Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (23)

Глава XXII
Победа и поражение

— Джон Картър, Джон Картър — ридаеше тя, положила скъпата си глава на рамото ми, — дори и сега аз не вярвам на очите си. Когато момичето Тувия ми каза, че си се завърнал на Барзум, аз слушах, но не разбирах, защото такова щастие ми изглеждаше невъзможно след всичките страдания, изживени в мъчителна самота. Най-после, когато повярвах в истината и после узнах за страшното място, където съм пленена, започнах да се съмнявам, че дори и ти ще можеш да ме освободиш.

Дните си отиваха, минаваше месец след месец, без да чуя и дума за теб. Покорих се на съдбата си. И затова сега, когато ти дойде, аз не мога да повярвам. Близо час до мен достигаше шум от сражение в двора. Не знаех какво значи той, но дълбоко в себе си се надявах, че това са хората на Хелиум, водени от моя принц. Кажи ми какво стана с нашия син?

— Той беше с мен допреди час, Дея — отговорих аз. — Трябва да са били неговите хора, които си чула да се бият в храма. А къде е Ису?

Дея Торис сви рамене.

— Тя ме изпрати под стража в тази стая малко преди да започне битката. Изглеждаше гневна и уплашена. Никога не бях я виждала да действа така неуверено. Сега разбирам, че е било така, защото е узнала, че ти пристигаш, за да разчистиш сметките си с нея.

Отвсякъде до нас достигаше шумът на боя, звънът на оръжията, тичането на много хора. Знаех, че съм нужен там, но не смеех да оставя Дея Торис сама, нито да я отведа в хаоса на битката.

Хрумна ми мисълта за подземията, от които току-що бях излязъл. Защо да не я скрия там, докато се върна и я отведа в безопасност завинаги от това място. Обясних й намеренията си. Тя се притисна силно до мен.

— Сега вече не бих могла дори и за миг да понеса раздяла с теб, Джон Картър — каза тя. — Изтръпвам при мисълта да остана отново сама тук, където ужасното създание може да ме намери. Ти не я познаваш. Никой не е в състояние да си представи свирепата й жестокост освен онзи, който е бил свидетел на ежедневието й. Едва след толкова време започнах да разбирам онова, което бях виждала дори със собствените си очи.

— Тогава няма да те оставя, принцесо моя!

Тя остана безмълвна и после целуна лицето ми с дълбока любов.

— Върви, Джон Картър. Там е нашият син, там са войниците на Хелиум, които се бият за своята принцеса. Където са те, там трябва да бъдеш и ти. Аз не трябва да мисля за себе си, а за тях и за дълга на съпруга си. Не бива да заставам на пътя му. Скрий ме в подземията и върви.

Заведох я до вратата и притиснах скъпото същество до себе си. Преведох я през високия праг, целунах лицето и затворих с мъка вратата след нея, защото сърцето ми бе пълно с болка, а душата ми — с ужасни предчувствия.

Без да се колебая повече, се втурнах по посока на най-големия шум. Едва бях преминал няколко зали и стигнах арената на жестоката борба. Черните войници бяха струпани при входа на голяма зала, където се опитваха да спрат настъплението на един отряд червени мъже към свещените помещения на храма.

Идвайки отвътре, аз се озовах зад гърба на неприятелите и без да пресмятам броя им, се спуснах през стаята върху тях.

Нанесох първия си удар с бойния вик „За Хелиум!“. Атакувах неспирно изненаданите черни войници, докато червените отвън, насърчени от гласа ми и с възгласи „Джон Картър!“, удвоиха усилията си и използвайки временната паника, връхлетяха в редовете на черните и нахълтаха в залата.

Сражението тук, ако имаше кой да го опише обективно, би се запазило в летописите на Барзум като историческо свидетелство за мрачната войнственост на народа му. Стотици хора се биеха в този ден — черни срещу червени. Никой не искаше пощада, нито я даваше. Като че ли по общо съгласие те воюваха така, сякаш да решат веднъж завинаги правото на живот на по-силния.

Всички разбирахме, струва ми се, че от изхода на този бой ще зависи бъдещето на двете раси на планетата. Това бе битка между старото и новото и аз не се съмнявах кой ще излезе победител.

С Карторис до мен аз се борех за червените хора на Барзум, за тяхното пълно освобождаване от ужасяващото робство на едно отвратително суеверие.

