Рой Лебо
Колт Крийк (15)

Глава петнадесета

Когато привърши със сладоледа си, Линк излезе от заведението и тръгна към главната улица. Сладоледът беше много вкусен — най-добрият, който някога беше вкусвал. Замисли се за огромното разстояние, което разделя живия от мъртвия човек. Всъщност това беше възможно най-голямото разстояние, а от друга страна и най-малкото — сега си жив, а в следващата минута може и да не си. Щеше да е интересно, ако събитията между него и Коу се бяха развили по друг начин, а това не беше съвсем невъзможно, тъй като Рийд Коу изглеждаше приятелски настроен към него. Сигурно щяха да отидат заедно да изядат по един сладолед.

Би било забавно.

Линк отново си спомни, че преди да издъхне, Коу изкрещя нещо и се зачуди какво ли би могло да бъде това нещо. Проклятие? Много вероятно. А може би беше пуснал някоя шегичка, той имаше добро чувство за хумор. Имаше също и точна ръка. Беше много по-бърз от Стърн. Имаше някакъв усет към нещата и държеше оръжието с финес. Плавно изваждаше пистолета и с леко движение го насочваше към мишената си. За да се постигне възможно най-добрата скорост, не е необходимо пистолетът да се вади бързо, а трябват точни, премерени и плавни движения. В тая работа си има известен ритъм, който трябва да се спазва. Първият изстрел на Коу не беше точен, защото чаршафът му попречи да се прицели добре, но все пак беше най-доброто, което човек може да направи в подобна ситуация. Вторият изстрел обаче си го биваше. Линк много ясно видя движението на ръката на онзи човек, явно непрекъснато се бе упражнявал. Всеки ден, по няколко часа.

Сигурно и мерникът му беше точен, макар че Линк не му даде възможност да го прояви. Направо изненада човек в засада. Спипа го и го уби.

Пресече главната, качи се на тротоара и се отправи към „Розата“. Вече беше късен следобед, слънцето клонеше на залез и след около половин час или малко повече, щеше да бъде съвсем тъмно.

Малко хора се мяркаха по улицата и всички те бяха мъже и жени. Деца изобщо не се виждаха. Повечето от мъжете бързаха да свършат работата си и след като му хвърлеха по някой бърз поглед, продължаваха да се занимават със своите дела. Няколко кучета обикаляха по улицата, те не се страхуваха от него и затова си позволяваха да го гледат толкова дълго, колкото си пожелаят.

Линк усети, че дрехите му са просмукани от миризмата на барут. Нямаше причина да му е съвестно след всичко, което се случи. Това, което той направи на Коу, беше точно това, което Коу се канеше да му причини. При това щеше да каже и нещо смешно като завършек на събитието. Коу сигурно беше накарал много хора да се чувстват като глупаци, преди да ги очисти — просто такъв му беше характерът.

Така че нямаше смисъл да се чувства зле.

А също така нямаше смисъл да си мисли, че владее положението, защото вярно е, че беше очистил един, но оставаха още двама. Били Коу не го смущаваше особено, тъй като едва ли беше по-бърз от брат си, но онзи другият — лудият, наистина го притесняваше. Този Биси беше съвсем друга работа.

Предстоеше му да се справи с още няколко побеснели мъже. Вече се беше научил, че е най-добре да бъде директен — или веднага да се справи с тях, или да ги остави на мира. Веднъж му се бе случило да бяга като куче от един човек, който смяташе, че е самият дявол, и действително два пъти беше успял да се докаже като такъв: беше убил двама души с вила за сено. Надупчил ги, докато спели в палатките си. Сигурно е било ужасно за тези хора да чуват, че към платнището им се приближават стъпки, без да имат ни най-малка представа кой би могъл да бъде този човек. Една вечер беше оставил знак и върху палатката на Линк. Знакът беше два дяволски рога, изрисувани с червена боя.

На следващата сутрин Линк си плю на петите.

И настоящата ситуация беше подобна, само дето сега нямаше начин да се измъкне от това място. Предпочиташе първият убит да беше онзи побеснял изрод, а после да се справи и с другите. Но така се стекоха обстоятелствата. Нямаше да е лесно да се справи, Били Коу едва ли щеше да си седи мирен, докато той се опитва да убие Биси. Ако можеше да изчакат малко, а през това време на него да му изникне добра възможност…

Може би смъртта на Рийд щеше да ги накара да действат колкото е възможно по-скоро. А може пък и да ги накара да се страхуват… Първо Чарли, а после и Рийд…

При бръснаря Коу се беше шегувал за това колко много Чарли дебелакът липсвал на стария си татко. Е, може смъртта на хлапака да е била като забавление за фамилията, но не е известно дали старият Анс ще се развесели, като разбере, че е загубил Рийд. Сега оставаше само един от свирепите му и зли синове. А това не беше особено забавно.

