бъдат излекувани. Наистина, в Стърн имаше нещо джентълменско, трябва да му го признаем…

Седем дни бяха минали, а все още се чувстваше много изтощен, макар че по цял ден не правеше нищо. Само лежеше и гледаше в тавана. Веднъж Макдаф му донесе един стар брой на вестник „Полийс Газет“. Той му каза, че някои от хората в града имали някакви романи за четене и дори някои ги бяха чели. Имало няколко произведения на Шекспир и няколко Библии. Но Макдаф не познаваше тези хора лично. Не беше много удачно да поиска от някого, когото познава, да му услужи с някоя книга на Шекспир.

А Библията Линк вече я беше прочел.

И така, той четеше „Полийс Газет“, ядеше от вкусните ястия, които китаецът му изпращаше, и лежеше по цял ден. Усещаше как раните му постепенно престават да го болят и започват все повече да го сърбят. Имаше на разположение много време за мислене.

А имаше и много неща, за които да мисли.

Миналото… Това беше една мисъл, която нямаше край. Беше като някакъв сън. Припомняше си дългите часове, през които бе яздил неуморно, докато кръстосваше страната. Сещаше се и за хубавите къщи, в които бе отсядал, и за момичетата, които бяха въздишали по него и потръпваха, като го видят. Момичетата, които постоянно се смееха, обичаха веселия живот, тръпките, удоволствията и най-много от всичко обичаха мъжете, момичетата, които обичаха да се срамуват от това, което правят…

Мъж, който не беше прекарал поне няколко седмици в някой елитен публичен дом, не познаваше удоволствието и не знаеше истинската наслада на почивката, на отпускането. Такива мъже познаваха много малко жените, защото само в такива условия женската същност можеше да се опознае напълно. Докато наблюдава жените в луксозна обстановка, един мъж може би не ги опознава изцяло — само един кръгъл глупак може да твърди, че познава женския нрав — но поне добиваше представа за техните ядове, страхове и нещата, които ги правят щастливи.

Това си беше един вид образование. За мъжете, разбира се, също можеше да се получат знания в такава атмосфера. Но лично за себе си човек не можеше да научи нищо повече от това, което вече му е известно.

Дълги, прекрасни месеци, прекарани в красиви легла, покрити с дантелени завеси. Месеци, пропилени в стила на френските удоволствия — хубаво вино и прекрасни жени, тиха музика. Понякога имаше и цигулар. Смях… шепот… сълзи… писъци на ярост или страх. Стонове и въздишки на задоволство. Тихи разговори около трапезата в кухнята, някои забележки по адрес на мъжете. И много смях… Навсякъде се усещаше женско присъствие, разнасяше се обилният аромат на пудра и плът, на женска плът… Хубави времена бяха…

Понякога възникваха и неприятности. В такива случаи винаги умираше някой от счупена глава или от нещо друго. На него никога не му се беше налагало да се бие с някого в публичен дом.

Всъщност веднъж, в задния двор. Но това беше нещо различно… Онова си беше друга работа.

Може би, мислеше си Линк, за един мъж има и други приятни неща, освен това да седи в някой публичен дом. Например идеята да отиде да ловува някъде високо в планината много го привличаше. Най-добре би било, ако човек може да си позволи разнообразие. Например за около три месеца да се отдаде на удоволствия с жени — като, разбира се, тези три месеца са прекарани в различни публични домове, а после да отиде да ловува. Най-голямо удоволствие му доставяше да преследва елени или патици. Обичаше да се катери високо в планината, да върви по протежението на някоя рекичка, да отсяда вечер и да преспива край бреговете, да се наслаждава на кристалночистата ледена вода… да лови риба. После да си запали огън и да я опече, и през цялото време да седи близо до пламъците — е, не прекалено близо. За приготвянето на рибата не му трябваше нищо, освен една дълга пръчка и малко сол. Това беше всичко, от което имаше нужда горе в планината. Беше много приятно, след като похапне, да се изтегне и дълго да се взира в звездите. За тази цел му беше нужно и одеяло. Не можеше да спи направо под открито небе ей така, без завивка. Тези неща го караха да се чувства чудесно.

