Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (5)

Тайнствената старица

Нощта в проветривия обор на Лайфови не беше твърде приятна. Вятърът все намираше пътища, за да лъхне мразовит дъх във вратовете на спящите деца.

Юлиан се събуди пръв. Пръстите му бяха леденостудени и той ги скри под кожата, която му служеше за завивка. Сетне се замисли за предната вечер. Той и приятелите му дълго разговаряха за Равен и страшната дума, която спомена „троли“. Но Равен отново замълча и нашите детективи така и не можаха да научат нищо повече.

Кия се промъкна край децата, съвсем будна и готова за нови приключения. Малко след това и Тьорги надникна зад завесата, която заместваше вратата, и повика приятелите си на закуска.

Аса ги очакваше край огнището с усмивка. Сипа им от котлето някаква сива течност и пъхна по парче хляб в ръката им. И Кия получи паничка и жадно се спусна към нея.

Ким надникна в купата си. Какво ли е това? Не посмя да попита. Ако съдеше по миризмата, беше каша от нещо рибно. Ким, за разлика от Кия, мразеше риба във всякаква форма. По никакъв начин не би могла да изяде това, няма съмнение. Ким издебна момент, в който никой не я гледа, изля рибената чорба в паничката на Кия и хапна само малко хляб и горски плодове.

Когато приятелите приключиха със закуската, Аса им нареди:

— Вървете на двора и закърпете мрежата, която съхне там.

Тьорги стана с въздишка и тръгна пръв. Задният двор беше най-много двайсетина квадратни метра и от пътя ги делеше само ниска плетена ограда. Тьорги седна на един пън и показа на новите си приятели как се кърпи мрежа. Леон и Ким се справяха доста сръчно. Юлиан обаче можеше да постави световен рекорд по убождане с игла, издялана от животинска кост. След десетина минути той изнервен остави ръкоделието настрана.

— Ти видя ли Равен тази сутрин? — попита той Тьорги.

— Да — отвърна момчето. — Пак си беше съвсем отнесен, за съжаление.

— Вие тук често ли си имате ядове с троли? — продължи Юлиан.

— О, само от време на време, за щастие! Тролите са ни последна грижа — презрително изсумтя Тьорги. — Те са зли и подли.

— Ти виждал ли си някога трол? — Юлиан зададе съвсем предпазливо този въпрос.

Тьорги помисли за миг, преди да отговори:

— Струва ми се, но не съм сигурен… Веднъж по пълнолуние. Не можах да заспя и гледах през вратата. Навън беше необичайно тихо. Онази тишина, която настъпва, когато се появяват троли. Сякаш целият живот е спрял! И тогава един от тях излезе на пътя. Ама беше голям! — Тьорги ококори очи. — Приличаше на нещо средно между мечка и вълк и имаше яка челюст с дълги остри зъби. Сигурно му се е приискало да опита от моята кръв. Нали знаете, тролите забиват зъби в тила и ти изпиват кръвта!

Юлиан не повярва нито дума. Тьорги сигурно е сънувал. Но не позволи съмнението да му проличи:

— И какво стана после? — сниши глас Юлиан.

— Извиках за помощ. Когато баща ми дойде, тролът беше изчезнал…

Юлиан преглътна. Всъщност всичко звучеше като приказка за плашене на малки деца. Но нали предната вечер Равен пророни само една-единствена дума и тя беше троли… дали пък наистина не е срещнал троли? Разумът забранява на Юлиан да вярва в троли. Но той не е в Зибентан, а в Хайтхабу през 965 година и в тези страховити истории като че има нещо. Равен беше живото доказателство за това.

Тьорги напусна мрачния свят на тролите:

— Може пък оная нощ да ми е помогнал някой елф.

Ким сбърчи чело:

— Ами, знам ли…

Но Тьорги наистина си вярваше:

— Защо пък не? Нали елфите са наши приятели.

— В повечето случаи… — долетя глас откъм оградата.

Там се беше облегнала една старица. Носеше дълъг, пристегнат в кръста сукман, чиито презрамки бяха от фин светлокафяв вълнен плат, украсени с цветни плетеници. Златни фибули блестяха на раменете й. Лицето й беше цялото в бръчки, устата й беше стисната в тънка линия. Тъмните, почти черни очи, непрекъснато шареха като на бдителна хищна птица. Ръцете й бяха на жена, която не е свикнала на тежък труд.

— Някои елфи не обичат да се приближаваме твърде близо до тях — допълни тя.

Мършавото тяло на старицата излъчваше власт и богатство. Имаше и още нещо, което я обгръщаше като невидимо наметало — нещо тайнствено и загадъчно.

— О, здравей, Арнора… — рече Тьорги и махна едва-едва с ръка.

— Тьорги, син на Лайф, племенник на Ерик, който потегли на поход за меча — отвърна Арнора и се засмя тихо. — Миналата нощ лежах будна. И внезапно усетих, че Ерик ще се върне днес с кораба си, заобиколен от своите хора, с могъщия меч в ръка.

