Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (11)

Глава X
Остров Шадор

Във външната градина, докъдето стражите ме придружаваха, намерих Ксодор, заобиколен от тълпа черни благородници. Те го подиграваха и хулеха, мъжете го пляскаха по лицето, а жените плюеха върху му.

Моето появяване отклони вниманието им.

— А, ето го и съществото, което надви и върза великия Ксодор с голи ръце — извика един мъж. — Нека видим как е станало това.

— Нека върже Турид — предложи красива млада жена. — Турид е благороден датор и нека покаже на кучето какво значи да имаш насреща си истински човек.

— Турид, Турид! — викаха всички заедно.

— Той е тук — каза някой.

Обърнах се по посока на гласа и видях едър, черен мъж, отрупан с блестящи украшения и оръжие, който вървеше с благородна и смела походка.

— Какво има? Какво искате от Турид?

Разказваха му един през друг. Турид се обърна към Ксодор със святкащ гневен поглед.

— Калот! — извика той. — Никога не съм мислил, че носиш сърце на соран в изгнилите си гърди. Често си ме побеждавал със съветите си пред Ису. Но сега, в полето на войната, където хората се мерят истински, твоето червиво сърце разкрива раните си пред целия свят. Калот! Аз те ритам с крака си — и той понечи да удари Ксодор.

Кръвта ми кипна, още докато наблюдавах как тълпата се отнася към този силен човек само защото е загубил благоволението на Ису. Не обичах Ксодор, но природата ми не издържа на подлата несправедливост. Под напора на разбунтуваната ми кръв бях готов да направя нещо, което никога не бих сторил след разумно обмисляне.

Стоях близо до Ксодор, когато Турид вдигна крака си. Опозореният датор бе неподвижен като изваяна статуя. Той бе готов да поеме всички оскърбления и укори от бившите си другари и да ги донесе с мъжествен стоицизъм.

Но когато кракът на Турид се размаха, аз му нанесох болезнен удар в глезена, спасяващ Ксодор от нов позор.

Настъпи напрегнато мълчание, после Турид се хвърли към гърлото ми, както Ксодор бе направил в кабината на кораба. Резултатът беше същият. Аз се извих под протегнатите ръце и когато той прелетя към мен, нанесох страшен удар в челюстта му.

Грамадният човек се завъртя, коленете му се подгъваха и той се строполи в краката ми.

Черните хора гледаха изумени. Най-напред към неподвижното тяло на гордия датор, лежащо в рубиновия прах на алеята, после към мен — невярващи и стреснати.

— Вие искахте да завържа Турид — извиках им аз. — Гледайте!

Наведох се към простряната фигура, изтръгнах ремъците от нея и завързах здраво ръцете и краката.

— А сега, каквото направихте с Ксодор, направете го и с Турид. Занесете го на Ису, завързан в собствените му ремъци, за да види с очите си, че между вас сега има един по-велик от първородните.

— Кой си ти? — попита шепнешком жената, която първа спомена името на Турид.

— Аз съм гражданин на два свята, капитан Джон Картър от Вирджиния, принц на династията на Тардос Морс, Джедай на Хелиум. Занесете този човек на вашата богиня и й предайте, че както се справих с Ксодор и Турид, така ще направя и с най-мощния от нейните датори. С голи ръце, с меч или с кинжал, аз викам цвета на нейните воини на бой.

— Хайде — каза нетърпеливо офицерът, който ме конвоираше за Шадор. — Моите заповеди са неотменими, не трябва да се бавим. Ксодор, тръгвай с нас.

В тона, с който офицерът се обърна към двама ни, имаше по-малка доза неуважение. Очевидно не изпитваше първоначалното презрение към другаря си, след като бе видял с каква лекота се справих с мощния Турид.

Че неговият респект от мен бе по-голям, ако изобщо такъв можеше да предизвика един роб, се виждаше и от поведението му през останалата част от пътуването ни — той вървеше винаги зад мен с изваден меч в ръка.

Връщането ни в морето на Омен премина без произшествия. Ние се спуснахме надолу по шахтата с помощта на същата клетка, която ни бе отнесла на повърхността. Влязохме в подводницата и се гмурнахме в тунела, дълбоко под горния свят. Пътят ни се повтори — стигнахме до басейна, при който най-напред се запознахме с удивителните проходи от Омен до храма на Ису.