Едно е да имаш власт, която се гради на кръвната ти връзка с трима главорези, а съвсем различно е, когато двама от тях не са между живите, фактът, че старият Анс се е обърнал за помощ към Биси, показва, че той е вече на ръба на отчаянието си.

Линк спря за момент на пресечката на главната и „Кларк“. „Розата“ беше съвсем близо. Вероятността онези двамата да са вътре беше много голяма. Досега трябва да са чули за Рийд. И сигурно вече са решили как ще действат. Вероятно няма да правят нищо, а ще го чакат сам да им падне в ръцете. Ще го оставят той да направи първата стъпка.

Ако той беше на тяхното място, щеше да постъпи по този начин. Щеше да стои в „Розата“, без да се мотае по улиците, и щеше да чака появата на шерифа.

Тогава Линк се обърна и тръгна надолу по „Главната“. Ако са решили да го чакат, а той беше почти сигурен в това, тогава нека си чакат, а той няма да се появява и ще ги изкара извън нерви. И все ще настъпи моментът, когато лудият вече няма да може да чака и тогава ще тръгнат да го търсят, независимо дали това се харесва на Били или не. Вероятно Биси не е от най-търпеливите.

Когато стигна до ъгъла на улица „Мънроу“, Линк сви по нея и тръгна към офиса на Суейзи. Съжаляваше, че старият човек е ранен толкова лошо. Той със сигурност не бе стрелец, но вероятно е сръчен с пистолета. Като си помисли човек, в момента май Шърмейн Суейзи щеше да бъде по-полезна. Тя беше твърд човек.

Вече нямаше съвсем никой по улиците. Поне по тази не се виждаха никакви хора. Явно и любопитството в крайна сметка си има граници. Което пък от своя страна показва колко добре фамилията Коу са дресирали жителите на Колт Крийк. Линк беше ходил в градове, където децата се надпреварваха да станат свидетели на някоя престрелка, после попиваха кръв в носните си кърпички, за да могат след това да ги покажат в училище и да се хвалят с тях. Засега Колт Крийк се проявяваше като миролюбив град, подобно на градчетата във Филаделфия.

Линк се спря пред вратата и я огледа. Беше заключена. После извади ключа си и я отключи, след това бързо прекрачи прага, като не сваляше ръката си от своя „Бисли“.

В стаята беше празно и тъмно, защото навън вече се свечеряваше. Спомените от предишната вечер нахлуха в главата му. Сякаш отново чувстваше меката и нежна кожа на момичето, усещаше миризмата й. Чуваше и звуците, които тя издаваше… Ако онези двамата го хванеха, поне нямаше да съжалява, защото беше преживял една наистина страхотна нощ. Трябваше обаче да признае пред собствената си съвест, че в действителност насили момичето, независимо, че накрая на нея й хареса цялата история.

— Важен е резултатът, а не средствата — би казал в този случай Холидей. — Жените се различават една от друга само по миризмата, иначе всички са еднакви.

Сега Холидей наистина щеше да му бъде от полза. Той със сигурност щеше да хареса Рийд Коу. Но Холидей никога не смесваше чувствата си с работата, особено пък когато някой се опитва да го убие.

Линк се приближи към малката масичка, извади от джоба си кибрит и запали фенера. В същия момент се сети, че мястото на този фенер всъщност не е това. Предишната вечер той го беше занесъл в килията. Тогава един глас се обади зад гърба му.

— За човек с твоята професия си доста невнимателен.

Линк се обърна бавно, като пусна дръжката на револвера. „Невнимателен“ наистина беше доста точно определение. Достатъчно невнимателен, за да бъде убит. Беше забравил за малката странична вратичка.

Нанси Плам седеше в сянката на вратата на килията. Беше облечена с риза, панталони и жилетката, която носеше, когато караше дилижанса. Косата й беше събрана под шапката. В ръцете си държеше карабина „Спенсър“.

— Вероятно си решила да използваш това нещо срещу мен, така ли е?

