Рой Лебо
Колт Крийк (2)

Глава втора

— Ооо, хайде сега! Защо не дадеш възможност на човека да покаже какво може? — каза Уилсън Коу и се усмихна на Линк. — Обзалагам се, че това приятелче е способно да ни спретне едно коктейлче от тези, дето ги правят в Сан Франциско за нула време!

Макдаф отново погледна Линк и поклати глава.

— Съжалявам, господине, не мога…

Коу го прекъсна точно в този момент:

— Разбира се, че можеш, Ед. — Коу бе спрял да се усмихва. — Позволи на господина да ни покаже какво умее сега, тук, нека да направи нещо пред нас! Ще го наречем „специална закуска“.

Лицето на Макдаф бе почервеняло, но той отново погледна към Линк и този път поклати глава в знак на одобрение.

— Е, добре! Ако можеш да дойдеш тук зад бара и да направиш някакъв коктейл, който може да се преглътне…

— Коктейл с мартини — обади се Уилсън Коу. — Направи ни един от онези, дето ги сервират в „Палмър Хауз“ в Чикаго!

Линк беше доловил, че Макдаф започва да става доста раздразнителен, и се чудеше защо пък беше това. Чудеше се и бе любопитен да разбере защо му позволи да опита — дали заради пари, или пък поради липсата им? Коу се държеше като негов кредитор, така че ако тези побойници играеха на страната на Линк, толкова по-добре за него.

— Добре, ще го направя — отговори той и се отправи към края на бара.

Бавно пристъпяше по дъските — Макдаф бе прекалил с водата, докато чистеше. След това се наведе, за да огледа какво има под рафтовете с алкохол. В първите два шкафа имаше мръсни чаши и стари парцали за бърсане. След това попадна на едно шкафче с вино, в дъното, на което зад другите бутилки, имаше половин бутилка с вермут. Търкаляха се и празни шишета от уиски, нащърбени чаши и покрити със слама бутилки с италианско вино, което едва ли беше кой знае колко добро.

Джинът се намираше в дългата редичка от бутилки, подредени под огледалото, а в кутията за лед имаше само начупени кубчета, които плуваха в някаква мътилка. Линк взе една медна купа, в която се правеха коктейли, отиде до мивката и започна да отмерва от двата вида мартини. След десет години — дори повече от десет години — той си спомняше всичко с удивителна яснота. Всичко, свързано с баровете, бе абсолютно свежо в паметта му.

Ако можеше да го види Холидей сега зад бара, сигурно щеше да умре от смях. Франк Лесли — комарджия, сводник, изключителен стрелец — сега, благодарение на късмета си, отново се бе превърнал в барман и то само за да се сдобие с пари за залагане. Спечелването на пари при залагането на покер никога не бе представлявало проблем за Док. Все измисляше по нещо — кога ще избие зъбите на някой побойник, кога ще вземе на заем от някоя проститутка, дори би ограбил някой дилижанс, ако му се наложи. Да бъдеш барман бе приемлива и почтена професия, каквато бе например да си зъболекар и Линк бе твърдо решен да остане и да работи като барман, а най-вече — да спечели малко пари от престоя си. Една седмица, а може и две седмици ще прави питиета и ще разлива бира на тълпа от пияници. После със спечелените пари общо от заплатата и бакшишите, които можеше да достигнат до трийсет-четирийсет долара, щеше да направи няколко дребни залагания и от тях щеше да спечели пари за едно истинско залагане. А ако и късметът беше на негова страна, от това щеше да натрупа още по-стабилен капитал.

Линк постави две заскрежени чаши върху тезгяха, разклати добре медния съд, като правеше кръгови движения, после го отвори и разсипа коктейла в чашите. Така, нека сега да дадем на тези диваци да вкусят от цивилизацията…

Макдаф отпи една голяма глътка и след кратка пауза облиза мустака си. Уилсън Коу много предпазливо отпи от своето питие — моментално веждите му се извиха в знак на задоволство.

— Я виж ти! Май че сред нас има човек на изкуството — каза той.

После отново се усмихна и намигна на Линк, като че бяха приятели, откакто се помнят. Макдаф довърши питието си, избърса мустака си с опакото на дланта и сложи отново чашата на бара, като я удари, както бе направил това Линк по-рано.

