Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (17)

Глава XVI
Под арест

Появата на величествения кораб означаваше много за нас. После други два преминаха над върховете на хълмовете и грациозно последваха първия. От горната палуба на по-близкия двадесетина леки въздушни разузнавачи заслизаха в бързи кръгове към земята.

Малко по-късно бяхме заобиколени от въоръжени моряци и един офицер. С възторжен вик той се хвърли към Карторис и сложи приятелски ръката си върху рамото му.

— Карторис, принце мой! Каор! Каор! Хор Вастус поздравява сина на Дея Торис, принцесата на Хелиум и на нейния съпруг Джон Картър. Къде беше ти, о, принце? Целият Хелиум е потопен в скръб. Ужасни бяха нещастията, които сполетяха мощния народ на твоя прадядо от фаталния ден, когато ни остави.

— Не скърби, добри ми Хор Вастус — каза Карторис, — не само аз се връщам, за да зарадвам сърцето на своята майка и на любимия си народ, а също и онзи, когото целият Барзум обича така силно — неговият най-велик воин и негов спасител, Джон Картър, принцът на Хелиум.

Хор Вастус се обърна и неговите изумени очи се спряха на мен.

— Джон Картър! — извика той, но внезапен израз на смущение се появи на лицето му. — Принце мой, къде беше ти…

Аз знаех въпроса, който устните му не смееха да произнесат. Този предан човек не искаше от мен да призная ужасната истина, че съм се завърнал от дъното на Исс, реката на мистерията, от бреговете на загубеното море Корус и долината.

— Ах, принце мой — продължи офицерът, сякаш никакво подозрение не бе прекъснало поздрава му, — достатъчно е, че си се върнал, и нека мечът на Хор Вастус има високата чест да бъде първият в твоите нозе.

С тези думи благородният човек откопча ножницата си и хвърли оръжието си в краката ми. По силата на традицията, обичаите и характера на червените хора този прост жест имаше за мен и за всички останали особено значение и дълбочина. Това действие бе равносилно на думите: „Моят меч, моето тяло, моят живот, моята душа са твои, за да направиш с тях каквото искаш. До смъртта си и след нея аз ще гледам на теб като на господар на всяко мое действие. Прав или не, твоята дума за мен ще бъде моя единствена истина. Който вдигне ръка против теб, ще трябва да отговаря пред моя меч.“ Това е клетва за вярност, която мъжете дават на някой джедай, чийто характер и рицарски действия са вдъхнали голяма любов у неговите привърженици. Никога не съм виждал да се отдава такава чест на смъртен. Възможен бе само един отговор. Аз вдигнах меча от земята, докоснах с устни дръжката му и закачих оръжието на кръста на Хор Вастус.

— Хор Вастус — казах аз, — ти най-добре чуваш гласа на сърцето си. Аз не се съмнявам, че ще имам нужда от твоя меч, и приеми уверението на Джон Картър, че той никога не ще те призове да изтеглиш оръжието си освен за каузата на истината, справедливостта и правдата.

— Аз знаех това, принце мой — отговори той, — преди да хвърля любимия си меч в краката ти.

Докато разговаряхме, от повърхността на бойния кораб бе спусната една по-голяма машина за десет души, която леко се приземи близо до нас. Един офицер скочи от палубата й, пристъпи до Хор Вастус и отдаде чест.

— Кантос Кан желае групата, която освободихме, да бъде доведена на Ксавариан — каза той.

Едва когато тръгнахме към машината, аз забелязах, че Тувия не е между нас. Никой не бе я виждал, откакто Карторис пусна нейния тоат в галоп към хълмовете с надеждата да я отнесе далеч от опасностите.

Веднага Хор Вастус нареди на десетина въздушни разузнавачи да я търсят в различни посоки. Не бе възможно да е стигнала много далеч. Ние се качихме на палубата на машината, изпратена да ни вземе, и след няколко минути бяхме върху Ксавариан.

Първият човек, който ни посрещна, бе самият Кантос Кан. Моят стар приятел бе стигнал до най-високото стъпало във флотата на Хелиум. Но за мен той беше същият онзи храбър приятел, с който бяхме делили лишенията в уорхунската тъмница, ужасните зверства на Големите игри и последвалите опасности в търсенето на Дея Торис във вражеския град Зоданга.