— Точно за това си мислех — отговори тя и се накани да каже още нещо, но се отказа. Приближи се до масата и остави късата пушка. После му каза: — Имах възможност да те убия и ако бях Били Коу, досега щеше да си мъртъв.

— Вероятно — отвърна Линк, придърпа един от столовете с плетени бамбукови седалки и й предложи да седне.

— Да, благодаря — каза тя.

Той се настани срещу нея и я загледа, като си мислеше какво ли може да я е довело тук. Навярно не неговият неудържим чар. Сега не беше време за това, пък и той не беше най-подходящият мъж за нея. Беше виждал много девици: някой бяха съкрушени, някои го целуваха заради удоволствието, което им беше подарил. Последното му се беше случвало много пъти. Имаше и такива, които след първото си чукане се превръщаха в истински машини и се стремяха неудържимо към мъжете, сякаш това беше най-приятното им занимание.

Но сега не беше времето, нито пък той беше подходящият мъж.

— Държа ти извинение, госпожице Плам…

— Нанси — поправи го тя. — Можеш също да ми викаш и Нан Файтонджийката…

— Много съжалявам за случилото се снощи, наистина бях груб към теб…

— Изобщо не ми пука — отвърна тя и се подпря върху масата. Гледаше го със светнали очи. — Снощи изобщо не би ми пукало за извиненията ти, но сега съм тук, ето ме… — потропа по масата с малките си пръсти. — Тук съм, за да браня гърба ти, докато си играеш с Коу.

За момент Линк не знаеше какво да каже — само седеше и я гледаше.

— На колко години си, за бога? — Малкото глупаче беше решило да си играе на Дивия Запад.

— Достатъчно съм голяма, за да зная какво правя — отвърна тя. — На теб ти е нужна помощ, трябва ти още един стрелец, а аз съм доста добра с пушката.

Трябваше му малко време, за да се съвземе. Може би трябваше да стане и да й удари един шамар, че се бърка, дето не й е работа.

— А сега ме чуй добре… — каза той. — Коу отдавна тормозят хората в града и вече е дошло време да прочистим Колт Крийк от тях.

Линк протегна ръка през масата и улови китката й.

— А сега наистина ме чуй! Това не ти е някаква си там игричка. Един старец беше изгорен на печка, двама бяха застреляни в корема и им излязоха вътрешностите, а сега още един е мъртъв.

— Кой? — попита тя, а устата й беше отворена като на учудено дете, което слуша някаква невероятна история. — Кой? — повтори тя.

— Рийд Коу.

Тя закръгли устните си на „О“, а после каза:

— Исусе! И кой застреля Рийд Коу?

Беше подпряла лицето си и мислеше, като въобще не обръщаше внимание на ръката му върху китката си. После ненадейно вдигна очи и започна да го изучава на светлината на лампата.

— И защо е цялата тая прословута стрелба? Вече си мисля, че целият свят е чул за нея. Остави ме да ти помогна, наистина мога да ти бъда полезна. Трябва да ми разрешиш да го направя.

Нямаше смисъл да й обяснява, че човек като Били Коу или Биси, или който и да е като тях, може да се справи с нея толкова лесно, сякаш убива някоя буболечка, която е имала неблагоразумието да кацне на врата му. С пушка или револвер — оръжието нямаше никакво значение. А като се опитваше да му помогне, само щеше да спомогне за смъртта му, защото той през цялото време щеше да се опитва да я защити.

Тя все още беше дете, изпълнено с романтични чувства, и нямаше никакъв смисъл да й обяснява как стоят нещата.

Той се надигна, като все още държеше ръката й, и я поведе към вратата на килията. Трябваше й малко време, преди да осъзнае какво смята да направи с нея. Тогава тя започна да протестира — зарита, завика и започна да хапе, блъскаше го така, както и предишната вечер. Накрая той успя да я набута в килията, тръшна вратата, като за малко не прищипа пръстите й, и я заключи.

После тя започна да бълва проклятия срещу него. Наричаше го долно, мръсно и отвратително изчадие, което е насилило невинно момиче. След това захлипа и се надяваше искрено, че Коу ще го прострелят в проклетата му глава, така че най-после и той да разбере какво значи болка.

Момичето продължаваше в този дух, докато той седеше в малката стаичка и разглеждаше пистолета на Рийд Коу. Беше наистина първокласен револвер. Сигурно беше много лесно и удобно да се стреля с такова оръжие.

