Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (14)

Глава XIII
Свободата зове

Ксодор слушаше невярващ моя разказ за събитията, разиграли се на арената при ритуала на Ису. Той едва ли допускаше, макар вече да беше изразил съмнение в божествеността на Ису, че някой ще я заплашва с меч в ръка, без да бъде разкъсан на хиляди парчета от силата на гнева й.

— Това е последното доказателство — промълви той. — Няма нужда от нищо друго, за да се разпръсне и последната останка от нелепата ми вяра в божествеността на Ису. Тя е една злобна стара жена, добила силна власт чрез машинации, които са държали нейния народ и целия Барзум векове наред в религиозно невежество.

— Но тук тя е още всемогъща — отговорих му аз. — Затова ще трябва да избягаме при първия благоприятен случай.

— Да се надяваме, че ти ще можеш да го намериш — каза Ксодор, — защото през целия си живот не съм виждал нито един пленник, избягал от властта на първородните. Скоро ще падне нощта. Кале бих могъл да ти помогна?

— Можеш ли да плуваш? — попитах.

— Гъвкавият силиан, обитаващ дълбините на Корус, не се чувства така добре във водата, както Ксодор.

— Добре. Червеният младеж по всяка вероятност не може да плува, тъй като в техните земи едва ли би се намерила вода и за най-малкия кораб. Един от нас ще трябва да го подкрепя, докато стигнем до подходящ кораб. Надявах се, че ще можем да преминем цялото разстояние под водата, но се боя, че момчето няма да издържи. Дори най-храбрият от храбрите сред тях се ужасява само при мисълта за дълбока вода, защото са минали векове от времето, когато техните праотци са виждали море, езеро или река.

— Червеният ще ни придружава ли? — полита Ксодор.

— Да.

— Добре. Три меча са по-силни, отколкото два. Особено, когато третият е тъй мощен, както този на младежа. Виждал съм го много пъти да се бие на арената при обредите на Ису. Никога, преди да срещна теб, не бях виждал някой, който да изглежда така могъщ при най-голямо неравенство на силите, както той. Човек би помислил, че сте учител и ученик или син и баща. И в лицата ви се долавя някаква прилика. Тя проличава, особено когато се биете. Същата мрачна усмивка и влудяващо презрение към противника.

— Както и да е, Ксодор, той е велик боец. Струва ми се, че ще бъдем една трудна за надвиване тройка. И ако моят приятел Тарс Таркас бе с нас, ние бихме могли да си пробием път от единия край на Барзум до другия дори и целият свят да излезе насреща ни.

— И тъй ще бъде — каза Ксодор, — когато се разбере откъде идваш ти. Това е едно от суеверията, които Ису е наложила върху лековеряото човечество. Тя работи чрез Свещените терни — тъй невежи относно нейния истински характер, каквито са и барзумианците от външния свят. Нейните заповеди се отнасят за терните, написани с кръв върху странен пергамент. Жалките, лъгани глупаци вярват, че получават божествените откровения чрез някакъв свръхестествен посредник, понеже намират посланията й върху олтарите си, до които никой не може да се приближи, без да бъде открит. Самият аз години наред съм ги носил. Има един дълъг тунел, водещ от храма на Ису до главния храм на Матай Шанг. Той е бил изкопан преди векове от робите на първородните. Работата е била запазена в тайна и никой терн не се досеща за съществуването му. От своя страна терните имат храмове, пръснати из целия цивилизован свят. Жреци, които хората никога не виждат, проповядват лъжата за мистериозната река Исс, за долината Дор и за изчезналото море Корус и убеждават нещастните същества да приемат доброволното поклонение, което увеличава богатството на терните и броя на робите им.

По този начин Свещените терни се използват като главно средство за трупане на богатства и събиране на роби. От време на време първородните сами нападат външния свят. Тогава те пленяват жените от царските династии на червените хора, вземат най-съвършените бойни кораби и обучените майстори, които ги строят.

