Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (2)

Глава I
Растителните хора

Застанал пред селската си къща на стръмния бряг на благородния Хъдзън, течащ като сив и мълчалив призрак, в една ясна студена нощ в началото на март 1886 г., аз почувствах отново странното, властно влияние на мощния бог на войната, моя любим Марс, когото десет дълги и самотни години бях умолявал с прострени ръце да ме върне отново при моята загубена любов.

От онази мартенска нощ на 1886 г., когато стоях пред пещерата на Аризона, в която моето безжизнено тяло лежеше обхванато от подобие на земна смърт, аз не бях усещал неотразимото влечение към бога на моята професия.

С ръце, прострени към червеното око на великата река, аз се молех за връщането на онази странна сила, която на два пъти ме бе увлякла през безбрежността на пространството, молех се, както се бях молил през хилядите нощи на десетте дълги години, когато чаках и се надявах.

Внезапно почувствах един спазъм на повдигане, усещанията ми се замъглиха, коленете ми се подгънаха и аз се строполих на земята до самия край на дълбоката пропаст.

За един миг умът ми се проясни и през прага на паметта ми нахлу ярката картина на ужасите на зловещата аризонска пещера. Отново, както в онази далечна нощ, аз като че ли чувах тук, на бреговете на спокойния Хъдзън, ужасните стенания и мятания на чудовището, което дебнеше и ме заплашваше от мрачните дълбини на пещерата. Аз направих същото мъчително усилие да разкъсам оковите на странния задух, който ме сковаваше и отново се разнесе острият звън като от внезапно отскачане на опъната тел. Аз стоях изправен, гол и свободен край изцъкленото безжизнено същество, в което неотдавна пулсираше топлата червена кръв на Джон Картър.

С един последен небрежен поглед аз обърнах очите си отново към Марс, повдигнах ръце към неговите зловещи лъчи и зачаках.

Не чаках дълго: едва се бях обърнал, и вече летях с бързината на мисълта в страшната пустош пред мен. Настъпиха същият студ и безкраен мрак, които бях изпитал преди двадесет години. После отворих очи в друг свят, под палещите лъчи на едно горещо слънце.

Сцената, откриваща се пред очите ми, бе тъй немарсианска, че сърцето ми подскочи, когато ме обзе внезапният страх, че съм захвърлен безцелно от жестоката съдба върху някоя чужда планета. Защо не? Какъв водач имах аз през неизбродимата пустиня на междупланетното пространство? Каква увереност имах, че не ще бъда захвърлен на някоя безкрайна далечна звезда от друга слънчева система, а не на Марс?

Лежах на ниско окосена поляна от червена тревоподобна растителност и около мен се простираше горичка от странни и красиви дървета, покрити с грамадни и пищни цветове, и пълна с блестящи безгласни птици. Аз ги наричам птици, понеже бяха крилати, но смъртно око никога не се е спирало върху такива неземни форми.

Растителността бе подобна на онази, която покрива поляните на червените марсианци при големите водни пътища, но дърветата и птиците не приличаха на нищо, което бях виждал ма Марс. А измежду дърветата аз видях най-немарсианското от всички зрелища — едно открито море, чиито сини води трептяха под палещото слънце.

Когато се изправих, за да се огледам, изпаднах в същата комична ситуация, както и при първия си опит да вървя при марсиаиските условия. Слабата притегателна сила на тази по-малка планета и намаленото въздушно налягане на нейната разредена атмосфера оказваха толкова малка съпротива на моите земни мускули, че обикновеното усилие да се изправя ме хвърли няколко метра във въздуха и аз паднах по лице върху меката и блестяща трева на този странен свят.

Случката ми даде и по-голяма увереност, че наистина може да съм в някоя непозната за мене област на Марс, а това бе много възможно, защото през моето десетгодишно обитаване на планетата аз бях изследвал само едно сравнително малко пространство от обширните й територии.

Ставайки, отново се посмях на забравата си и скоро усвоих оше веднъж изкуството да нагаждам земните си движения към тези странни условия.

Когато вървях бавно надолу по склона към морето, не можех да не забележа градинския вид на поляната и на дърветата. Тревата бе така ниско окосена и наподобяваща килим, както никоя стара английска поляна или парк, а самите дървета даваха доказателство за грижливо подкастряне до еднаква височина на около пет метра от почвата. Когато се огледаш в каквато и да е посока, гората в далечина имаше вид на обширна стая с висок таван.

Всички тези признаци за грижливо и систематично поддържане ме убедиха, че аз съм имал щастието да дойда на Марс за втори път във владенията на един цивилизован народ и че когато го намеря, ще ми бъде оказана любезността и закрилата, дължими по право към моя ранг на принц от династията Тардос Море.