— Добре е, получаваш работата, ъъъ… Как, по дяволите, каза, че е името ти?

— Линк.

— Добре, ако можеш да ми събереш голяма клиентела, ще ти давам по двайсет долара на седмица, а това са страшно много пари, нали така? Но това ще стане само ако ми събереш тълпа от клиенти, ясно ли е? И те предупреждавам, че едва ли между тези селяни ще се намерят много, които да желаят коктейл с мартини.

Линк кимна. Чак се засрами от себе си, че се чувства толкова благодарен, не само на собственика, ами и на онова конте с нежните ръце, което се забавляваше от това, което се разиграваше пред очите му. Двайсет долара и това, което успееше да отмъкне от касата, щяха да му осигурят капитал за залагане за няколко седмици, може би три.

— О, боже! Това е невероятно! Макдаф се е сдобил с майстор на коктейли! — Уилсън Коу изрече това с усмивка и вдигна чашата си към Линк и собственика.

Макдаф се изчерви малко, но не каза нищо, а Линк забеляза нещо странно. Другите двама мъже, които седяха малко по-нататък от тях на бара, бяха там през цялото време и без изобщо да се помръднат от местата си, се бяха наливали с бира. Никакъв опит от тяхна страна да се включат в разговора, никакви въпроси към новия барман относно неговите способности. Нито пък водеха някакъв приятелски разговор помежду си. Те само си седяха и се грижеха за техни си работи. Като че ли не изглеждаха враждебно настроени, нито пък ядосани, може би бяха малко поуплашени. Уплашени, обаче от какво? Едва ли от Макдаф, който непрекъснато се изчервяваше! А Линк нямаше откъде да познават. От какво тогава се страхуваха?

Уилсън Коу се усмихна на Линк, намигна му, като че бяха стари приятели, и довърши мартинито си.

— Да, наистина най-доброто сутрешно питие. Отлично! Страшно ми се понрави, човече! — каза Уилсън и потупа Макдаф по рамото: — Ще се видим следобед в моя офис, Ед! Ще те чакам и моля те, не закъснявай!

Той се обърна с гръб към бара и напусна „Бялата роза“, като помаха за довиждане, без да се обръща към тях. Другите двама мъже го следваха с поглед, докато вървеше, но не се обърнаха да го проследят, а гледаха отражението му в огледалото.

— А сега, Линк, чуй ме внимателно! — каза Макдаф, като все още гледаше към вратата, откъдето бе излязъл Коу. — Вече си нает на работа и това е положението, но много внимавай, защото не желая от касата ми да изчезне и едно пени! Само ако посмееш да направиш такова нещо, ще изритам парцаливия ти задник оттук и никой няма да може да ми попречи! Даже и Уилсън Коу, ясно ли е?

После Макдаф подвикна на момчето, което подреждаше масите в края на бара:

— Хей, Джордж, занеси черния си задник до кухнята и ми донеси нещо да закуся! — После пак се обърна към Линк: — А ти добре да запомниш какво съм ти казал!

 

 

Един час по-късно, приключил с топлата и мазна закуска, приготвена специално за него и донесена му от мълчаливия Джордж, Макдаф се поукроти, а Линк седна на тясното столче зад бара, до шкафа с напитките, и реши да постопли ръцете си на една разкривена овчарска печка. Сега кръчмата бе неговият дом и той наистина я чувстваше като такава. Беше топло и навсякъде миришеше на бира, а това бе точно представата му за уютен дом.

Зад бара имаше едно малко походно легло и като го видя, на Линк му се прииска да полегне. Така, както си беше, все още с ботушите на краката, той се опъна върху плетената от бамбук покривка на леглото. Нямаше значение, че това покривало бе цялото в мазни петна, важното беше, че коремът му е пълен, а костите му се бяха посгрели. В сегашния момент това му беше повече от достатъчно. Усети, че започва да се унася.

Сън. Да, нуждаеше се от здрав сън, а не от някакъв, който го спохождаше досега — лек сън, неспокоен и неотморяващ. И онези странни сънища, които бе по-добре човек никога да не сънува — високо в планината… планинско ранчо… едно момиче. Едър ирландец с огромна шапка. И… стрелба… ожесточена стрелба… Линк изхълца и се сепна, а ръката му беше вече на дръжката на неговия „Бисли“.