Тогава аз бях един непознат скитник на чужда планета, а той — прост офицер във флотата на Хелиум. Днес той командваше големите въздушни страшилища на Хелиум, а аз бях принц на династията на Таплос Морс, Джедай на Хелиум.

Той не ме попита къде съм бил. Подобно на Хор Вастус Кан също се страхуваше от истината и не желаеше да бъде онзи, който ще я изтръгне от мен. Кантос Кан знаеше, че и това ще стане някой ден, но сега бе доволен да знае, че сме отново заедно. Поздрави Карторис и Тарс Таркас с радостно вълнение.

— Ти не знаеш, Джон Картър — каза той, — как в Хелиум обичат твоя син. Като че ли цялата велика любов, която отдавахме на неговия благороден баща и бедната му майка, се е съсредоточила върху него. Когато той изчезна, милиони хора плакаха горчиво.

— Какво искаш да кажеш, Кантос Канс, с думите „неговата бедна майка“? — прошепнах аз. — Защото аз схващам в тях едно зловещо значение?

— Цяла година, след като Карторис изчезна — каза той тихо, — Дея Торис скърби за изгубеното си момче. Ударът отпреди години, когато ти не се завърна от атмосферната инсталация, бе притъпен от майчинството, защото синът ти счупи своята бяла черупка същата нощ.

Целият Хелиум знае как тя страда тогава, защото и народът страдаше с нея за загубата на господаря. Но с изчезването на момчето за нея не остана нищо и когато експедиция след експедиция се завръщаше с все същия безнадежден резултат, че не е намерена и следа от него, любимата ни принцеса отпадаше все повече и повече и всички чувстваха, че тя много скоро ще се присъедини към любимите си същества в просторите на долината Дор.

Като последно средство Морс Каджак, нейният баща, и Тардос Морс, нейният дядо, поеха командването на две мощни експедиции и преди един месец заминаха, за да изследват всяка педя земя от северното полукълбо на Барзум. Две седмици не получихме от тях никакво известие, но слуховете говореха, че ги сполетяло нещастие и че всички са мъртви.

По това време Зат Арас поднови своите атаки за ръката на принцесата. Откакто ти изчезна, той постоянно я преследваше с молбите си. Тя го ненавиждаше и се страхуваше от него, на със заминаването на баща й и дядо й Зат Арас стана много силен. Той все още е Джедай на Зоданга, на който пост Тардос Морс го назначи след твоя отказ. Преди шест дни той тайно се е срещнал с Дея Торис и на следващия ден тя изчезна заедно с десетина от приближените си и слугите, включително и Сола — дъщерята на Тарс Таркас. Те не оставиха нито дума за намеренията си, но винаги е така с онези, които предприемат доброволното поклонение. Нищо друго не можем да мислим, освен че Дея Торис е потърсила леденото лоно на Исс и че нейните предани слуги са пожелали да я следват.

Зат Арас бе в Хелиум, когато тя изчезна. Той командва флотата, която я търси. Но не сме открили още никаква следа от нея и се страхувам, че това търсене ще бъде напразно.

Докато разговаряхме, разузнавачите на Хор Вастус се завърнаха на Ксавариан, без да открият Тувия. Изчезването на Дея Торис събуди скръб в душата ми, а сега се прибави и тревогата за съдбата на Тувия. Чувствах се отговорен за участта на това момиче, за което мислех, че е дъщеря на някой горд барзумиански владетел. Намерението ми бе да направя всичко, за да я върна на нейните близки.

Тъкмо се готвех да помоля Кантос Кан да нареди ново търсене и една машина от кораба на главнокомандващия пристигна на Ксавариан. Един офицер носеше заповед до Кантос Кан от Арас.

Приятелят ми прочете бележката и се обърна към мен.

— Зат-Арас заповядва да отведа нашите „пленници“ при него. Няма какво да се прави. Той е върховната личност на Хелиум, но все пак мисля, че рицарската чест и морал изискваха той да дойде тук и да поздрави спасителя на Барзум с почестите, които му се дължат.