Дърветата на гората събудиха моето възхищение. Техните големи дънери, някои до тридесет метра в диаметър, свидетелстваха за чудовищна височина, за която аз можех само да се досещам, тъй като никъде не пробих с поглед техните гъсти клони и листа на повече от двадесет — двадесет и пет метра височина над главата си.

Доколкото успях да видя, стъблата и клоните бяха гладко полирани като най-новите американски пиана. Някои от дърветата бяха черни като абанос, докато техните съседи светеха и се белееха като най-финия китайски порцелан или пък бяха лазурносини, яркочервени, жълти или тъмнопурпурни. Листата бяха също тъй ярки и разноцветни, а цветовете едва ли могат да се опишат на някой земен език и биха били достойни само за езика на боговете.

Наближавайки края на гората, аз видях между нея и откритото море една широка и равна ливада и когато се готвех да изляза изпод сянката на дърветата, очите ми доловиха едно зрелище, което прогони всички романтични размишления върху красотите на пейзажа.

Наляво от мен морето се простираше, докъдето можеше да стигне окото; пред мен само една смътна, неопределена линия очертаваше отсрещния му бряг, а надясно една мощна река, широка и спокойна, величествено течеше между яркочервените брегове, за да се влее в спокойното море.

На неголямо разстояние нагоре по реката се издигаха огромни и стръмни отвесни скали, от чиито основи като че ли извираше тя.

Но не тези внушителни и великолепни признаци за величието на природата отвлякоха моето внимание, а видът на двадесетина фигури, които се движеха бавно из ливадата, близо до брега на реката.

Странни фигури, неприличащи на нищо, което съм виждал на Марс, и все пак отдалеч напомнящи на хора. По-големите индивиди изглеждаха от три до четири метра високи, когато се изправяха, и пропорционални в трупа и долните крайници като при земния човек.

Но ръцете им бяха много къси и от мястото, където се намирах, те приличаха на слонски хоботи — движеха ги с вълнисти и змиеобразни извивки, като че ли бяха без кости.

Докато ги наблюдавах иззад дънера на едно грамадно дърво, едно от съществата тръгна бавно в моя посока, заето с работа, която изглеждаше главното занятие на всяко от тях и се състоеше в рязко движение на странните им ръце с цел, която аз трудно определях.

Когато то приближи съвсем близко до мен, успях да го разгледам добре и макар че по-късно имах случай да се запозная с неговия род, мога да кажа, че първото разглеждане на това ужасно изчадие на природата би било достатъчно за мен, ако бях свободен да избирам. Най-бързият летец от флотата на Хелиум не би могъл достатъчно бързо да ме отдалечи от това отвратително създание.

Неговото гладко тяло имаше една призрачна синкавост с изключение на широката бяла ивица, окръжаваща единственото му изпъкнало око — едно око, цялото бяло — зеницата, ирисът и ябълката. Носът бе една разкъсана, възпламенена и кръгла дупка в центъра на празното лице — дупка, която приличаше на прясна куршумена рана, още не започнала да кърви.

Под този отвратителен отвор лицето бе празно до брадата, защото съществото нямаше уста.

Главата без лицето бе покрита със сплетена маса от смолисточерна коса, дълга около двадесет и пет сантиметра. Всеки косъм бе голям колкото един земен червей и когато съществото движеше мускулите на черепа си, тази страшна покривка на главата се гърчеше, извиваше и пълзеше около лицето, като че ли всеки отделен косъм бе надарен със самостоятелен живот.

Тялото и краката бяха симетрични, стъпалата също имаха човешка форма, но бяха чудовищни по размери. От петата до големия пръст бяха дълги цял метър, много плоски и много широки.

Когато съществото дойде съвсем близко, аз открих, че неговите странни движения с ръцете над повърхността на почвата бяха резултат от особения начин на хранене, който се състои в отрязване на нежната растителност с нокти, подобни на бръснач, и във всмукването с двете уста, които лежаха по една в дланта на всяка ръка.

Освен чертите, които описах, животното бе снабдено с масивна опашка, дълга около два метра, съвсем кръгла там, където се съединяваше с тялото, но заострена до едно плоско и тънко острие към края, който се влачеше под прав ъгъл.

Но най-забележителната черта на това странно създание бяха двете мънички негови подобия, всяко около петнадесет сантиметра, висящи по едно от мишците му. Те се крепяха на малко стъбло, което, изглежда, излизаше от върха на главите им до мястото, където се свързваха с тялото на възрастния.

Дали те бяха малките му, или просто бяха части от едно цяло, аз не знаех.

Докато разглеждах фантастичното чудовище, останалите от групата пасяха вече близо до мен и аз забелязах, че прикрепените по-малки индивиди бяха различни по големина — от нещо като малки неразтворени пъпки, три сантиметра в диаметър, през разните стадии на развитие, до напълно и съвършено оформени създания до близо тридесет сантиметра на дължина.