Чу някакъв звук като от счупено. Звукът беше някак си тъп и Линк се огледа, за да разбере откъде идва. Отсреща на улицата, точно срещу бара, някой цепеше дърва.

Линк си отдъхна и се настани обратно върху леглото. Нямаше причина да бъде толкова нервен и неспокоен. На никого наоколо не би му минало през ума да дойде и да стреля по някакъв си барман, наречен Фред Линк. Изобщо нямаше нужда да се тревожи.

Продължи да лежи все така отпуснат на леглото, заслушан в приглушените звуци, които долитаха от улицата, както и лекото шумолене и търкане, което идваше от дъното на бара, където негърът изпълняваше задълженията си — подреждаше масите и столовете в редица. Сигурно е свършил с бърсането, помисли си Линк. Дали имаше шанс да заспи отново? Господ му беше свидетел, че се чувстваше уморен до смърт. Преди можеше да премине огромни разстояния — без значение дали той преследва или е преследван — и да се завърне от това преследване свеж като планинско цвете. Е, вярно, че не ухаеше толкова добре, но се чувстваше свеж и силен, както преди да започне преследването. Минали дни… Отдавна отминали, а сега…

Той полежа още малко, не защото толкова много му се искаше да заспи, а защото се чувстваше удобно край печката. След малко, изоставил неуспешните си опити да заспи, се надигна и седна на ръба на леглото, порови се в мешката, намери масло и парцали, измъкна пистолета си и го сложи в скута си, за да го почисти. Извади барабана, разви дръжката, освободи спусъка и отпусна чукчето. Направи всичко това толкова внимателно, както само един майстор по оръжията би могъл да го направи. След това започна да почиства всяка част и докато работеше, тихичко си тананикаше под носа нещо, а мислите му бяха много далеч оттук.

Когато револверът бе смазан, а по него нямаше нито едно петънце, той се зае да го сглобява. Избърса с омаслено парцалче мястото, където се поставят патроните, и постави обратно барабана, а след това намести чукчето в позиция „празно“. Кобурът също се нуждаеше от почистване, а за тази цел му трябваше от сапуна, с който се почистват седлата, и той реши да поиска като отиде в обора. И на седлото му едно почистване нямаше да се отрази зле.

А и дрехите му имаха нужда от среща със сапуна, така че би било добре да потърси сапун. Сигурно вече миришеше на вкиснало. Ще трябва да се погрижи да му стоплят в кухнята няколко чайника с вода, за да свали от себе си мръсотията, която бе насъбрал по време на пътуването. Същото важеше и за дрехите му. Те щяха да изсъхнат бързо върху тази печица, дето седеше ей там.

Той върна колта обратно в кобура, стана прав, закопча отзад на кръста си колана с револвера и започна да се рови в мешката за нещо друго. А там нямаше много голямо разнообразие от предмети — една раирана риза с разпран ръкав, две евтини якички за еднократна употреба, чифт вълнени панталони с дупка на лявото коляно и резервен чифт чорапи. И всичко това беше много мръсно, страшно протрито и износено, да му е жал на човек да го гледа.

Линк събра всичко на вързоп, сложи го под мишница, отвори вратата встрани от рафта с алкохола и тръгна навътре. Голямата стая беше празна, слабо осветена от една леко мъждукаща лампа, чиито стъкла бяха невероятно зацапани. Скоро сигурно щяха да започнат да пристигат първите клиенти за обяд, но засега нямаше още никой.

Две големи печки, боядисани в някакъв неопределен нюанс на червеното, бяха поставени до двете срещуположни стени на стаята и макар да не успяваха съвсем да затоплят помещението, все пак не бе студено като навън.

Линк се отправи към другия край на стаята, премина през едни червени плюшени завеси, които бяха целите в мазни петна, и навлезе в дългия коридор, който водеше към кухнята. Докато вървеше към кухнята, мина покрай две дебели момичета, които бяха седнали близо до вратата. Навярно бяха от проститутките на горния етаж. Бяха бели момичета, дебели и пухкави като понички, а наместо очи като че ли имаха стафиди от черно грозде. Приличаха си, вероятно бяха сестри.

Един възрастен китаец шеташе из кухнята. Той първо хвърли към Линк свиреп поглед, а после му каза:

— Здравей, ти ли си новият барман? — В речта му нямаше и следа от китайски акцент, говореше си като всеки друг в града.

