Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (17)

Доказателството

Пет минути по-късно бяха пред къщата на Лайф. Отвори им Тьорги.

— Можеш ли да ни кажеш къде е ризницата на Ерик? — попита направо Леон.

— Разбира се, тук е. Но защо ти е притрябвала, в името на Тир?

— Може ли да я погледна? Моля те, важно е — извика Леон.

Тьорги вдигна рамене и влезе в къщата. Малко след това се върна с кожената ризница.

— Може ли да я взема за малко? — помоли Леон.

— Не знам, защо ти е?

— Наистина е важно! — настоя Леон. — Ще ти я върна след празника.

— Всъщност би трябвало да питам баща ми, ама той не е тук — колебаеше се Тьорги, но накрая се съгласи.

Нашите детективи се скриха зад една ограда и разгледаха внимателно ризницата.

— Знаех си аз, че сме на правилна следа — рече накрая Леон с пресипнал от вълнение глас.

— Да вървим.

 

 

Над Хайтхабу се беше спуснала северната нощ. За пръв път, откакто децата бяха в града на викингите, небето беше ясно и обсипано със звезди. Луната плахо показваше сърпа си, а пред къщата на Скарф пиршеството продължаваше вече трети час. Разнасяха се блюда с риба и месо и медовината сякаш нямаше свършване. Настроението беше приповдигнато. Но не навсякъде. На една малка странична маса седяха Ким, Юлиан, Леон и Кия и бяха доста мрачни.

— Трябва да предприемем нещо! — настояваше Ким.

— Да — кимна Леон. Под масата беше ризницата на Ерик. — Но като че ли не е дошъл точният момент.

— Ако почакаме още малко, всички ще се напият и ще ни се присмеят — опасяваше се Ким.

Леон изпъшка. Тя сигурно има право. Но той се страхуваше да се изправи пред събраните викинги и да обвини коварния убиец. Леон разбираше, че рискуват всичко. Ами ако викингите не им повярват? Момчето затвори очи. Тази мисъл го изпълни с паника. Внезапно целият им план му се стори съвсем безумен.

Над шумотевицата се извиси един глас и Леон се обърна да види какво става.

Олаф се надигна, олюлявайки се, от масата до огъня и вдигна рог към небето.

— Да пием за Ерик, който сега е съвсем близо до Один! — провикна се той.

Стотици ръце се вдигнаха във въздуха. Последва наздравица за покойния ярл.

После Олаф помоли за тишина.

— А сега е ред да пием и за нашия нов предводител. Наздраве за Скарф!

Множеството избухна в одобрителен рев.

Скарф се надигна колебливо и благодари. Сетне заяви:

— Вашето доверие е чест за мен, приятели мои. Повярвайте ми, гордея се, че съм приемник на мъж като Ерик.

„Сега!“ — каза си Леон. „Сега трябва да го направиш!“ Той кимна на приятелите си. После скочи и извика:

— Ах, ти, лицемер такъв!

Всички погледи се насочиха към него: в тях имаше недоумение и дори враждебност.

— Какво каза, малкият? — присви очи Скарф.

— Казах, че си лицемер. И не само това: ти си убиец. Убиецът на Ерик! — извика Леон. Той се ядоса на себе си, че гласът му потрепери.

— Да смачкам ли тази жаба? — попита Олаф, стиснал дръжката на меча си.

Скарф махна с ръка.

— Остави го, Олаф. Сигурно медовината го е хванала. Не е ли смешно!

Неколцина се засмяха едва чуто. Но настроението не се промени.

— Смешно, така значи? — разгневи се Леон.

Той събра цялата си смелост, бръкна под масата, извади ризницата и тръгна с нея към огъня. Ким, Юлиан и Кия го последваха.

— Ти си убил Ерик и ние можем да го докажем — заяви твърдо Леон, втренчил поглед в Скарф. Сега гласът му звучеше ясно и уверено.

— Казвам ви, че това момче се е напило — повтори Скарф и отново предизвика няколко учтиви усмивки.

Сега обаче се надигна Лайф и заяви:

— Това, което твърдиш, е чудовищно. Щом смяташ да го докажеш, побързай, момче!

— Скарф е насъскал кучето си Орм срещу Ерик — обясни Леон. — Кучето е убило Ерик, защото е било научено да го направи! Следите от зъби, които открихме по ризницата на Ерик, са от Орм! — Леон вдигна ризницата. В светлината на огъня захапката на кучето личеше съвсем ясно.

— Но това е смешно — изфуча Скарф.

— Не, не е — възрази Леон. — Днес следобед Орм ме нападна и ме ухапа по обувката. Отначало нямах никакво обяснение за това, защото ние с Орм си играехме съвсем приятелски. Но нещо внезапно разгневи кучето. Какво ли?

Леон се огледа. От всички страни към него бяха втренчени любопитни погледи. Скарф мълчеше с високомерна усмивка и явно бе решил да изчака.

— Орм ми се нахвърли, когато споменах името Ерик. И думата „дръж“, обясни Леон.

Лайф не разбра:

— Е, и какво от това?