Ние сме непроизводителна раса, гордееща се именно със своето нетрудолюбие. За първородните е престъпно да работят или да изобретяват. Това те предоставят на по-низшите хора, които според тях живеят, за да могат висшите да се радват на дълъг живот в пищност и безделие. За нас значение има само воюването. Ако не бе страстта ни към войната, първородните щяха да са много повече, отколкото биха могли да издържат всички живи същества на Барзум, защото, доколкото зная, никой от нас не е умрял от естествена смърт. Нашите жени също биха живели вечно, ако не бе фактът, че когато им се наситим, ние сами ги премахваме, за да направим място за други. Само Ису е запазена от смъртта. Тя е живяла безброй векове.

— Не биха ли живели вечно и другите барзумианци, ако не бе учението за доброволното поклонение, което ги завлича в дъното на Исс, преди да стигнат хилядната си година? — запитах го аз.

— Сега без съмнение зная, че те са точно такива създания, каквито сме и ние, и се надявам, че ще доживея да се боря за тях и за изкупление на греховете, които съм извършил поради невежеството, родено от вековните лъжливи вярвания.

Едновременно с последните му думи чух и един странен зов, разнасящ се над водите на Омен. Той ми бе познат от предната вечер и вече знаех, че възвестява края на деня. Тогава хората на Омен покриват с коприна палубите на бойните кораби и потъват в дълбокия и безметежен сън на Марс.

Нашият пазач влезе да ни провери за последен път, преди новият ден да изгрее горе над света. Тежката врата на килията ни се затвори зад него. Останахме сами за през нощта.

Стъпките му отекнаха по посока на неговото помещение, а аз с един скок се озовах до прозореца, за да разгледам близките води. На малко разстояние от острова — на около половин километър — се поклащаше голям боен кораб. Между него и брега се бяха разположили няколко крайцера и разузнавачи за по един човек. Само на бойния кораб дежуреше наблюдател. Виждах го ясно върху горната палуба — той постиляше с наметалото си малката платформа. Скоро полегна върху леглото си. Това спокойствие не ме изненада, тъй като никакъв неприятел не подозираше съществуването на такава флота в Барзум, дори съществуването на първородните или на морето. Наистина, защо ли им трябваше да бдят?

Описах на Ксодор това, което бях видял.

— Там има един, който е моя лична собственост — каза Ксодор. — Построен е за петима души и е най-бързият измежду бързите. Ако успеем да се качим, поне ще извършим един запомнящ се опит за бягство.

Той с подробности ми описа устройството на кораба, неговите машини, както и цялата апаратура, която го правеше толкова бърз.

Схванах една позната особеност в устройството на кораба, на която ми бе обърнал внимание Кантос Кан още по времето, когато летяхме под лъжливи имена във флотата на Зоданга под ръководството на принц Зоб Тан. Разбрах, че първородните са я откраднали от корабите на Хелиум. Повярвах на Ксодор, че казва истината, като хвали качествата на своя кораб, защото нищо порещо редкия марсиански въздух не може да се сравни по бързина с построеното от майсторите на Хелиум.

Решихме да изчакаме още час, докато всички закъснели потърсят убежище в съня. През това време трябваше да доведа червения младеж в нашата килия, за да бъдем готови за нашия път към свободата.

По познатия път стигнах до килията на момчето. То седеше на скамейката, облегнало гръб на стената, и гледаше блестящия купол над Омен. Когато ме видя върху преградната стена над себе си, очите му светнаха от почуда и широка усмивка на задоволство се разля по младото му лице.

Преди да се спусна до него, то ми направи знак да почакам и прошепна:

— Хвани ме за ръката, аз сам мога да скоча почти до върха на стената. Опитвал съм много пъти и всеки ден стигах все по-високо. Някога ще мога да я прескоча.

Легнах по корем върху стената и протегнах ръката си към него. С леко засилване от средата на килията то подскочи, аз поех дланта му и го изтеглих безшумно до себе си.

— Ти си първият от червените хора на Барзум, когото виждам да скача — казах аз.

— Това не бива да те учудва. Ще ти разкажа защо, когато имаме повече време.

Завърнахме се в нашата килия. Разговаряхме върху най-близките планове и дадохме тържествена клетва да се борим до смърт един за друг срещу всякакъв неприятел. Знаехме, че дори и да избягаме от първородните, пред нас ще се изправи може би целият свят — силата на религиозното суеверие е мощна.

Уговорихме се аз да управлявам кораба и след като се доберем до външния свят, да се опитаме да стигнем Хелиум, без да спираме някъде.