Някога Линк се беше отдавал на тези удоволствия. Прекарваше в планините по повече от месец. За високите върхове не му трябваха пари, там се чувстваше напълно свободен и щастлив. А за градския живот, който водеше в момента, му бяха необходими пари и прилични дрехи — като например онази шуба, която си беше харесал в магазина. А имаше и такъв период в живота му, когато носеше златен часовник и хубави дрехи… Ботушите му бяха от много хубава и мека кожа, а пистолетът му — с красива перлена дръжка. Когато отсядаше в домовете, носеше копринен халат с рисувани на ръка дървета по него. Да, онзи халат наистина си го биваше. В клоните на дърветата бяха нарисувани бели птички. Този японски халат му беше подарък от Сузи Кранк. За какво ли му го беше подарила всъщност? Той никога не беше спал с нея. Тя предпочиташе жените, освен когато беше на работа. Тогава й се налагаше да си ляга и с мъже. А, да, подаръкът беше за това, че измъкна нейната Сис от бардака на Ела. С две думи, дрехата си я биваше, дори Вандербилт не би могъл да си купи нещо по-хубаво.

Да, на удоволствията, които предлагат публичните домове, той се бе отдавал многократно. Беше преживял и романтични истории там. Чукането винаги присъстваше, но беше изживял и романтична любов, защото и курвите могат да бъдат нежни и прекрасни като всяка друга жена, но само тогава, когато не го правят за пари. Понякога, съвсем без повод, той си припомняше очите на някое момиче. Например тези на Даяна. Тя работеше в заведението на госпожа Робинс, имаше много мек поглед и прекрасни сиви очи. А към тях се прибавяше и незабравимата й пленителна усмивка…

Почти всяка жена е като съкровище за един мъж и дори повече от съкровище. Той беше държал в ръцете си много от тези съкровища. Чувството, по-скоро споменът от докосването понякога се връщаше в паметта му. Случваше се да се държи с тях и по-грубо, но и това бе част от истинското удоволствие. Никога обаче не беше наранявал или осакатявал някоя. Но всичко това не беше кой знае какво, така че нямаше с какво толкова да се похвали.

Имаше и дни, когато водеше скитнически и дивашки живот. Беше ходил да краде коне. Всъщност никога не беше участвал в истинска кражба, но беше купувал и препродавал крадени коне. Обикновено ги прехвърляше в Олд Мексико заедно с Рамон Пиедрас и брат му. Беше бясно препускане, истинско удоволствие. Веднъж се бе случило така, че собствениците на конете ги бяха подгонили и им бяха устроили засада край реката. Тогава братът на Рамон стреля и тръгна на една страна, а Франк и Рамон хванаха друга посока. Рамон… Това беше човек, когото Линк познаваше като петте пръста на ръката си. Сега той си имаше лодка във Вера Круз и с това си изкарваше хляба. Може би ще си помислите, че след онази история страстта му към реките се е поохладила? Ни най-малко.

Собствениците успяха да си върнат само три от конете, които се бяха отделили от стадото край брега на реката в Тексас. Бяха препускали осем хиляди мили, а спасиха само три коня.

Много пъти беше ловувал, за кратко време дори беше водач на ловни хайки. Но това бяха друг вид спомени. От онези, дето като се върнат в мисълта, причиняват физическа болка. Онези глупаци, руснаците… а и онзи проклет индианец. А може би най-големият глупак в цялата история беше Франк Лесли. Звукът на копитата… Спомни си как подковите на коня му отекваха. Тя се беше опитала да го задържи… Но всичко това е вече отдавна забравено.

По-добре, че не си спомняше за това често. Онази жена в ранчото и мъжа, който беше с нея… Най-добре би било, ако може завинаги да заличи от паметта си този спомен.

Ами стрелбите?

Линк прекара няколко часа в леглото. Денят беше топъл, слънчев, най-после се виждаше краят на зимата. Пред отворените прозорци кръжаха врабчета, жужукаха пчели и всичко това отчасти повдигаше настроението и духа му.

Продължи да лежи, защото все още не се чувстваше възстановен напълно. Все още не си беше възвърнал силите и докато се излежаваше, си мислеше за многобройните престрелки, в които беше участвал. Имаше и моменти, когато му се беше налагало да използва нож. Тези битки лесно се запомняха, нямаше нужда да напряга паметта си. Но колко пъти беше участвал в юмручна схватка? Това не можеше да си го спомни. Винаги се чувстваше някак неудобно, когато удряше човек право в лицето. Предпочиташе, и му беше по-лесно, да го застреля, отколкото да го удари.

А онази схватка с англичанина наистина беше жестока. Дори си припомни как изглеждаше той, изненада се, че успя да го направи, тъй като онзи беше почти обезобразен след боя. Всъщност и двамата си бяха понесли последствията.