— Ти знаеш много добре, че Зат Арас има голямо основание да ме ненавижда — казах аз. — Нищо не би го зарадвало повече от възможността да ме унижи и убие. Сега, когато му се е удал такъв благоприятен случай, нека видим как ще се възползва от него.

Заедно с Карторис, Таркас и Ксодор аз се качих на малката машина и след минута ние стъпихме върху палубата на кораба на Зат Арас.

Джедаят на Зоданга ни посрещна студено и надменно — без традиционния поздрав, без приятелска дума, без знак, че някога сме се познавали.

— Каор, Зат Арас — приветствах го аз.

— Защо не са обезоръжени пленниците? — попита той Кантос Кан.

— Те не са пленници, Зат Арас — отговори офицерът. — Двама от тях са от най-благородната фамилия на Хелиум. Джедаят Тарс Таркас е най-любимият съюзник на Тардос Морс. Другият е приятел на принца на Хелиум — това е достатъчно за мен.

— Но за мен не е достатъчно — отвърна Арас. — Аз трябва да чуя нещо повече от тези, които са поели поклонението. Къде беше, Джон Картър?

— Аз току-що идвам от долината Дор и от земята на първородните, Зат Арас — отговорих му.

— А, значи не отричаш — извика той. — Ти си се върнал от лоното на Исс?

— Аз се връщам от земята на лъжливите надежди, от долината на мъченията и смъртта. С другарите си избягах от капаните на зловещи измамници. Идвам на Барзум, който спасих от една смърт, за да се опитам да го спася отново, но този път от смъртта в нейната най-страшна форма.

— Престани, богохулнико! — извика Зат Арас. — Не се надявай, че ще спасиш страхливото си тяло, като измисляш ужасни лъжи за… — но той не продължи по-нататък.

Никой не може да нарича Джон Картър страхливец и лъжец и Зат Арас знаеше това. Преди нечия ръка да се вдигне да ме спре, аз вече стисках гърлото му.

— Откъдето и да идвам аз, от небесата или от ада, ти виждаш все същия Джон Картър и никой не е останал жив, след като ме е нарекъл така, без да се извини.

С тези думи аз го свалих през коляното си и го притиснах по-силно.

— Хванете го! — едва успя да извика той и десетина офицери се хвърлиха да му помагат.

Кантос Кан се приближи до мен и прошепна:

— Остави го, моля те. Това ще повлече всички ни, защото аз не ще понеса тези хора да посегнат на теб, без да ти помогна. Моите офицери и войници ще се присъединят към мен и тогава ще избухне бунт, който може да доведе до революция. Заради Тардос Морс и Хелиум, пусни го.

Аз пуснах Зат Арас, обърнах се с гръб към него и казах:

— Хайде, Кантос Кан, принцът на Хелиум ще се върне на Ксавариан.

Никой не ме спря. Зат Арас стоеше бледен и треперещ сред офицерите си. Някои от тях го гледаха презрително. Към мен се приближи един, който дълго и предано бе служил на Тардос Морс.

— Можеш да разчиташ на моя меч, Джон Картър — каза той.

Аз му благодарих и отминах. Прехвърлихме се мълчаливо на малката машина и отново се завърнахме на палубата на Ксавариан. Петнадесет минути по-късно получихме нова заповед от главнокомандващия да се отправим към Хелиум.

Пътуването ни дотам мина спокойно. Карторис и аз бяхме потънали в мрачни мисли. Кантос Кан размишляваше за бъдещите нещастия, които биха сполетели Хелиум, ако Зат Арас последва вековната традиция, присъждаща ужасна смърт за бежанците от долината Дор. Таркас скърбеше за загубата на дъщеря си. Само Ксодор бе свободен от грижи — беглец и отхвърлен, той не можеше да се чувства по-зле на Хелиум от което и да е било друго място.

— Нека се надяваме, че поне ще умрем с добре окървавени мечове — каза той. Едно желание с голям шанс да бъде осъществено.

Доколкото успях да разбера, офицерите на кораба се бяха разделили на групи, още преди да стигнем Хелиум. Някои от тях използваха всяка възможност да дойдат при мен и Карторис, докато други се държаха далеч от нас. Те разговаряха и се обръщаха любезно към нас, но очевидно ги свързваше фанатичната им вяра в учението за Дор, Исс и Корус. Аз не можех да ги осъждам, защото знаех колко е силно това въздействие и колко е нелепо и смешно то при интелигентните хора.