От подводницата бяхме прехвърлени на малък крайцер, който да ни отведе към далечния остров Шадор. На него се издигаше малка каменна тъмница и стража от пет-шест черни воини. Церемонията по затварянето ни беше кратка. Един от пазачите отвори вратата на затвора с голям ключ и щом влязохме, ключалката рязко щракна. Този звук отново породи в мен онова чувство на безнадеждност, което за първи път изпитах в залата на мистериите в Златните скали, под градината на Свещените терни.

Тогава с мен бе Тарс Таркас, а сега бях ужасно самотен поне що се отнасяше до приятелска компания. Замислих се за съдбата на великия Тарс и красивото момиче Тувия. Дори и да са избягали по някакво чудо и да са приети от приятелски народ, каква надежда за помощ можах да храня дори и да знам, че те с готовност биха ми я дали, ако това е във властта им.

Едва ли знаеха къде се намирам и какво е състоянието ми, защото никой в целия Барзум не е сънувал място като това. Нито бих се възползвал от помощта им дори и да разполагаха с точните координати на моя затвор, защото кой би се надявал да проникне до това подземно море при тази силна и непобедима флота на първородните. Наистина моето положение изглеждаше съвсем безнадеждно.

Но трябваше да използвам всяко обстоятелство. Отърсих от себе си мрачното отчаяние, парализиращо мислите ми. Започнах с поглед да изследвам затвора си.

Ксодор седеше с наведена глава на ниска каменна скамейка, поставена почти по средата на стаята. Той не бе проговорил, откакто напуснахме залата на Ису.

Постройката бе без покрив и стените се издигаха високо над нас. В центъра им имаше малки прозорци. Тъмницата бе разделена на множество стаи чрез високи прегради.

Стаята, в която ни настаниха, беше празна, но двете врати, водещи към други помещения, бяха широко отворени. Минах през много от стаите, всичките празни, докато най-сетне в последната намерих младо, червено марсианско момче, заспало върху каменната скамейка.

Освен нас то бе явно единственият затворник. Наведох се над него и с интерес го разгледах. От лицето му лъхаше нещо особено, което не можех да определя. Чертите на момчето бяха правилни и извънредно красиви. Пропорциите на тялото му поразяваха със съвършената си грациозност. Кожата на лицето бе по-светла, отколкото на обикновените червени хора, но то беше типичен представител на тази красива раса.

Не го събудих, защото сънят в тъмницата е безценно благо. Виждал съм хора в затворите, които се превръщат в яростни животни, лишени от няколко часа скъпоценен сън.

Когато се завърнах в килията, намерих Ксодор в същото положение, в което го бях оставил.

— Ей, човече — извиках аз, — няма полза от унилото ти настроение. Не е позорно да си победен от Джон Картър. Лекотата, с която надвихме Турид, не те ли убеди? Ти бе и свидетел на битката с тримата твои другари в кабината на кораба ти.

— Защо не ме уби тогава?

— Хайде! — казах му аз. — Има още надежда. Ние не сме мъртви. И двамата сме опитни бойци. Защо не си върнем свободата?

Той ме гледаше с неверие.

— Ти не знаеш какво говориш. Ису е всемогъща. Ису е всезнаеща. Тя и сега чува твоите думи. Тя чете мислите ти. Светотатство е дори да сънуваш, че нарушаваш заповедите й.

— Говориш глупости, Ксодор.

— Проклятието на Ису ще падне върху теб — скочи ужасен Ксодор. — Сега ще се строполиш на земята, сгърчен в предсмъртна агония.

— Вярваш ли в това? — запитах го аз.

— Разбира се, та кой би се осмелил да се съмнява?

— Аз се съмнявам. И нещо повече — аз отричам. Слушай, Ксодор, ти казваш, че тя знае дори мислите ми. Червените хора притежават тази способност от векове. Обладават и една друга чудесна способност. Те могат да затварят ума си така, че никой не може да проникне в мислите им. Аз научих първата тайна преди много години. Втората не ми бе нужна, защото никой в целия Барзум не може да узнае какво става в секретните камери на моя мозък.