— Да, аз съм.

Старецът кимна. Имаше кръгло лице, цялото прорязано от бръчки, и малки, дръпнати очи. По долната му челюст бяха останали само един-два зъба. Китаецът имаше и брада, която вече бе цялата побеляла. Носеше я по доста необичаен начин — прегъната на две и завързана с въженце. Линк си помисли, че това е начин да я предпази от сапунената пяна, докато готви и мие.

Дебеланите кимнаха на Линк, когато той мина край масата. Да, със сигурност бяха сестри и бяха доста ярък показател за ниското качество на „Бялата роза“.

— Мери и Мърси Касмиър — представи двете момичета китаецът, и добави: — И двете глухи и неми. — После повдигна капака на едно гърне, откъдето се разнесе миризма на задушен дивеч, и отново додаде: — Пълни глупачки.

— Това задушено мирише доста вкусно — каза Линк с намерението да се подмаже на стареца и да получи по-лесно топлата вода, която му бе необходима.

— Месо от елен. Специално за едно частно парти довечера. — Той върна капака обратно върху съда и рече: — Искаш да ти стопля вода на печката, нали?

— Ще съм ти много благодарен.

Старецът изсумтя и вдигна капака на друг съд. Без съмнение, там се вареше боб.

— А това тук е за хора като теб — ухили се той и разкри всичките си зъби: долу имаше три, а отгоре — четири. — Добре, мога да ти стопля вода. Само кажи на негъра да я донесе. — Той се захвана да лющи бобовите зърна.

Линк свлече дрехите си на пода и излезе от кухнята. Мина по едни разбити стъпала, които водеха към калния двор. Калта беше тук-там замръзнала, а на места — размесена с вода. Чернокожият цепеше дърва до един навес.

— Ей, момче! Трябва ми малко вода за миене — подвикна Линк.

Момчето прекъсна работата си и се втренчи в Линк. Беше дребен, кокалест мъж, очите му бяха зачервени и без искрица живот в тях, кожата на ръцете му беше цялата напукана от работата и от студа. Изглеждаше неспособен да се справя с това, което вършеше.

— Ще ти бъда много задължен! — каза Линк и както стоеше в калта, се вторачи в младежа.

Негърът сведе поглед и кимна в знак на съгласие, а Линк се обърна и се прибра вътре. Беше мразовит леден ден. Навън беше толкова студено, все едно, че са те оставили в кутия с лед. Погледът на Линк се залепи на задното стълбище — изкъртено и полусрутено… трябваше да има предвид този факт, в случай че му се наложи да мине оттам тичешком или през нощта… Преди много години Линк се бе научил да проверява задния изход. „Задният изход е най-добрият изход“, му бе казал Мастерсън на една танцова забава във форт Смит, а след това му разказа за една престрелка в Канзас, на която бе станал свидетел. Двама първокласни стрелци, които му били вдигнали мерника, се появили един ден с пушките си на вратата на един публичен дом и затрополили по нея. Мастерсън се спуснал по задната стълба и попаднал на една тераса, за чието съществуване дори и не подозирал. Отнякъде изскочило едно зло куче, което охранявало къщата. И всичко това се разиграло в дяволска тъмнина.

Кучето застрашително се приближило до Мастерсън, а онези двамата седели на терасата, държейки пушките си, и се превивали от смях. Това било като обица на ухото му и оттогава Мастерсън винаги проверявал възможните изходи. Линк също бе получил подобен урок, но за разлика от този на Мастерсън, неговият изобщо не беше забавен.

Странно беше, че много хора не го харесваха. Може би беше прекалено смешен за изисканите им вкусове, помисли си Линк. Всичко си му беше наред — беше си куражлия, изстрелът му беше точен, макар и не много бърз. Какво конкретно не харесваха у него?

Той се върна обратно в топлата кухня и седна до момичетата край масата. Масата беше огромна и цялата й повърхност беше изпонарязана от дългите години на употреба. Едно от момичетата издаде в гърлото си някакъв много странен звук, после кимна на Линк и му се усмихна. Той също й кимна и се усмихна в отговор. Предположи, че такива звуци са начинът й да разговаря. И двете бяха долнопробни, дори за такова малко градче, да не говорим пък колко неподходящи бяха за един голям и прилично изглеждащ бар като „Бялата роза“. Другото момиче — Линк не се постара да запомни коя беше Мери и коя — Мърси — издаде почти същия звук и наведе главата си към него по доста странен начин. С тези движения тя приличаше на кокошка, която се кани да кълве. Линк изпита съжаление към тях, толкова бяха дебели и грозни… а на всичко отгоре и проститутки. И като за капак — глухи и неми. Беше прекалено сурово наказание за две обикновени дебелани, които нямат и пукнат грош.

