Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (2)

Спор в библиотеката

Старата библиотека на манастира „Свети Бартоломей“ в Зибентан беше потънала в тишина. Преди час, след като изпрати и последния посетител, библиотекарката угаси лампите и си тръгна. Но в една от големите читални имаше някой! Три деца и една котка!

Два часа хлапетата умуваха над дебелите книги по история, а през това време котката, хубава като картина, лежеше на перваза на прозореца и се взираше в здрача навън. Есента се настаняваше в Зибентан и доведе със себе си купища облаци. Ръмеше дъжд.

— Този Тебелман ще ни довърши! — изпъшка Ким. — Съчинение от четири страници! Толкова много не е искал досега!

Заедно с учителя по история и съучениците си, приятелите посетиха музея на викингите близо до северногерманския град Шлезвиг. Музеят се намираше на мястото на прославения викингски град Хайтхабу^[1]. И сега децата трябваше да напишат съчинение за Хайтхабу.

Леон извади от папката си червен маркер:

— Не се вълнувай толкова, викингите са необятна тема.

Той посегна за линийката и подчерта с червено заглавието: „Животът на викингите“.

Ким сключи ръце на тила си:

— Необятна ли? — изсумтя пренебрежително тя. — Историята на викингите може да се разкаже на половин страничка. Та те са били просто банда разбойници!

Леон вдигна глава:

— Какви ги говориш? Викингите са били смели воини, опитни занаятчии и ковачи. Спомни си уникалния меч, който видяхме на изложбата! Забеляза ли колко сложни рисунки имаше по дръжката му!

Юлиан се съгласи:

— Прав си! Мечът си го бива! Викингите вярвали, че някои мечове притежават магична сила. Този меч сигурно е бил точно такъв.

Леон кимна въодушевено:

— И аз така мисля. Жалко само, че археолозите не са сигурни на кого е принадлежал. Може пък да е бил на ярла^[2] — вождът на викингите. Ярлите били управители на датския крал, на когото викингите се подчинявали.

Ким махна отегчено с ръка, но Леон се ядоса и продължи:

— Викингите са били забележителни откриватели и невероятни мореплаватели! — възкликна той. — Спомни си какъв кораб имаше в музея!

Ким се изсмя:

— Старата черупка нямаше дори каюта. Римляните и гърците строели много по-добри кораби — при това няколко столетия преди викингите!

Леон затвори шумно книгата.

— Ким, ти наистина нищо не разбираш — изпъшка той. — С такава черупка, както я наричаш, викингите са стигнали до Америка!

Ким изобщо не се впечатли:

— И какво са правили там? Същото, което са правили навсякъде: грабили и подпалвали! Тези диваци не ми допадат.

Леон завъртя очи нервно:

— Пълна си с предразсъдъци!

Той си спомни с възхищение разказа на Тебелман за вълшебните мечове, прекрасните елфи^[3], подлите троли^[4] и могъщите богове.

— Ако викингите са били само тъпи диваци, не биха станали толкова добри мореплаватели, нямаше да имат толкова много богове, като лудата глава Тор^[5], който е бил и много забавен, или пък вълшебницата Фрейя^[6] и могъщият и опасен Один^[7], яхнал осмокракия жребец Слейпнир^[8].

— Один няма ли и два вълшебни гарвана? — спомни си Юлиан.

Леон щракна с пръсти:

— Точно така! — и затърси в дебелата книга пред себе си. — Аха, ето ги тук! Гарваните се казвали Хугин^[9] и Мунин^[10]. Те били винаги на път, за да съобщават на Один всичко, което се случва по света. Тъй да се каже — неговите шпиони. Хугин можел да чете мисли, Мунин пазел в паметта си всички обстоятелства от историята на света и бил нещо като летяща книга по история. Колко жалко, Ким, че всичко това е минало през едното ти ухо и е излязло през другото…

— Стоп! — възкликна Юлиан. — Престанете! Трябва да напишем това съчинение, без да губим повече време.

Леон кимна:

— Прав си. Но ще ни бъде доста трудно, щом сме на различно мнение за викингите.

— И аз така мисля — поклати глава Ким, помълча, помисли и после предложи: — Защо да не отидем там? Така поне със сигурност ще разберем истината!

Юлиан вдигна вежди:

— Досещах се, че ще се появи такова предложение…

Леон подръпна колебливо крайчето на ухото си:

— Имаш ли нещо против да се поразходим малко с Темпус?

Юлиан въздъхна:

— О, да, имам! Викингите са живели в жестоки времена. Няма хич да е безопасно.

— Пътешествията никога не са безопасни — отвърна спокойно Леон. — Нали точно това им е интересното!

— Аз идвам с теб! — въодушевено се провикна Ким. — Тъкмо ще проверим дали наистина е имало троли, елфи и вълшебни мечове… дето само ти се привиждат.

Юлиан кимна примирено.

— Добре, да тръгваме към Хайтхабу! — рече той. — Предлагам да изберем 965 година. Тогава Хайтхабу бил в небивал разцвет. Поне така пише в моята книга.

Само след няколко минути вече стояха пред високата етажерка с книги, зад която беше скрита машината на времето. Бутнаха настрани етажерката и тя се отмести леко по релсите в пода.

Появи се мрачната, покрита с дърворезба врата на Темпус. Пръв се промъкна Леон, последваха го Ким и Кия, последен в тайнствената стая пристъпи Юлиан.

Синкава мъгла посрещна приятелите. Подът пулсираше под краката им като огромно сърце. Стаята живееше… От стотиците врати, които се отваряха и затваряха в див, безреден ритъм, долитаха загадъчни звуци — примамлива песен, трясък на оръдия, мощно бълбукане.

Приятелите се огледаха из залата и скоро откриха вратата, върху която бе изписана цифрата 965. Леон я отвори. Отекна крясък на чайка, после се чу пращене на огън, накрая грохот на битка. Ким гушна котката. Детективите се хванаха за ръце и с всички сили се концентрираха върху тайнственото име Хайтхабу. Само така можеха да са сигурни, че ще попаднат на точното място. Силен вятър се изви около тях и ги повлече през вратата в един чужд свят. Всичко наоколо потъмня.