Вашата богиня не може да чете мислите ми. Нито може да прочете твоите, когато не си пред погледа й, освен ако ти не искаш. Ако тя бе способна на това, струва ми се, че нейната гордост щеше да понесе жесток удар, когато я погледнах за първи път при заповедта й да „лицезра светото видение на нейното лъчезарно лице“.

— Какво искаш да кажеш? — едва успях да чуя неговия уплашен, шепнещ глас.

— Искам да ти кажа, че тогава си помислих за нея като за най-отблъскващото и злобно създание, което някога са виждали очите ми.

За миг ме погледна ужасѐн и после с вика „богохулник“ се хвърли отгоре ми.

Не исках да го удрям отново, нито бе нужно, защото, невъоръжен, той бе съвсем безопасен.

Стиснах лявата му китка с едната си ръка и прехвърляйки свободната си над рамото му, го улових под брадата с лакът и го извих назад.

Той увисна през мен и ме загледа с немощна ярост.

— Ксодор — казах аз, — нека бъдем приятели. Цяла година може би ще бъдем принудени да живеем заедно в тесните граници на тази малка стая. Съжалявам, че те оскърбих, но не можех и да помисля, че човек, пострадал от жестоката несправедливост на Ису, може да я смята за божествена.

Ще ти кажа още няколко думи, Ксодор, не с намерение да нараня чувствата ти, а по-скоро да те накарам да вярваш, че докато живеем, ние сме арбитри на съдбата си, а не някой бог.

Ису, както виждаш, не ме повали мъртъв, нито спаси своя верен Ксодор от лапите на неверника, хвърлящ клевети върху божествената й красота. Не, Ксодор, вашата Ису е една простосмъртна стара жена. Вън от нейните ръце, тя не може да ти стори нищо…

С твоето знание за тази странна земя, с моето за външния свят, при такова владеене на бойното изкуство трябва да сме в състояние да си извоюваме пътя към свободата. Дори и да умрем, нашата памет ще е светла. Това е много по-добре, отколкото да останем да живеем в робски страх и да бъдем унищожени от една жестока и несправедлива тиранка — наричай я богиня или простосмъртна, както искаш.

Аз изправих Ксодор на краката му и го пуснах. Той не поднови нападението си, нито проговори. Отиде до скамейката, отпусна умореното си тяло и часове наред остана вглъбен в мислите ся.

Не след дълго чух лек шум от съседните отделения и скоро видях червения марсиански младеж, втренчен напрегнато в нас.

— Каор — извиках аз поздрава на червените марсианци.

— Каор — отговори той, — какво правите тук?

— Чакаме смъртта си, струва ми се — отговорих му аз.

— И аз също. Моята ще дойде скоро. Аз видях лъчезарната красота на Ису преди близо една година. За мен и досега си остава изненада това, че не паднах, поразен от смъртта, още при първия си поглед върху отвратителното създание. А нейният корем? Прадядо да ми е свидетел — никога не съм виждал по-комична фигура в цялата вселена. И за нищо на света не мога да проумея как могат да наричат такова нещо Богиня на вечния живот, Богиня на смъртта, Майка на близката луна и още петдесетина други всевъзможни титли.

— Как попадна ти тук? — попитах го.

— Много просто. Летях сам в един малък, въздушен разузнавателен кораб далеч на юг, когато ми дойде блестящата идея да потърся загубеното море на Корус, което според традицията е близо до Южния полюс. Трябва да съм наследил от баща си бясната страст към приключенията, както и една кухина в мозъка, където би трябвало да стои почитанието.

Бях стигнал до териториите на вечния лед, когато една от перките се повреди и аз се спуснах на повърхността, за да отстраня аварията. Преди да усетя, въздухът потъмня от машини и стотина от тези първородни дяволи наскачаха наоколо ми.

Те се спуснаха върху мен с извадени мечове, но преди да падна под тях, някои опитаха стоманата на бащиния ми меч и аз им се отплатих така, както би се харесало на баща ми, ако беше жив да види боя.

— Баща ти е мъртъв?