В същия миг проехтя звън на църковна камбана. Арнора направи гримаса.

— О, тази нова християнска глупост! Сякаш си нямахме достатъчно богове. Силни, могъщи богове!

Тя замълча, а сетне прибави:

— Както виждам, имаш гости, Тьорги. Лица, които не познавам…

Тьорги побърза да представи новите си приятели. Старицата кимна. Погледът й падна върху Кия.

— Котка, но не от тези, които знаем. Различна е, нали?

— Различна ли? Не! — отвърна Ким и сключи ръце около животинчето.

Арнора се засмя още веднъж:

— Различна е. Може би просто ти още не си го забелязала!

И с тези думи си тръгна.

Ким преглътна. Никак не й хареса, че Арнора веднага забеляза колко необикновена е нейната Кия.

Тьорги вдигна вежди:

— Арнора явно мисли, че вашата котка има магични сили. Самата тя притежава вълшебна сила. Понякога се скрива в тайната си хижа в гората и се свързва с Один, Тор и другите богове.

Юлиан се замисли. Троли, елфи, а сега и магьосница, която говори с боговете, този Хайтхабу е пълен със загадки.

— Е, в такъв случай Ерик, Лайф и другите важни хора във вашия град сигурно ходят при Арнора за съвет? — подпита той.

— Разбира се — отвърна Тьорги. — Но в същото време се страхуват от нея. Защото Арнора обича властта и някои тук се боят, че тя би могла да използва своята връзка с боговете за лоши цели. Но може и да не са прави. Много се говори за нея и в това сигурно има и завист, защото Арнора е твърде богата. Мъжът й остави голямо богатство. Както и да е, надявам се, че е права, и Ерик скоро ще се върне жив и здрав.

Но преди това трябваше да поработят здраво. Детективите от машината на времето закърпиха мрежата, а Тьорги тръгна да събира дърва по нареждане на майка си.

— О, Боже, каква тъпа работа — ядосваше се Леон, докато кърпеха мрежата. — Като стана дума за Бог, новата църква явно не е обичана от всички викинги.

— Викингите си обичат старите богове — Один, Тор, Фрейя. Християнството се е появило едва наскоро — обясни му Юлиан, който си спомни какво пишеше по този въпрос в един справочник. — Очевидно в момента в Хайтхабу има и езичници, и християни.

 

 

По-късно се разходиха с Тьорги из Хайтхабу. Момчето им показа с гордост родното си място. И дори Ким трябваше да признае, че викингите не са просто банда разбойници.

Хайтхабу беше добре защитен град, пъстър търговски център с изкусни занаятчии, опитни ковачи на оръжие и забележителни корабостроители. Ким оцени сръчността на викингите, когато надникна зад гърба на неколцина майстори. Например дърводелеца, който сглобяваше богато украсен стол. Или ковача, който виеше изящни форми от месингова и медна тел. Накрая Ким погледа две момичета, които дялаха красиви гребени от кост, докато майка им оформяше гърне от глина.

Над града започна да се мръква. Приятелите постояха на кейовете, край закотвените търговски кораби, загледани в яките дървени укрепления със стражеви кули на входа на пристанището. Тьорги тъкмо разказваше нещо за любимите си богове, когато отекна радостен вик:

— Връщат се, връщат се!

Децата изтичаха по единия кей. Последваха ги и други хора. Бързо се събра голяма тълпа. И наистина — в далечината се виждаше една малка точка, която бързо наедряваше и приближаваше към града.

— Ерик! — изрева тълпата.

— Невероятно — измърмори Юлиан. — Тази Арнора наистина позна!

— Чисто съвпадение — махна с ръка Леон.

Малко по-късно през входа на пристанището премина могъщ боен кораб. Греблата се врязваха ритмично в оловносивата вода. На предния вълнорез стоеше неподвижно огромен воин. Беше вдигнал левия си юмрук към небето, в десния държеше дълъг меч. Посрещачите го поздравиха с ликуващ рев.

— Това е Ерик! — изкрещя въодушевен Тьорги. — Ерик, Ерик!

Тълпата полудя и избута приятелите настрани. Леон се покатери на грамадната бъчва, изправена до един склад, и издърпа при себе си Ким, Юлиан и Кия. Встрани от множеството, край няколко бали плат, той забеляза една мършава фигура. Беше Арнора, която наблюдаваше безмълвно и недоверчиво пристигането.

През това време Тьорги вече беше на раменете на баща си. Предупреден от виковете, Лайф също беше дотичал на пристанището.

Корабът забави ход и приближи към кея. С небрежно махване на ръка Ерик поиска тишина. Доволна широка усмивка разведри покритото му с белези небръснато лице, обрамчено от сплъстени руси коси.