— Защо Хелиум? — попита червеният младеж.

— Аз съм принц на Хелиум — отговорих му аз.

Той ме погледна с особен поглед, но не каза нищо повече. Изразът в очите на момчето ме смути, но под натиска на важните и спешни дела скоро забравих това.

— Време е да тръгваме — казах аз.

Заедно с момчето се качихме върху преградната стена. Отпасах ремъка си и спуснах края му долу, до чакащия Ксодор.

— Колко е просто — разсмя се той, вече до нас.

— Останалото ще бъде още по-просто.

Изкачих се до външната стена на тъмницата и погледнах навън, за да проследя движението на часовоя. След около пет минути той се зададе със своята бавна походка.

Наблюдавах го, докато се скри зад ъгъла на постройката. В момента, в който той изчезна, аз изтеглих Ксодор на върха на стената до мен. С помощта на ремъка го спуснах бързо на земята отвън. По същия начин излезе и момчето.

Съгласно уговорката ни те не ме изчакаха, а тръпнаха бавно към водата, покрай помещението на стражите, пълно със заспали войници.

След десетина техни крачки аз също се спуснах на земята и леко и безшумно тръгнах към брега. Когато минах покрай отделението на стражата, мисълта за оръжието, оставено без охрана, ме накара да спра, защото в опасното пътешествие, което предприехме, аз и моите другари имахме голяма нужда от добро снаряжение.

Ксодор и младежът бяха прекрачили края на кея във водата. Те трябваше да останат там, хванати за металните пръстени, забити в циментоподобния материал на кея, подавайки само главите си над повърхността на водата.

Привлечен от незащитените мечове на войниците, аз се поколебах за миг, наполовина склонен да рискувам и да взема със себе си няколко. Пословицата, че който се колебае, е загубен, се оказа твърде вярна за този случай.

В следващата минута аз се промъкнах крадешком към вратата на отделението. Леко я отворих и видях легналите фигури на десетина черни войника, потънали в дълбок сън. На другия край на стаята на стойка бяха подпрени мечовете и огнестрелните им оръжия. Отворих вратата по-широко и се промъкнах. Тя изскърца сърдито и един от войниците се размърда. Сърцето ми замря и аз се наругах наум, че по такъв начин подлагам на опасност малките ни шансове за бягство. Но нищо друго не ми оставаше, освен да продължа.

С бързия и тих скок на тигър аз се озовах до войника. Ръцете ми се протегнаха към гърлото му. Няколкото напрегнати секунди ми се сториха цяла вечност. Но войникът се обърна с гръб към мене и чувах вече равномерното дишане на дълбоко спящ човек.

С внимателни стъпки между легналите войници стигнах до стойката в другия край на стаята. Зад мене всичко остана спокойно.

Тихичко изтеглих един дълъг меч. Лекият шум на ножницата по стената прозвуча зловещо и аз вече очаквах да видя стаята изпълнена с разтревожени и готови за нападение войници. Никой не мръдна.

Втория меч извадих безшумно, но третият иззвънтя ужасно. Бях уверен, че този звук ще събуди поне някои от хората, и се готвех да изпреваря тяхното нападение с бърз скок към вратата, когато отново за моя голяма изненада нито един от черните не мръдна, Те или бяха страшни сънливци, или шумът в действителност беше много по-слаб, отколкото ми се струваше.

Вниманието ми бе привлечено от револверите, но повече от един не можех да взема със себе си, защото вече бях тежко натоварен, а трябваше да се движа спокойно и в безопасност.

Взех един револвер и тъкмо щях да се връщам по обратния път, когато погледът ми падна върху един отворен прозорец точно над стойката с оръжие. Ето чудесен начин за безшумно бягство, защото от прозореца се излизаше право на кея, на по-малко от десетина метра от водата.

В същия момент вратата се отвори и на прага й с очи, вперени в мен, застана офицерът от стражата. Едновременно и бързо схванахме сериозността на положението, защото нашите револвери се вдигнаха и двата изстрела се сляха в един.

Усетих вятъра от куршума му, който изсвири край ухото ми, и видях как моят враг се строполи безжизнен на пода. Не разбрах дали го убих, или само раних, защото трябваше начаса да скоча през прозореца. В следващата секунда водите на Омен покриха тялото ми и с моите другари заплувахме към малката машина недалеч от нас.