Бихме се, докато подът не се покри с кръв до глезените и с телата на мъртвите. Когато наближих големите прозорци, отворени към градината на Ису, погледът ми падна върху едно зрелище, което ме изпълни със задоволство.

— Гледайте! — извиках аз. — Хора на първородните, гледайте!

Борбата секна и всички очи се обърнаха в посоката, която сочех. Никой от черните хора не си е представял, че може да види сцената, която се откри.

От единия до другия край на градината редица от черни войници отстъпваше пред мощната атака на голям отряд зелени бойци, качени върху тоатите си. Един от тях излезе напред и буйно изкомандва своя страшен легион.

Това беше Тарс Таркас, великият предводител на зелените. Той вдигна своето голямо, обковано в метал копие и даде знак на всички да го последват. Сега разбрахме заповедта му. Неговите войници стояха на двадесетина метра от линията на неприятелите си. Още една команда на джедая и те се хвърлиха в нова атака. Редицата на черните се задържа за минута, но после мощните животни се врязаха в нея и я прегазиха напълно.

След тях настъпваха рота след рота червени войници. Зеленият отряд се раздели, за да огради храма. Червените се хвърлиха към вътрешните помещения.

Но докато ние наблюдавахме събитията в градината, нашите врагове бяха изчезнали.

Първата ми мисъл бе за Дея Торис. Извиках на Карторис, че съм намерил майка му, и тръгнах към стаята, където я бях оставил, последван от момчето. С нас дойдоха и оцелелите от кървавия бой воини.

Още с влизането в стаята разбрах, че някой е бил тук преди мен. На пода бе хвърлен копринен плат. Из стаята бяха разпръснати един кинжал и много метални украшения, сякаш изпокъсани от притежателя ми по време на борба. Но най-лошото от всичко бе полуотворената врата към подземието, където оставих моята принцеса.

С един скок се озовах до вратата и се хвърлих в тъмнината. Дея Торис бе изчезнала. Извиках името й няколко пъти, но не получих отговор. В тази минута бях близо до полудяването. Не си спомням какво съм казал или направил, но знам, че бях обхванат от нечовешка ярост.

— Ису! — крещях аз. — Ису! Къде е Ису? Претърсете храма, но никой да не я закача освен Джон Картър. Карторис, къде са помещенията на Ису?

— Насам! — извика момчето и полетя към вътрешността на храма.

Най-после стигнахме до една голяма гравирана врата и Карторис влетя през нея на една крачка пред мен.

Вътре се натъкнахме на позната сцена — трона на Ису, налягалите робини в подножието му и редица от стражи наоколо. Не дадохме време на войниците да вдигнат оръжието си. С един удар на меча свалих двама от предната редица. После благодарение на силното си тяло преминах останалите и скочих на платформата редом със сорапусовия престол.

Ужасното същество, което беше се свило от ужас, се опита да избяга, като скочи в дупката зад трона. Но този път аз не позволих да ме изиграе с такава плитка хитрост. Преди да се изправи, я хванах за ръката и когато видях устремената стража, измъкнах кинжала си и го опрях до гърдите й.

— Назад! — извиках аз. — При първия черен крак, който стъпи върху тази платформа, кинжалът ми ще се забие в тялото на Ису.

Те се поколебаха за миг. Един офицер им нареди да се оттеглят и в същото време в тронната зала нахлуха хиляди червени воини, командвани от Кантос Кан, Хор Вастус и Ксодор.

— Къде е Дея Торис? — извиках аз на съществото в ръцете ми.

В погледа й се четеше безумие. Трябваше да минат няколко минути, за да може да схване истинското положение и значението на факта, че храмът е паднал под атаката на хората от външния свят. А това означаваше за нея твърде много — загуба на божествената власт, унищожение, провал на вековната измама, така дълго държала народа в сляпо подчинение.

Последният удар й бе нанесен, макар и несъзнателно, от най-висшия благородник в царството и — върховния жрец, първия министър на правителството й.

— Ису! Богиньо на смъртта и вечния живот — извика той. — Изправи се в мощта на своя праведен гняв и само с едно махване на всемогъщата си десница свали мъртви тези богохулници. Не щади никого, Ису, народът ти разчита на теб. Дъщеря на по-малката луна, само ти си всемогъща. Само ти можеш да спасиш народа си. Аз свърших. Чакаме твоята воля!