Останалото беше предимно бой с ножове и престрелки…

Спомняше си всяка една поотделно, дори знаеше точния им брой, и сега, като мислеше за всичко това, се изненада, че е останал жив. А би могъл да бъде убит. Имаше много случаи, когато беше раняван, макар и раните да не бяха сериозни. Стърн и Коу също бяха успели да го ранят. Все още не можеше да се начуди защо Стърн не стреля в него за последен път, а имаше тази възможност. Може би все пак не трябваше да убива този каубой…

Може би все пак щеше да е по-добре, ако го беше пощадил. Та това си беше чисто убийство.

Въпреки всичко изпитваше някаква гордост от сръчността си. Беше щастлив, че имаше смелостта да се включи в една битка, в която повечето мъже биха се уплашили. Това беше самата истина! В онези няколко секунди — всъщност беше много по-кратко от няколко секунди — той стоеше всред всичкия онзи дим и шум, чуваше как куршумите свистят над главата му, спомняше си всяка физиономия, всичко. Всички се чудеха какво да направят, но не и той. Той беше по-бърз от тях и направи това, което желаеше.

За момент се почувства всемогъщ, като че ли беше самият Господ Бог. Майка му пък би казала, че е самият Сатана сред пламъците на ада.

Гордост… това все пак беше един от смъртните врагове. Мъже, които не са се чувствали по този начин, не биха разбрали. Това беше някакво всепоглъщащо удоволствие. Гордост! Дори ангелите понякога ставаха подвластни на този грях…

А жените, те бяха като искрица топлина в студен зимен ден. Бяха като най-могъщия опиум, който някога е съществувал. Никой вид опиум не даваше това усещане — сякаш се движиш по ръба на бръснача. Не можеше да се сравни с никое друго чувство…

Сега, като се замисли, прецени, че беше открил подобно нещо в очите на Стърн. Всъщност точно това изразяваха погледите, който си бяха разменили.

Очакването… това беше споделено чувство, силно и завладяващо удоволствие, което и двамата усещаха едновременно.

Ако трябва да се признае, той много пъти бе изпитвал страх. Понякога дори нещо повече от страх. Докато си лежеше отпуснат върху възглавниците и се наслаждаваше на слънчевата светлина, размишляваше върху тръпката, която прави удоволствието истинско.

Човек трудно променя навиците си, особено ако и гордостта му участва в тях. Тогава наистина е много трудно. А времето лети толкова бързо. Докато се обърнеш, и животът отминал, младостта безвъзвратно отлетяла. Вече беше настъпил такъв период в живота му, когато беше неспособен да прекарва коне към Олд Мексико от Канада. Скоро щеше да настъпи времето, когато ще му бъде трудно дори и да язди. Дотогава вероятно из цялата страна ще бъдат построени железници и той ще може да се качи в една от тях, да качи и коня си и да слезе с него, когато пристигне на желаната спирка.

Звучеше направо смешно, но това си беше живата реалност. Всичко се променяше толкова бързо! Когато беше дете, нямаше такива неща. Имаше си бизони и човек трябваше дълго да обикаля, за да намира храна за семейството си.

В онези дни всички хора се познаваха. Сега повечето хора, които срещаш, са ти абсолютно непознати. Това започна след войната. Движението из страната не спираше, а напротив, с всеки изминал ден се увеличаваше.

Линк изведнъж се сети как застреля онзи огромен ирландец. Със сигурност не би желал да има за противник в юмручен бой човек като него. Може би живееше в Ню Йорк или нещо подобно, поне имаше вид на човек, който живее в такъв град. Принадлежеше към някоя банда, може би към Зайците… или пък към Гризачите.

В Сан Франциско живееха някои от членовете на Патките. Това беше друга разбойническа група, но хората бяха свестни, поне тези, които той познаваше, бяха такива. Бяха си добри, докато не посегнеш на интересите им.

Имаше нещо странно, което Линк не можеше да си обясни. Помнеше мъжете, с които се беше бил. Много от тях беше убил, но интересното и странното беше това, че беше запечатал в паметта си тези хора, докато бяха живи. Не можеше да си спомни нито един като мъртъв. Пред очите му изникваше всеки един поотделно — например онзи дребничък, кротък човек. Името му беше Шанън. Ами един друг стрелец, който живееше някъде в Мисури? Него Линк си го спомняше качен на коня бавно да се движи по поречието на рекичката Райфъл. Ясно помнеше маниера и говора на този старец.