— Тази нощ медовината ще се лее щедро, защото боговете бяха на наша страна. Те ни отведоха по сигурни пътища при онзи безделник Гримар. Прогонихме мързеливеца от града му. — Той се обърна към воините си. — Нали така, хора!

Страховит боен рев от десетки мъжки гърла изпълни въздуха.

— Градът на Гримар вече не съществува, но нашият ще процъфти — продължи Ерик.

Той показа меча на множеството и отново се надигна шумно одобрение.

Леон хвърли скришом поглед към Арнора. Тя беше единствената, която не се радва. Напротив, скръсти мрачно ръце пред гърдите си. Леон даде знак на приятелите си.

— Може пък да завижда — подхвърли Юлиан.

— Нищо чудно — съгласи се Ким. — Ако този меч наистина е вълшебен, за Арнора това несъмнено е предизвикателство. Дано успеем да огледаме меча отблизо.

— Може да ни се удаде възможност по време на празника — Леон вече обмисляше как да се доберат до вълшебното оръжие.

 

 

Три часа по-късно тържеството беше в разгара си. На пристанищния площад наредиха дълги маси, край които се пиеше и ядеше на корем. Поводите за празнуване бяха повече от достатъчни. Ерик не е загубил нито един воин по време на похода, а плячката всеки можеше да я види. Не само мечът падна в ръцете на мъжете от Хайтхабу, но и прекрасни украшения, златни монети, скъпи платове.

На големи шишове над открити огньове се въртяха сочни прасета. Медовината, както обеща Ерик, се лееше щедро. Първите празнуващи вече бяха пияни и ревяха бойни песни.

Понеже бяха от страната на семейството на Лайф, приятелите успяха да седнат на масата на Ерик, макар и на самия край. Междувременно Ерик, също пиян, се хвалеше с подвизите си.

— Трябваше да го видите дебелия Гримар как тичаше, когато му направихме нашето малко посещение. Като зайче! Один ми е свидетел! — Ерик удари по масата с рога, от който пиеше, и наоколо се разлетяха капки. — Битката беше яростна, но кратка. Градът на Гримар лумна в пламъци, повечето жители избягаха, ние прибрахме каквото може да ни свърши работа и…

— И най-вече този прекрасен меч — прозвуча мелодичен, почти пеещ глас. Беше мъж, облечен в елегантно късо палто, обшито с кожа. До мъжа вървеше огромно черно куче с жълти очи. Щом забеляза котката, кучето оголи зъби. Кия му отвърна — настръхна и направи гърбица. От този миг двете животни не се изпускаха от очи.

— Скарф! — поздрави Ерик новодошлия. — Седни при нас!

— Кой е този? — тихо попита Ким.

Тьорги избърса устни в ръкава на ризата си и после отвърна:

— Скарф е главата на второто по богатство семейство в Хайтхабу. Изключителен ловец. Докато Ерик и хората му търгуваха, той пазеше града от нападения.

— А това голямо куче, то… ъъъ… добро ли е? — подпита неуверено Юлиан.

Тьорги го погледна изумен.

— Добро? Защо му е на Орм да е добър? На никой не му трябва добро куче. Доброто куче е безполезно.

— Значи хапе, без да мисли — заключи Юлиан и се зарече да стои далеч от това грамадно животно.

Тьорги се засмя:

— Е, не е чак толкова лош. Орм е по-скоро добродушен, докато не го ядосаш или ако не е получил заповед от Скарф.

— Разбирам — кимна Юлиан. — Тогава да се надяваме, че Скарф го държи под око.

— Така е — успокои го Тьорги. — Орм никога не е хапал никого. Не и човек от Хайтхабу.

През това време Скарф седна на пейката и вдигна наздравица с Ерик за успешния боен поход. Черното куче седеше зад господаря си с наострени уши и бдителни очи.

— Хайде, покажи ми меча, в името на Тир! — помоли Скарф.

Ерик се замисли и накрая рече:

— Добре, но не бива да го пипаш.

Скарф се намръщи:

— Какво ти става?

Ярлът се засмя кратко:

— Това е моят меч!

— Разбира се, че е твоят меч — обиди се Скарф. — Не искам да ти го оспорвам. Но нищо няма да му стане на вълшебната сила, ако го пипна.

Ерик обаче не отстъпи:

— Той си е моят меч!

— Е, добре — изръмжа Скарф. — Тогава поне ми го покажи.

Ерик се надигна тромаво и изчезна в тъмнината.

— Цялата съм в очакване — прошепна Ким на Юлиан и Леон.

— И аз — отвърна Юлиан. — Какво вълшебно може да има в един меч?

— Може пък да вдъхва свръхестествени сили — прошепна Леон. — И сигурно е мечът, който видяхме в музея!

Ерик отново се появи. Носеше гордо меча в протегнатите си ръце.

Тъкмо когато щеше да го сложи на масата, някакво бръмчене накара всички да вдигнат глави. Горяща стрела изсвистя в нощта и се заби в гредите на един склад.

— Нападат ни! — изкрещя някой.