Тогава именно тя полудя. Една крещяща, дърдореща, обезумяла жена се гърчеше в ръцете ми. Тя хапеше, дращеше и удряше в немощна ярост. После от устата й се разнесе един зловещ и смразяващ смях. Робините се свиха ужасени. Тя скърцаше със зъби и плюеше срещу тях със запенени устни. Непоносимо и страшно зрелище.

Раздрусах я силно, като се надявах да я върна за момент в съзнание.

— Къде е Дея Торис? — крещях аз. Съществото забъбри несвързано, после внезапно хитър блясък светна в злобните очи.

— Дея Торис, Дея Торис! — извика тя и отново пронизителният й смях огласи залата.

— Да, аз зная — продължи Ису, — Дея Торис, Тувия и Федора, дъщерята на Матай Шанг. Всички те обичат Джон Картър. Смешно. Цяла година и трите заедно ще размишляват в Храма на слънцето, но преди да изтече тя, храната им ще свърши. Каква божествена забава! — и тя облиза пяната от устните си. — Не ще имат нищо друго освен телата си.

Думите й ме парализираха. Значи на такава страшна съдба е осъдило моята принцеса съществото, което бе вече под моя власт. И както кучето раздрусва уловената си плячка, така аз разтърсих Ису, богинята на вечния живот.

— Отмени заповедта си! Върни осъдените! Побързай или ще умреш!

— Късно е! — извика тя и отново изпадна в безумие.

Моят кинжал като че ли сам се вдигна и замахна над тези вмирисани гърди. Нищо не възпря ръката ми. Страшно нещо е мъж да повали жена със собствената си ръка. Но ми хрумна по-подходяща смърт за фалшивото божество.

— Първородни — извиках аз, — днес вие видяхте немощта на Ису. Боговете са всемогъща. Ису не е божество. Тя е просто една злобна старица, която ви е мамила и лъгала в продължение на векове. Вземете я. Джон Картър, принцът на Хелиум, не желае да си цапа ръцете с кръвта й.

При тези думи аз блъснах лудуващото животинче, на което преди половин час светът се покланяше. Тя политна от платформата в чакащите ръце на нейния излъган и жаден за отмъщение народ.

Съзрях Ксодор между офицерите на червените хора и го повиках, за да ме заведе до Храма на слънцето. Без да чакам каква съдба ще отредят първородните на своята богиня, аз напуснах залата, придружаван от най-верните си приятели и от двадесетина червени благородници.

Ксодор ни поведе бързо през вътрешните помещения на храма към централния двор — едно голямо кръгло място, постлано с прозрачен мрамор. Пред нас се издигаше златен храм, изпъстрен с чудновати и фантастични рисунки, инкрустиран с диаманти, рубини, смарагди и с хиляди безименни скъпоценности, които надминаваха по красота и блясък и най-безценните на Земята.

— Насам! — извика Ксодор и ни поведе към входа на един тунел.

Малко преди да влезем, чухме силен шум откъм храма на Ису. Един червен войник се показа от близката страна и ни извика да се върнем:

— Черните са нападнали храма. Сега той гори от хиляди места. Да побързаме към външните градини или сме загубени.

Димът вече бе започнал да излиза от прозорците, гледащи към двора на Храма на слънцето, а над най-високата кула на Ису се издигна растящ облак дим.

— Върнете се! — извиках аз на моите придружители. — Покажи ми пътя, Ксодор, и ме остави. Все още имам сили да стигна до моята принцеса.

— Следвай ме, Джон Картър — каза Ксодср и без да дочака отговора ми, потъна в тунела пред нас.

Тръгнах надолу след него. Преминахме много галерии, докато най-после той ме поведе по равна земя. Недалеч от нас видях осветено помещение.

Масивни решетки преграждаха по-нататъшния ни път. Но зад тях открихме моята принцеса и заедно с нея Тувия и Федора.

Стаята бавно се въртеше по оста си, така че само една част от входа в храмовата стена бе срещу преградения край на коридора. След минути щеше да остане една съвсем малка цепнатина, след това и тя щеше да изчезне, за да се скрие стаята в продължение на една дълга барзумианска година, докато отворът й не премине отново за един ден по края на коридора. Но дотогава какви ли ужасни неща щяха да се случат в тази стая?

— Ксодор — извиках аз, — не може ли някаква сила да спре тази страшна въртяща се стена?

— Страхувам се, че няма такава. Но все пак аз ще опитам. Чакай ме тук.

След като той ме остави, застанах до решетката, за да мога да държа до последния миг любимата ръка на моята Дея Торис.