С връщането си от Дор бяхме извършили светотатство. С разказите си и с излагането на фактите такива, каквито бяха, ние оскърбявахме дълбоко религията на техните бащи. Ние бяхме богохулници и лъжливи еретици. Дори онези, които показваха любовта и предаността си, таяха в душите си съмнение в искреността ни. Много трудно е да се приеме една нова религия, заменяща старата, колкото и съблазнителни да са нейните обещания. Но да се отхвърли старата като някаква мрежа от лъжи, без да бъде предложено каквото и да е на нейно място, е наистина най-мъчителното и болезнено нещо, което може да се изисква от някого.

Кантос Кан не искаше да пита за нашите изпитания при Свещените терни и първородните.

— Достатъчно е — каза той, — че аз излагам на опасност живота си тук и в задгробния свят, като взех твоята страна. Не искам да добавям още към греховете си, като слушам, че онова, което винаги са ме учили, е най-мръсна ерес.

Аз знаех, че рано или късно ще дойде време, когато нашите приятели и врагове ще бъдат принудени да кажат всичко открито. Това може би ще стане, като стигнем в Хелиум. Но ако Тардос Морс не се е завърнал, омразата на Зат Арас към нас може да повлияе, силно, защото той представлява правителството на Хелиум. А да се застане против него, е равносилно на държавна измяна. Голяма част от войската несъмнено би следвала заповедите на своите офицери и аз зная, че мнозина от най-влиятелните и високопоставени хора от сухопътните и въздушните сили биха държали на Джон Картър въпреки боговете, хората или дяволите. От друга страна, мнозинството от жителите би поискало да изкупим с наказание нашето светотатство.

Перспективата изглеждаше твърде мрачна, от какъвто и ъгъл да я разглеждаме, но умът ми бе тъй зает с мисълта за Дея Торис, че едва сега схванах колко малко внимание съм отделял на въпроса за положението на Хелиум.

Пред мен изникваха ужасните като кошмари спомени, които моята принцеса може би изживяваше — виждах свирепите лица на растителните хора и големите бели маймуни.

Около обяд ние стигнахме червената кула, висока над един километър, отличаваща Хелиум от неговия двойник. Докато слизахме в големи кръгове към доковете на флотата, видяхме улиците пълни с хора. Хелиум вече бе уведомен за нашето пристигане.

От палубата на големия кораб Ксавариан Карторис, Ксодор, Тарс Таркас и аз бяхме прехвърлени върху по-малка машина и отведени на квартира в Храма на отплатата. Именно там се осъждаха изменниците, награждаваха се героите, раздаваше се правосъдие за добри и лоши дела. Влязохме в храма направо от платформите на покрива. Бях виждал много пъти по-рано видни пленници или завърнали се известни изследователи, водени тържествено до вратата на храма по широкия булевард на прадедите и през гъсти тълпи от граждани.

Знаех, че Зат Арас не е посмял да каже истината на народа, защото се страхуваше от любовта му към Карторис и мен, която би могла да се изрази в бурна демонстрация, унищожаваща суеверния ужас от престъплението, в което бяхме обвинени. Не знаех обаче какви са неговите планове, но че бяха зловещи, се виждаше от факта, че ни придружаваха само най-верните му служители.

Заведоха ни в една от южните стаи, гледаща към Булеварда на прадедите, който виждахме по цялата му дължина от шест километра. Площадът пред храма и улиците около него бяха пълни с хора. Цареше пълен ред — не се чуваха нито подигравки, нито ръкопляскания. А когато ни видяха на прозореца високо над тях, мнозина заплакаха.

Късно следобед пристигна един пратеник на Зат Арас, за да ни уведоми, че ще бъдем съдени от безпристрастен съд от благородници в голямата зала на храма в първия зод^[1] на следващия ден, или около 8 ч. и 40 мин. сутринта земно време.

 

ТАБЛИЦА

200 тала = 1 ксат

50 ксати = 1 зод

10 зоди = 1 завъртане на Марс около оста му