Ксодор помагаше на момчето, а аз се справях с тежестта на оръжията. Бях захвърлил револвера, и макар че и двамата бяхме отлични плувци, струваше ми се, че пълзим като охлюви във водата. Аз плувах под водата, но Ксодор бе принуден да се издига често над повърхността, за да може младежът да диша. Беше ми чудно, че останахме толкова дълго неоткрити.

Успяхме да стигнем до кораба и да се изкачим на него, преди да ни открие наблюдателят на бойната машина, събуден от екота на изстрелите. От носа на кораба проехтя силен и тревожен оръдеен гръм, отекващ мощно под скалистия купол над Омен.

Хиляди спящи хора се събудиха. Палубите на големите кораби загъмжаха от войници, защото бойна тревога в Омен бе нещо, което се случваше много рядко.

Вдигнахме котва, преди още звукът на първото оръдие да е замрял, и потеглихме бързо. Легнахме на палубата пред лостовете и контролните копчета.

— Вдигай високо — прошепна ми Ксодор, — те не смеят да стрелят с тежките си оръдия към купола — парчетата от снарядите ще паднат обратно върху тях. Ако сме достатъчно високо, металните плочи на кила ни ще ни пазят от пушечния огън.

Направлявах кораба по неговите указания. Под нас виждахме стотици хора да скачат във водата и да се насочват към крайцерите и разузнавачите. По-големите машини също бяха пуснати в движение, за да ни следват, но без да се вдигат от водата.

— Сега малко надясно — извика Ксодор, — защото тук няма посоки на компаса. Всяко направление е северно.

Шумът, избухнал под нас, беше оглушителен. Гърмяха пушки, офицери издаваха заповеди, войниците от палубите на хилядите машини си указваха един на друг посоките, носеше се бръмченето на безбройни перки, режещи водата и въздуха.

Не посмях да дръпна лоста за скоростта до крайния му предел от страх да не ударя кораба в отвора на шахтата, минаващ през купола на Омен към горния свят, но все пак едва се предпазихме от удар в една издатина, неизгладена от времето.

По-малките машини вече се вдигаха към нас, когато Ксодор извика:

— Шахтата! Шахтата! Първо напред! — и пред мен в блестящия купол на този подземен свят зейна отворът.

Един крайцер право пред нас се опитваше да ни пресече пътя. Той бе единственият кораб по линията ни, но при бързината, с която летеше, точно навреме щеше да застане между нас и изхода на шахтата, за да осуети плановете ни. Издигаше се под ъгъл от около четиридесет и пет градуса с явното намерение да ни сграбчи с куките си, когато премине ниско над нас.

Опитах единствената възможност за спасение. Беше безполезно да минавам над него, защото това би му позволило да ни притисне до скалите. А гмурването под него би ни поставило изцяло във властта му. А недалеч от двете ни страни други машини застрашително бързаха към нао. Алтернативата ни бе един огромен риск с малък шанс за успех.

Когато наближихме крайцера, аз направих лъжливо движение, като го принудих да се вдигне под по-голям ъгъл, за да излетя още по-високо. Стигайки почти до него, аз пуснах малкия кораб с най-голяма бързина, наклоних носа му и ние полетяхме хоризонтално срещу кила на крайцера. Командирът отгатна намеренията ни, но беше твърде късно. Потеглихме рязко нагоре и после отново със силен трясък се сблъскахме. Стана онова, на което се надявах. Крайцерът, наклонен под опасен ъгъл, бе напълно преобърнат. Неговият екипаж се изсипваше, гърчейки се и пищейки във въздуха, долу към водата, докато самата машина, все още с бясно въртящи се перки, се устреми с носа напрел към дъното на морето.

Сблъскването смаза стоманения ни нос и въпреки всички усилия от наша страна едва не ни изхвърли от палубата. Бяхме се струпали в самия край на машината, където Ксодор и аз успяхме да се заловим за оградата. Момчето щеше да изхвърчи зад борда, ако за щастие в последната секунда не го сграбчих за глезена.

Неуправляван, нашият кораб се издигаше все по-близко до скалите горе. Стигнах навреме до лостовете, изправих носа му в хоризонтално положение и за втори път го насочих към отвора на шахтата.