А той се нуждаеше от добър пистолет, този му беше точно по вкуса и Линк беше много доволен, че се е сдобил с такова съкровище. Чувстваше се малко нервен от предстоящата престрелка, защото се случваше понякога този вид битки да се проточат по няколко часа.

Момичето долу се поуспокои. Все още нареждаше, но поне беше престанала да крещи и да сипе проклятия върху него.

— Можем да се прочуем — обади се тя. — А после можем да напуснем това градче. Наистина можем да станем велики, чуваш ли?

Беше застанала на малкото прозорче на килията и се взираше в него. Докато говореше, Линк виждаше върха на носа й.

Ами това момиче наистина беше чело много книжки за Дивия Запад.

Тя спомена и това, че мога дори да управляват Колт Крийк, вместо да го напускат, и не беше на погрешен път, това съвсем не беше лоша идея. Ако Коу изчезнат… Ако човекът, който освободи града от тях, получи пари… Ами ако той заема тяхното място…

След малко повече от час навън беше съвсем тъмно. Някой се приближи до вратата на офиса и похлопа тихичко. Едва ли беше някой от гражданите, който е чул виковете на момичето и е дошъл да се застъпи за нея. А и тя от известно време беше притихнала. Интересно как са устроени хората. Той се беше ядосал при мисълта, че е дошла, за да правят любов, а се оказа… Чувствата му бяха накърнени, когато разбра, че не проявява интерес към подобно нещо. Искала да се прочуе. Боже господи!

Той се надигна от масата и тръгна към вратата, като втъкна 44-калибровия пистолет на Коу в колана си. Постоя за момент ослушвайки се отстрани на вратата, в случай че ако някой реши да стреля, да не може да го улучи. Изглеждаше рано за посещение от враговете му, но пък може би Биси е изгубил търпение и е решил да дойде.

— Кой е?

Отначало Линк не можа да чуе отговора. Не разбра какво казваше мъжът отвън. После онзи отново проговори. Оказа се негърът Джордж от „Розата“. Линк внимателно отвори вратата.

— Влизай.

Чернокожият малко се подвоуми на прага и влезе, беше сам.

— Какво има, Джордж? — Линк затвори и заключи вратата.

Джордж изглеждаше като болен, сякаш се беше състарил с няколко години, и целият трепереше.

— О, господине — каза той. — Убиват господин Макдаф. Разпитват го за теб и всякакви там неща, изкарват го през задната врата и се канят да го убият.

Той хвана с ръце коленете си, за да престане да трепери, но така или иначе раменете му все още се тресяха.

— И ти казаха да дойдеш и да ме доведеш, така ли?

— Не, не, господине… Аз сам реших така. Когато дойдоха ония, почти всички излязоха от „Розата“. Останалите седят, за да гледат сеир. Повечето обаче избягаха, не искаха да се навъртат около ония, и да си призная, хич не ги обвинявам.

Линк сложи ръката си на рамото на човека.

— Сега само се успокой, ще направя каквото мога.

Били Коу, или по-вероятно Биси, са избрали Макдаф за жертва, за да покажат на какво са способни, а и за да го накарат да излезе. Да, наистина умен ход. Знаеха, че той няма да остави в ръцете им невинен човек и ще дойде. Така им беше по-лесно, отколкото да тръгнат да го търсят. Друг човек! И защо, по дяволите, трябваше да се случи точно на Макдаф? Линк си спомни, че той се беше разплакал, докато му разказваше за приятеля си, дето избягал. Открили го чак във Филаделфия и го убили. Освен това дължеше на Макдаф парите, които отмъкна от касата му.

— Добре — каза той, като не се обръщаше към никого конкретно. — Добре.

— За бога! — изкрещя момичето от килията. — Пусни ме оттук, за да дойда с теб и да ти помогна. Двамата ще се справим с онези змии!

— Сега слушай — каза Линк на негъра. — Ти остани тук. Не се връщай в „Розата“, докато не приключи цялата тази история, разбра ли ме?

Това напълно съвпадаше с желанието на Джордж. Той закима и все повтаряше:

— Да, да.

— И още нещо. Там вътре има едно момиче. — Тя все още продължаваше да нарежда.

Джордж отново кимна „да“.

— Не искам тя да напуска килията под никакъв предлог, разбра ли ме добре?

Отново последва кимане.