Тувия и Федора също се приближиха, но когато червеното момиче разбра, че искаме да сме сами, се оттегли в дъното на стаята. Но не и дъщерята на Матай Шанг.

— Джон Картър — каза тя, — за последен път виждаш която и да било от нас. Кажи ми, че ме обичаш, за да умра щастлива.

— Аз обичам единствено и само принцесата на Хелиум — отговорих спокойно. — Съжалявам, Федора, но аз ти разказах всичко от самото начало.

Тя извърна настрана лицето си, но аз долових мрачния и зъл поглед, който отправи към Дея Торис. Тя остана достатъчно близко, за да смущава с присъствието си тези може би последни наши минути.

Все по-малък и по-малък ставаше отворът. След минута той щеше да стане толкова тесен, че дори и тънката ръка на моята принцеса не ще можеше да се провре.

Горе над нас чувахме слабите отзвуци на някакви събития. Явно множество черни, зелени и червени хора си пробиваха път през горящия храм на Ису. Едно слабо течение отгоре донесе миризмата на дим. Той ставаше все по-силен. Скоро от далечния край на коридора до нас достигнаха викове и шумът от бързи стъпки.

— Върни се, Джон Картър, върни се! — викаше един глас. — Дори подземията горят.

Десетина хора изскочеха от заслепяващия дим. Това бяха Карторис, Кантос Кан, Хор Вастус, Ксодор и още неколцина, които преди ме бяха последвали.

— Няма никаква надежда, Джон Картър — каза Ксодор. — Пазителят на ключовете е мъртъв, а те самите са изчезнали. Единствената ни надежда е да загасим пожара и да се доверим на съдбата, че след година ще намерим твоята принцеса жива и здрава. Аз донесох достатъчно храна за това време. Когато тази цепнатина се затвори, димът няма да влезе при тях и ако ние побързаме да изгасим пламъците, аз вярвам, че те ще оцелеят.

— Върви тогава сам и вземи другите със себе си — заповядах аз. — Ще остана тук до моята принцеса, докато милостивата смърт не ме освободи от страданията ми. Не искам да живея повече.

Докато говорех, Ксодор хвърляше множество малки кутии в стаята на жените. Миг по-късно цепнатината не беше по-широка от три сантиметра. Дея Торис ми вдъхваше кураж и надежда и ме молеше да я спася.

Изведнъж зад нея се появи красивото лице на Федора, сгърчено от ненавист. В мига, когато очите ни се срещнаха, тя заговори:

— Не мисли, Джон Картър, че така лесно ще отхвърлиш любовта на Федора, дъщерята на Матай Шанг. Нито се надявай някога отново да държиш в обятията си своята Дея Торис. Чакай да измине дългата година, но знай, че когато тя свърши, ръцете на Федора ще са тези, които ще те поздравят, а не ръцете на принцесата на Хелиум. Гледай, тя умира.

Когато свърши, аз я видях да издига високо един кинжал. После съзрях фигурата на Тувия. Когато кинжалът падаше върху беззащитната гръд на любимата ми, Тувия застана между тях. Една ослепителна вълна от дим скри от очите ни трагедията, разиграваща се в килията. Екна писък, един-единствен, когато ножът се спусна.

Димът се изчисти, но ние стояхме безмълвни и втренчени в една глуха стена. Цепнатината се бе затворила и в продължение на цяла година тази килия щеше да пази своята тайна от погледа на хората.

— След секунда ще бъде късно — настояваше Ксодор. — Кой знае дали и сега ще успеем да стигнем външната градина. Заповядах да пуснат помпите и скоро подземията ще бъдат наводнени. Ако не искаме да се издавим като плъхове, трябва да излизаме веднага и да се опитаме да преминем през горящия храм.

— Вървете! — извиках аз. — Оставете ме да умра тук край моята Дея Торис. Другаде няма щастие за мен. Когато изнесат нейното скъпо тяло от това място след година, ще намерят и тялото на нейния съпруг, който я очаква.

Смътно си спомням какво се случи после. Като че ли се борех с много хора и бях вдигнат от земята и отнесен някъде. Не зная. Никога не запитах сам. Никой от онези, които бяха с мен в този ден, не докосна скръбта ми с разказ за това, което знае.

Исках да разбера едно-единствено нещо, което би снело от раменете ми бремето на неизвестността. Но само времето ще разкрие чия красива гръд докосна кинжалът на убиеца.