— Той умря, преди да се счупи черупката, за да изляза на този чудесен свят. Освен скръбта, че нямах честта да видя никога баща си, бях много щастлив. Моето единствено страдание идва от мисълта за майка ми, която преди това десет години оплакваше баща ми.

— Кой е баща ти? — попитах момчето.

Той щеше да ми отговори, ако външната врата на килията не се отвори и един снажен пазач влезе и му заповяда да отиде в стаята си. Когато момчето излезе, вратата тежко се заключи.

— Желанието на Ису е вас двамата да ви държим в една стая — каза стражата. — Този страхлив роб трябва да ти служи добре — посочи към Ксодор с едно махване на ръката си. — Желанието на Ису е да го позориш и измъчваш, колкото можеш.

При тези думи той ни остави.

Ксодор все още стоеше с лице, заровено в дланите. Приближих се до него и поставих ръката си на рамото му.

— Ксодор — казах му аз, — ти чу заповедите на Ису, но не бива да се страхуваш, че ще се опитам да ги изпълня. Ти си храбър човек, Ксодор. Твоя работа е, ако искаш да бъдеш унижаван и мъчен. Но ако съм на твое място, бих проявил мъжеството си и бих се борил с враговете си.

— Аз дълго и дълбоко мислих, Джон Картър — отвърна той, — върху идеите, които ми даде. Малко по малко сравнявах нещата, за които ти говори и които преди няколко часа звучаха богохулствено за мене. Но за тях аз никога не смеех да мисля в отминалия си живот от страх да не си навлека гнева на Ису.

Сега аз вярвам, че тя е една измама и че не е повече божествена от теб или мен. Готов съм да призная и нещо повече — първородните не са по-висши от Свещените терни, нито Свещените терни — по-свети от червените хора.

Цялата система на нашата религия е основана на суеверната вяра в лъжи, натрапени през вековете от онези над нас, чиято лична облага и възвеличаване ние трябва да вярваме така, както те искат.

Готов съм да захвърля оковите, които са ме държали вързан. Готов съм да плюя на самата Ису, но каква полза от това? Без значение е дали първородните са богове или простосмъртни, те са една мощна раса и те тъй здраво ни държат в ръцете си, сякаш сме мъртви. Няма спасение.

— Аз съм се спасявал от много по-лоши положения в миналото, приятелю, и докато съм жив, надеждата, че ще избягам от острова Шадор и морето на Омен, не ще ме напусне.

— Но ние не можем да избягаме дори от четирите стени на тъмницата — настояваше Ксодор. — Пипни този кремък — извика той, като удари здравата скала около нас. — И погледни тази полирана повърхност. Никой не би могъл да се задържи по нея, за да стигне върха.

— Това е най-малкото от нашите препятствия, Ксодор — усмихнато му отвърнах. — Аз гарантирам, че ще се изкача по стената и ще те взема със себе си, ако ти ми помогнеш със знанието си за тукашните обичаи, за да определя най-доброто време за опита, и ме доведеш до шахтата, която води от купола на това подземно море до светлината и чистия въздух горе.

— Нощта е най-подходящото време. Тя ще подкрепи малкия шанс, който имаме, защото тогава всички спят и само един дремещ часовой пази по върховете на бойните кораби. На крайцерите и по-малките машини не дежурят стражи. Наблюдателите върху големите следят за всички наоколо. Сега е нощ.

— Но — възкликнах аз — не е тъмно! Как може да бъде нощ?

Ксодор се усмихна дружелюбно.

— Ти забравяш, че сме дълбоко под земята. Тук никога не прониква светлината на слънцето. В лоното на Омен не се отразяват никакви луни и звезди. Фосфоресциращата светлина, която виждаш да изпълва този голям, подземен свод, излиза от скалите, образуващи купола. В Омен е винаги така.

В отредения в горния свят час на нощта хората тук също спят, но светлината остава.

— Това ще направи бягството ни по-трудно — казах аз. — Но какво ли удоволствие има в правенето на лесни работи?

— Нека поспим тази нощ — предложи Ксодор. — Когато се събудим, може да измислим истински добър план.

Ние легнахме върху твърдия каменен под и заспахме със съня на смъртно уморени и изтощени хора.