Макар и страшни наглед, аз не знаех дали да се страхувам от тях или не, защото те не изглеждаха особено пригодени за борба, и се приготвих да изляза от скривалището си, за да видя реакцията им при вида на човек. Но веднага се отказах, дочувайки един странен и пронизителен писък, който дойде откъм стръмнините вдясно от мен. Както бях гол и невъоръжен, краят ми би бил бърз и ужасен в ръцете на тези създания, ако бях успял да изляза. Но в момента на писъка всички чудовища се обърнаха към мястото, откъдето дойде писъкът, и в същия миг всеки отделен змиевиден косъм на главите им се изправи отвесно, като че ли бе съзнателен организъм, който вижда или чува. Действително последното се оказа истина, защото тази космата маса върху черепите на растителните хора от Барзум представлява хилядите очи на отвратителните същества — последния остатък от странната раса, израснала от дървото на живота.

Веднага всички очи се обърнаха към един член на групата, голямо същество, което очевидно бе водачът. Странен звук на котешко мъркане се раздаде от устата в дланта на една от ръцете му и той веднага се втурна бързо към стръмнината, последван от останалите.

Тяхната бързина и начин на движение бяха забележителни. Те скачаха на големи скокове от десет до петнадесет метра, почти както прави конгуруто.

Те бързо изчезнаха и тогава ми дойде наум да ги преследвам. Забравяйки всяка предпазливост, аз се понесох през ливадата с крачки и скокове дори по-чудовищни от техните, защото мускулите на един атлетичен земен човек дават забележителни резултати, когато са под влиянието на по-малката гравитация и въздушно налягане на Марс.

Техният път водеше направо към видимия източник на реката в основата на скалите и когато наближих тази точка, аз намерих ливадата осеяна с грамадни камъни, които опустошенията на времето очевидно бяха откъртили от скалите.

Покачих се на грамаден камък и видях, че растителните хора са обградили малка група от пет или шест зелени мъже и жени на Барзум.

Сега вече нямах никакво съмнение, че съм наистина на Марс, защото пред мен бяха членовете на дивите орди, населяващи мъртвите морски дъна и напуснатите градове на тази умираща планета.

Пред мен бяха големите мъже, извисяващи се с цялата внушителност на своя ръст; аз виждах блестящите бели зъби, издадени от техните масивни долни челюсти до точка, близка до центъра на челата им; разположените им встрани изпъкнали очи, с които можеха да гледат във всички посоки, без да обръщат главите си. Виждах техните уши, подобни на пипалата у насекомите, излизащи от върха на челата им, и добавъчната двойка ръце — по средата между раменете и бедрата.

Аз можех да ги позная дори без лъскавата зелена кожа и металните украшения, които отличават племената, защото никъде другаде във вселената няма подобни на тях.

Групата се състоеше от двама мъже и четири жени и техните орнаменти сочеха, че са членове на различни орди — факт, който много ме учуди, понеже различните племена на зелените хора от Барзум са във вечни, смъртни войни и никога (изключение прави само един-единствен исторически случай, когато великият Тарс Таркас от Тарк бе събрал сто и петдесет хиляди зелени бойци от всичките орди за поход срещу осъдения град Зоданга, за да освободи Дея Торис от ръцете на Тан Кодис) не бях виждал зелени марсианци от различни племена, събрани за нещо друго освен за смъртен бой.

Но сега те стояха един до друг, гледайки със смаяни очи очевидно враждебните прояви на общия неприятел.

Както мъжете, така и жените бяха въоръжени с дълги мечове и кинжали, но огнестрелни оръжия не се виждаха, иначе краят на страхотните растителни хора щеше да настъпи бързо. Но скоро водачът им нападна малката група и неговият начин на нападение бе ефикасен и мощен със самата си необичайност. А зелените бойци нищо не знаеха за защита срещу този особен начин, с който те, както скоро стана очевидно за мен, бяха толкова незапознати, колкото и с чудовищата, които стояха насреща им.

Растителният човек се хвърли на около пет метра от групата и после с един скок се издигна сякаш за да премине над главите им. Когато неговата мощна опашка премина близо над тях, той я свали надолу и с ужасяващ мах смаза черепа на един зелен боец, сякаш бе черупка на яйце.

Останалите животни от страшната група заобиколиха бързо тази на жертвите. Чудовищните им скокове и острото, пронизително мяукане, излизащо от фантастичните им уста, имаха за цел да объркат плячката и когато две от тях скочиха едновременно, мощният размах на опашките не срещна никаква съпротива и още двама зелени паднаха.

Сега бяха останали един боец и две жени. Но по всичко изглеждаше, че само след секунди и те ще паднат мъртви на червената поляна.