Последва един силен ритник по задната врата и негърът Джордж влезе с две големи ведра, пълни с вода от кладенеца. Сложи ги на пода до печката, а китаецът през това време гледаше да не би момчето да се спъне в някой от съдовете за готвене. Линк си спомни, че негърът се бе погрижил за закуската му и се обърна към него:

— Има ли навън още кофи с вода, Джордж?

Негърът кимна и изглеждаше някак недоволен. Линк стана от масата:

— Ще ми трябва още малко вода. Хайде, ще дойда да ти помогна.

Изражението на момчето стана малко по-ведро. Джордж не беше свикнал на такова време и студът навън доста го тормозеше.

На Линк му отне повече от час, докато успее да свали мръсотията от себе си. Изкъпа се зад печката, стъпил в най-голямата от кофите. После сапуниса, изплакна, изцеди и простря дрехите си на една телена жица, опъната край печката. Момичетата изобщо не се впечатлиха от голотата му, просто си седяха край масата и пиеха кафе, след това измучаха нещо на китаеца, надигнаха се и се понесоха към вратата на кухнята, приличащи на крави, които се придвижват от едно пасище към друго.

Джордж донесе малко дърва за огъня и после изчезна по задното стълбище с една чиния боб в ръка. Дрехите на Линк вдигаха пара и се сушаха доста близо до печката. След около трийсет минути той вече ги бе сложил на гърба си. Беше си облякъл риза, чорапи и леко влажни панталони, онези вълнените, с дупката на коляното. С чисти дрехи и корем, пълен с две чинии боб, приготвен от китаеца, бе напълно готов да се справи с работата в бара, където вече бе започнала да се събира тълпа от клиенти за обяд.

Бяха се насъбрали толкова много хора, че Макдаф изпитваше затруднение да ги обслужи всичките. Линк си проби път покрай масата, където бе сложен безплатен обяд. Този път остатъците бяха повече от тези, които бе заварил той, изглеждаха по-вкусно и дори имаше парчета месо. Линк се вмъкна зад бара. Един от мъжете, които се намираха близо до него, го позагледа, а после насочи поглед към револвера на кръста му.

— Чух за теб — каза той, като се провикна високо, за да заглуши поне малко шума, идващ от масите, където мъжете се надвикваха, за да си поръчат бира или уиски.

Новият познайник беше висок мъж, млад — даже повече приличаше на момче — и когато Линк го погледна право в очите, той срамежливо сведе поглед. Имаше вид на човек, който през повечето време си стои вкъщи. Зъбите му бяха обсипани с кафяви петна — сигурно дъвчеше евтин тютюн. Държеше се много свободно в бара. Линк си помисли, че Макдаф може да го е наел да му помага през деня, докато трае обядът. Предположението излезе вярно.

— Аз съм Рос Паркър — каза мъжът и се протегна през бара за бутилка уиски „Пенсилвания“. — Много се радвам, че се запознах с теб! — Той погледна към широките стълби, които водеха към малка, тясна тераска, откъдето пък се тръгваше към втория етаж на кръчмата. — Макдаф е готин тип, но там зад бара не се чувства много добре. — Рос наля уискито и се протегна да налее две бири. — Имаше още един мъж, който работеше тук. Името му беше Ханк Трокмортън. Той се справяше отлично, но напусна. А аз трябва да се грижа за майка си…

Линк отиде до другия край на бара и започна да налива бира. Наливаше, а когато изкараше малко пяна извън чашата, минаваше отгоре с парцала с много плавно движение на ръката и изтриваше всички петънца от махагоновата повърхност на бара. Умът му несъзнателно запомняше всички поръчки, той записваше сметките и докато сервираше, проверяваше дали всичко е точно. Вършеше всичко това напълно автоматично и никога не грешеше.