Бяхме се забавили достатъчно и сега стотина бързи кораба ни настигаха. Ксодор ми беше казал, че издигането по шахтата само със силата на отблъскващите лъчи би дало на неприятелите ни най-добрия шанс да ни настигнат, тъй като перките ни ще бъдат неподвижни и мнозина от преследвачите ще ни надминат. По-бързите машини рядко са заредени с голямо количество отблъскваща енергия, защото огромният обем на апаратурата би намалил скоростта на кораба.

Изглеждаше ми почти неизбежно да не бъдем задминати в шахтата и оттук заловени или убити на място.

Но винаги съм знаел, че има начини да се преодолее едно препятствие. Ако човек не успее да мине под, над и встрани от него, единственото, което му остава, е да премине през него. Факт бе, че много от тези кораби се издигаха по-бързо от нашия поради по-голямата си отблъсквателна енергия, но все пак бях твърдо решен или да стигна преди тях външния свят, или да умра, но само по свой избор, в случай на неуспех.

— Спри перките! — извика Коодор. — В името на първия си прадядо, спри! Ние сме в шахтата.

— Дръж се здраво — извиках му в отговор, — хвани момчето. Ще летим право нагоре през шахтата.

Едва бях извикал, когато прелетяхме под черния отвор. Вдигнах носа нагоре, дръпнах лоста за скоростта до краен предел и като сграбчих напречната греда с едната си ръка, управляващото колело с, другата, увиснах като призрак и поверих душата си на нейния създател.

Чух възклицанието на изненадания Ксодор и един тържествуващ смях.

Погледнах над главата си с надежда да видя блясъка на звездите, по които да ориентирам курса на подскачащата машина, която ни носеше точно към центъра на шахтата и при тази бързина на полета означаваше моментална смърт за всички ни. Но нито една звезда не просветна, имаше само гъста и непроницаема тъмнина.

Под себе си видях бързо смаляващия се кръг от светлина — отвора над фосфоресциращото сияние на Омен. Ръководех се по него, като се стараех да държа светлия кръг точно под мен. В най-добрия случай това беше тънката нишка, пазеща ни от унищожение. Струва ми се, че тази нощ аз управлявах един кораб повече с вдъхновение и сляпа вяра, отколкото с разум и ловкост.

Не се задържахме дълго в шахтата и може би само бързината ни спаси, защото очевидно се насочихме в правилна посока и излетяхме стремително навън, без да можем да изменим направлението си. Омен лежеше на около три километра под повърхностната кора на Марс. Нашата скорост трябваше да е била триста километра в час, така че не сме били в шахтата повече от четиридесет секунди.

Излязохме от нея малко преди да разбера, че сме извършили невъзможното. Пълна тъмнина забулваше всичко около нас. Нямаше луна и звезди. Никога по-рано не бях виждал такова нещо на планетата и за миг се смутих. Но скоро се сетих за причината: на Южния полюс бе лято. Ледената покривка се топеше и облаците, тези непознати в по-голямата част на Барзум метеорологични явления, скриваха светлината. Всъщност това бе едно щастливо обстоятелство, предлагащо ни удобен случай за бягство. Аз устремих кораба към непроницаемата завеса, която природата бе спуснала над този умиращ свят, за да ни скрие от погледа на преследващите ни врагове.

Потопихме се в студената влажна мъгла, без да намаляваме скоростта, и след минута ни заля силната светлина на две луни и милиони звезди. Спуснах кораба хоризонтално в северна посока. Неприятелите ни бяха изостанали близо половин час зад нас и без никаква представа за направлението ни. Бяхме извършили чудо, преминавайки невредими през хиляди опасности.

Избягахме от земята на първородните. През всичките тези векове никой не бе успявал да направи това. Но сега, когато всичко остана зад гърба ни, забравих трудностите, изживените мъки и болки.

— Удивително! — чух до себе си гласа на Ксодор. — Никой не е способен да извърши това освен Джон Картър.

При споменаването на моето име момчето скочи.

— Джон Картър! — извика невярващо то. — Джон Картър! Но човече, Джон Картър, принцът на Хелиум, е мъртъв от години. Аз съм негов син.