Ала когато още двама от растителните хора се хвърлиха в нападение, боецът, подготвен от опита на наминалия бой, размаха високо дългия си меч и с ловък удар разсече единия от брадата до корема. Но свирепият удар от опашката на другия свали върху земята жените и ги превърна в смазани трупове. Когато видя, че всички са мъртви, и забеляза, че цялото стадо се хвърли върху него, зеленият боец се устреми смело насреща им, размахвайки меча си по същия ужасяващ начин, по който хората от неговия род го въртят по време на свирепите и почти непрекъснати войни.

Сечейки на всички страни, той си отвори път през нападащите растителни хора и се втурна към гората, в прикритието на която очевидно се надяваше да намери безопасно убежище. Той се бе устремил при онази част на гората, която свършваше при скалите. Неговото бягство отвличаше цялото стадо все по-далеч и по-далеч от мястото ми.

Сърцето ми се изпълни с възхищение, когато наблюдавах благородната борба, която боецът беше започнал при такова неравенство на силите, и действайки според обичая си, повече импулсивно, отколкото обмислено, аз излязох от скривалището си към телата на мъртвите зелени марсианци вече готов за действие.

С няколко големи скока вече догонвах отвратителните чудовища, които пък настигаха бягащия боец. Но този път аз стисках в ръката си един мощен, дълъг меч, в сърцето ми кипеше жажда за борба, червена мъгла плуваше пред очите ми.

Но колкото и да бях бърз, зеленият воин бе настигнат, преди да е изминал и половината от разстоянието до гората, и сега той подпираше с гърба си един камък, докато чердата съскаше и пищеше около него.

Единствените им очи бяха обърнати към плячката и те не забелязаха моето безшумно приближаваше. Връхлетях с меча и преди да разберат, че съм сред тях, четирима вече лежаха мъртви.

За минута те се отдръпнаха пред ужасната ми атака и зеленият воин, разбирайки положението, с един скок се озова при мен и заудря тъй, както никога не съм виждал.

Докато бяхме заети с битката, високо над нас се разнесе онзи остър, странен писък, който аз вече бях чувал и който бе призовал чердата за нападение. Той прозвуча на няколко пъти, но ние не се опитахме в борбата с бесните и могъщи същества около нас да потърсим източника.

Големите опашки плющяха яростно, подобните на бръснач нокти прорязваха нашите тела и един зелен, лепкав сироп, какъвто изтича от смазана гъсеница, ни обливаше от главата до краката, защото всеки удар на мечовете ни носеше пръски от това вещество, което лениво течеше вместо кръв от разкъсаните артерии на растителните хора.

Изведнъж почувствах голямата тежест на едно от чудовищата върху гърба си и когато острите нокти се впиха в плътта ми, аз изпитах страшното усещане на влажни устни, смучещи кръвта от раните. Докато се борех с това освирепяло същество, което се мъчеше да стигне до гърлото ми, други две ме биеха зловещо с опашките.

Неравната борба не можеше да продължава дълго. Когато зеленият воин, който също се отбраняваше с мъка, видя положението, в което бях изпаднал, бързо се откъсна от нападателите си и с един размах на меча свали чудовището от гърба ми. Така аз лесно се справих с останалите.

Вече заедно, ние застанахме гръб до гръб край големия камък и чудовищата не можеха да се издигат над нас, за да нанасят смъртоносните си удари, защото на земята ние бяхме почти еднакви по сили. Вниманието ни отново бе привлечено от острия писък над главите ни.

Аз погледнах високо нагоре и върху един малък, естествен балкон на скалата видях странната фигура на човек, издаващ своя пронизителен сигнал и махащ с едната си ръка към устието на реката, като правеше знак на някого там, а с другата сочеше към нас.

Един поглед по посоката, към която той гледаше, бе достатъчен, за да ми открие целите му и в същото време да ме изпълни с ужасен страх. Устремени от всички посоки — през ливадата, от гората, от далечината на равнината отвъд реката, — аз видях да се събират към нас стотици бясно скачащи създания, такива, с каквито ние досега се бихме, а с тях и други, нови, странни чудовища, които тичаха с голяма бързина ту прави, ту на четири крака.

— Ще бъде славна смърт — казах, аз на моя другар. — Гледай!

Той хвърли бърз поглед в посоката, която му сочех, и се усмихна.

— Поне ще умрем в бой, както трябва да умират великите воини, Джон Картър — отговори той.

Тъкмо свършвахме с последния от нашите непосредствени противници, когато той каза това, и аз с изумление се обърнах, чувайки името си.

И тогава със смаяните си очи аз познах най-великия от зелените мъже на Барзум, техния най-ловък и най-мощен генерал, моя добър приятел Тарс Таркас, Джедай на Тарк.