Беше му забавно. С всяка следваща поръчка се чувстваше все по-отпуснат и по-добре. Понякога повдигаше поглед и се взираше в тълпата от клиенти, опитваше се да отгатне желанията им и да ги запомни. Няколко от гласовете се провикваха за смесени напитки — коктейли с уиски и коктейли със загрято вино. Линк отстъпваше на Паркър клиентите, които си поръчваха бира, като се правеше, че не ги чува, а обслужваше тези, които поръчваха уиски или някакъв коктейл, затопляше виното върху пламъка на спиртната лампа и сипваше бренди. В шкафа с подправки намери индийско орехче и слагаше от него по мъничко във виното. Сипваше го, все още димящо, в ниска чаша и го плъзгаше по цялата дължина на барплота, която беше около десет стъпки, а питието се спираше точно под носа на удивения клиент. Като видяха това, някои от мъжете на бара подсвирнаха и изръкопляскаха. Линк видя, че му плащат по същия начин — парите се плъзнаха по тезгяха, а той с бързо движение на ръката ги взе и ги пусна в касата.

Изпитваше удовлетворение от работата, усещаше спокойната, приятелска и топла атмосфера, която клиентите създаваха. Те се забавляваха, като си разказваха разни истории, разменяха си приятелски, безобидни закачки, спореха незлобливо и се смееха, докато се тъпчеха с хамбургери и шунка.

Техният начин на живот бе по-безполезен от този да се препитаваш като барман.

— Казвам се Линк — обърна се той към Паркър, когато ръцете им се кръстосаха в един момент, докато и двамата се опитваха да налеят уиски.

— Да, знам. Макдаф вече ми каза — отговори момчето.

После се пресегна през бара натам, накъдето стоеше Линк, и се опита да достигне до бирата, за да налее. Линк му посочи, че на земята до него също имаше бира. Чудно беше колко неопитен помощник бе Паркър, той дори не знаеше къде се слага бирата.

Линк държеше в ръка три халби и наливаше в тях бира. Докато гледаше питието, си помисли, че сигурно е с добро качество, а за това градче направо си беше чудесна. Вероятно бе местно производство — едва ли Макдаф би си направил труда да я докара отнякъде и да пръска пари за транспорт. Когато вдигна поглед, над главите на клиентите забеляза Макдаф, който стоеше на тераската до втория етаж и наблюдаваше какво става долу. Доколкото виждаше Линк, никъде в залата не се играеше комар, значи Макдаф просто следеше дали всичко е нормално. И ако бе преценил изражението му правилно, той изглеждаше доволен от това, което вижда. Линк сервира едната бира точно вдясно от себе си, другата — на един човек малко по-наляво, а последната плъзна по тезгяха и тя мина покрай Паркър. Спря се точно пред копчетата на ръкавите на клиента. Събра парите, отдели настрана четиридесет цента и пусна отвисоко останалите в чекмеджето. При падането си вътре те произведоха много приятен за ухото звън.

Линк реши да изпробва реакцията на Макдаф, като удари две чаши силно една в друга — стар бармански трик — но собственикът не чу нищо. Изглеждаше истински щастлив там горе. Какво по-хубаво от шеф, който стои далеч от касата си! Трябваше само да се държи приятелски с него. Така след две седмици щеше да е готов за първото си залагане. Две седмици щяха да са достатъчни, дори предостатъчни.

Разбира се, той напълно съзнаваше, че това, което се канеше да извърши, бе много подло и недостойно и си беше чиста проба кражба. Имаше такъв период в живота му, когато той би убил човек за време, по-малко, отколкото бе необходимо, за да се отмъкне една бисквита, но това беше много, много отдавна. Сега беше друго време и условията му налагаха да действа по този начин. Сега, в този град, той се чувстваше сигурен, беше прекратил с пътуването, имаше чиста риза на гърба си, а и той самият бе чист, коремът му бе пълен, беше си намерил работа, която вършеше по-добре от всеки друг, и беше си заделил малко от рестото за едно съвсем малко залагане. Все неща, които го караха да се чувства прекрасно, а и предвкусването на кражбата подсилваше доброто му настроение.

Някога съществуваше мъж, който непрекъснато играеше на рулетка, жените го обожаваха, можеше да застреля някого само защото го бе погледнал накриво. Едва ли този мъж тогава е предполагал, че ще трябва да се задоволява с жалки остатъци.