Спомняше си тези и още двайсет и седем като тях.

Май бройката беше твърде голяма.

Но всичките ги помнеше живи. Не обичаше да си припомня как изглеждаха като мъртви. Повечето от тях биха могли да бъдат негови приятели, само че при други условия. В крайна сметка те имаха твърде много общи неща.

Тринайсет дни след престрелката Линк вече можеше да се изправя по малко и не стоеше по цял ден седнал или легнал.

Не беше съвсем добре, но се чувстваше и заякнал. Вече се разхождаше в стаята и дори слизаше до долния етаж, когато в коридора нямаше хора. По време на тези негови разходки се случваше и да го види някой, но това ставаше рядко. Някои го гледаха подозрително, но бяха сравнително малък брой, пък и това беше нормално. В крайна сметка, хората въобще не го познаваха, но затова пък познаваха фамилията Коу до болка. Те със сигурност знаеха как биха постъпили Коу с този невъздържан барман, знаеха как реагира всеки от тях, знаеха и какво леке беше хлапето Марли Коу.

Хората отправяха към Линк погледи, в някои от които се четеше възхищение, но никой не му предложи да го почерпи с уиски.

На него в действителност не му се пиеше уиски. През първия ден, който прекара на крак, Линк се чувстваше страшно уморен и беше много доволен, когато този ден започна да върви към края си. Той набързо излапа вечерята, която китаецът му беше изпратил: пържен черен дроб и лук. После бързо се вмъкна в чаршафите на вече добре познатото му легло и въздъхна с облекчение. Едната страна на тялото си чувстваше така, сякаш са го налагали с пръчки.

Това не му попречи да спи дълбоко през цялата нощ и на следващия ден се чувстваше много по-добре.

На третия ден Линк се движеше насам-натам из стаите и коридорите. Дори излезе отвън и се облегна на стената на „Розата“, за да се порадва на слънцето. Като че ли присъствието му не правеше впечатление никому. Никой не го обезпокои. Това беше добре. Пистолетът все пак висеше на колата му. Сега той му се виждаше изключително тежък. Може би, ако му се наложи да го използва, ще трябва да го извади с двете си ръце.

Няколко младежа се приближиха до него, за да го погледнат по-отблизо. Сигурно се прибираха от училище и си разнообразяваха пътя. Мина му през ума, че те вероятно бяха минавали край „Бялата роза“ всеки ден с намерението да го зърнат отнякъде. Някога това го забавляваше. Усещаше погледите на момчетата върху себе си. Те се опитваха да му подражават и непрекъснато надничаха през прозорците, за да го видят, когато отива на ресторант или пък на бръснар. Всичко, което някога му се струваше забавно, сега му беше досадно и го притесняваше.

Момчетата пресякоха улицата и спряха на тротоара срещу него. Наблюдаваха го, като от време на време си шушукаха нещо и се бутаха с лакти.

Линк се направи, че не ги забелязва. Облегна се на стената и усети върху гърба си нагрято от слънцето дърво. Беше много приятно, топлината проникваше през ризата му. Най-после зимата си беше отишла. Линк сериозно се замисляше да напусне града.

Ако искаше да го направи, не му оставаше много време на разположение. Вземеше ли решение, трябваше да действа бързо.

Само китаецът му беше достатъчен. Знаеше толкова много за него — знаеше името му, беше го видял да убива човек. За бога, това беше прекалено много, нищо, че старецът не изглеждаше глупав. Ако все пак му се наложеше да изчезне бързо, щеше да вземе малко пари от касата на Макдаф. Колкото за едно малко залагане.

Предишният път, когато обмисляше планове за напускането на града, дойде стрелбата. При подобни случаи най-неприятно в цялата история му беше това, дето хората непрекъснато го зяпат — точно като онези момчета преди малко. Така го бяха гледали всички онази вечер в кръчмата. Вече имаше достатъчно провинения и основания да напусне Колт Крийк. Шърмейн Карю — понастоящем Суейзи, тя пък откъде изникна?

Да, наистина му беше време да изчезне. А и фактът, че скоро братята Коу ще се завърнат, го караше да бърза.

Щеше да остане само още един ден, нека раната в рамото му заздравее още малко, и тогава. Тя почти беше зараснала, но Мейбъри не преставаше да го тормози с грижите си. Там, където куршумът беше излязъл, имаше само червено петно, същото беше и с раната на гърба му. Виждаше това на огледалото над шкафчето, но докторът не искаше да го остави на мира.