— Ти можеш да стоиш тук, ако искаш, но ако се върна и видя, че си я пуснал да излезе, ти ще заемеш мястото й там вътре, ясно ли е?

Последното кимане като че ли не беше достатъчно убедително и Линк погледна косо негъра.

— Да, сър — обади се той.

— Добре, и заключи тази врата, щом изляза. И внимавай да не я отваряш, разбра ли?

— Да, сър.

Линк провери дали е взел 44-калибровия пистолет на Коу, наведе се леко, за да провери дали и ножът му е на мястото си, а след това прекара ръка по дръжката на своя „Бисли“. Това не беше обичайна реакция от негова страна, май се чувстваше малко уплашен…

Той отключи вратата, отвори я и излезе. Докато чернокожият я затваряше зад гърба му, чу, че момичето извика:

— Ти наистина си глупак, Фред Линк!

Да, май беше права.

Той излезе на улицата и тръгна през пустия град. Улиците бяха безлюдни, къщите — здраво залостени. Навсякъде беше тихо, светлинки не се мяркаха никъде. Едно куче се разхождаше насам-натам. Друга жива душа не се виждаше.

Смъртта на Рийд Коу явно беше парализирала целия град. Хората не желаеха да разберат какво ще се случи по-нататък.

Шерифът се отправи към „Розата“. На половината път дотам имаше малка кръчма, която се наричаше „При Кърли“. Тази дупка винаги гъмжеше от хора, които вдигаха страхотен шум, имаше пиянски сбивания и песни, но сега беше тихо като в гроб.

Линк продължи пътя си.

Отдясно имаше един ресторант без име. Никога не бе имал желание да похапне там, макар че на много хора това място им харесваше. Може би просто бяха свикнали със стила на готвача и харесваха яденетата му. А може би и порциите да бяха по-големи, отколкото на друго място, но миризмата, която идваше оттам, винаги беше отблъсквала Линк. Сигурно това нямаше да е така, ако преди това не беше ял от храната, която приготвяше китаецът.

Но и тук тази вечер нямаше никой. Вероятно в кухнята му сега къкреше някакво ядене, но хората се бяха покрили и се страхуваха да излязат. Някои пък предпочитаха да не ходят в ресторанти, а в публичен дом. Това беше доста глупав начин да похарчиш парите си, но Линк не ги обвиняваше — той самият беше изкарал страшно много пари като сводник. Другите му приходи идваха от комарджийските игри.

В далечината зърна „Бялата роза“. Погледна към розата, нарисувана на табелката. Беше доста жалка картинка — приличаше повече на крава, отколкото на роза…

Линк усети, че не му стига въздух, и спря на един ъгъл точно накрая на един от тротоарите. Протегна ръка и се подпря на една стена. Почувства леко гадене в стомаха. Знаеше какво означава това — той отдавна не беше слагал нищо в устата си и коремът му беше празен. Онези момчета го бяха изплашили до смърт.

Ръката, с която се беше подпрял, трепереше и той усети как го облива студена пот. Наистина беше изплашен до смърт.

Може би се боеше, защото онези сигурно бяха много ядосани от начина, по който се беше отнесъл с Рийд Коу. Наистина не беше много разумно да направи онова момче на парчета. Приличаше повече на заклан, отколкото на застрелян. Случаят си беше чиста проба убийство.

И така, с убийството на Коу той беше докарал смъртта по-близо до себе си. А Рийд, макар и да нямаше никакъв шанс, все пак се беше опитал да го убие. Накрая беше разбрал, че срещу него не стои обикновен барман, беше се досетил кой всъщност е той, без изобщо някога да е виждал лицето му. Смъртта за него беше дошла с един чаршаф в обикновена бръснарница. Наистина, доста нелепа смърт…

Линк се стегна и избърса лицето си в ръкава на шубата от еленова кожа. Май не беше само мисълта за Били Коу и Биси това, което го караше да се поти и да се чувства зле. Духът на един друг мъж витаеше около него. Линк пое дълбоко от свежия и хладен пролетен въздух. Сигурно мнозина си представяха как шерифът трепери от страх и се подпира по стените. В този момент това беше самата истина. И преди беше изпитвал страх, може би около десетина пъти в живота си, и винаги в такива случаи беше поемал дълбоко въздух.

Независимо от това, колко уплашен се чувстваше той, пистолетът модел „Бисли“ никога не изпитваше страх. Нито пък ножът в ботуша у някога го беше предавал.