— Ерик и „дръж“! — произнесе развълнувано Леон. — Кучето е насъсквано срещу Ерик! Аз случайно споменах двете думи заедно и Орм веднага ме нападна. Скарф е насъскал животното срещу Ерик, когато слязохме на сушата и вдигнахме лагера. Мъжете от Хайтхабу винаги използват този лагер — затова Скарф е знаел къде ще бъдем. Дебнал ни е, най-вероятно с неколцина съзаклятници. А следите от ухапване е трябвало да ни убедят, че това е работа на троли. Така Скарф отклони вниманието от себе си!

Новият ярл удари с юмрук по масата и роговете на сътрапезниците му подскочиха:

— Достатъчно глупости чух! Но това са само предположения, в името на Один!

Обаче нищо вече не можеше да спре Леон. Той дори си позволи лека усмивка.

— Предположения? О, не! Имаме доказателства! — той събу дясната си обувка и я вдигна високо, така че всеки да я види. — Доказателството е тази обувка, която Орм захапа. Сравнихме следите по ризницата на Ерик с тези по обувката ми — те съвпадат!

Настъпи тягостна тишина. Лайф се надигна и тръгна към Леон.

— Покажи — заповяда той и се взря в следите върху ризницата.

Измина почти цяла минута. Леон, Ким и Юлиан не смееха да си поемат дъх.

Накрая Лайф отмести настрана ризницата и обувката на Леон. Гласът му беше вледенен от ярост, когато рече:

— Момчето е право. Следите съвпадат. Ти си убил брат ми, Скарф!

Ярлът се вцепени от ужас.

— Доведи кучето, Скарф — предложи Леон. — Можем да направим опит с него!

— Не! — отсече Скарф, след като размисли кратко и вирна брадичка. Устата му беше като тънка черта.

Лайф направи крачка към него:

— Ти си убил брат ми — повтори той. — Признай!

Скарф кимна бавно.

Децата очакваха, че ще настане суматоха. Но нищо подобно не се случи. Изглежда всички бяха в шок.

— Но защо? — не можеше да повярва Лайф все още.

— Искал е власт, а брат ти се е изпречил на пътя му — хладно обясни Леон.

Скарф се прокашля, преди да отговори:

— Точно така. Моето семейство винаги е било в сянката на вашето. Не само аз бях недоволен от това. — И той хвърли поглед към Олаф, който заби поглед в масата.

— Ти ли нападна Равен и Гунбьорн? — попита Лайф.

— Да, мислехме, че Ерик ще е заедно с тях на борда. Беше удобна възможност. Но Ерик се разболял малко преди тръгването. Нямаше как да го знаем, защото още сутринта бяхме направили засада. Нападнахме кораба, преоблечени като троли…

Лайф кимна бавно:

— Вие сте убили Гунбьорн. Равен е преживял нападението, но не е могъл да проумее ужасите, които е видял.

— Да — призна Скарф. — Ние го помислихме за мъртъв.

— Кой ти помогна, Скарф? — продължи Лайф.

Скарф вдигна поглед към небето.

— Олаф и неколцина мъже от север, които подкупих. Те направиха в залива лагера, който тези деца откриха. — И Скарф хвърли мрачен поглед към нашите детективи. — Оттам нападнахме и кораба на Ерик, където бяхте ти и децата. Не исках само смъртта на Ерик, но и меча! Мечът на Один!

Леон си спомни с ужас зловещите създания, които внезапно изплуваха от мъглата.

— За щастие и това нападение се провали — процеди през зъби Лайф. — Всички оцеляхме. Но накрая ти все пак успя, ти, подъл убиец. Третият ти капан беше успешен.

Скарф кимна мълком.

Лайф се отвърна отвратен от него. Сетне погали по главите Ким, Юлиан и Леон.

— На вас дължим истината за този подлец!

— Не само на нас — призна Юлиан и повика Тьорги. — Той ни помогна.

Лайф погледна изненадан сина си.

— Така ли? А защо аз не знам нищо за това? — гласът му прозвуча строго.

Тьорги вдигна рамене и въздъхна.

Лайф се наведе над ухото му и прошепна:

— Браво, моето момче!

Сетне отново се изправи и рече твърдо на Скарф:

— Утре ще решим какво да правим с теб и Олаф. Обаче още сега ще върнеш меча и ще се откажеш от поста си.

Охраняван от двама мъже, Скарф напусна угощението и влезе в къщата. Върна се малко след това и положи меча в краката на Лайф. Лайф нареди да го отведат заедно със съучастника му. Сетне вдигна внимателно меча на Один и го задържа пред пламъците на огъня.

— Носи го внимателно, в името на Фрейя — прозвуча старчески глас. Към огъня приближи Арнора. — Той не донесе щастие на Ерик. Точно както предрекох.

— Не — отсече Лайф. — Алчността погуби брат ми, а не този могъщ меч.

Арнора вдигна вежди.

— Вслушай се в предупреждението ми и бъди внимателен!

Още една жена пристъпи до нея — Аса.

— Каквото било, било — рече тя. — Аз предлагам Лайф да бъде нашият нов ярл!

— Да! — извика въодушевено Тьорги, но си навлече такъв поглед от баща си, че веднага млъкна.

Викингите затропаха по масите в знак на одобрение. Докато яките им юмруци налагаха дървените греди, Лайф стоеше в светлината на огъня, вдигнал меча на Один над главата си. В единственото му око блестеше сълза.

— Нека продължим празника! — провикна се някой. — Да живее новият ярл! И тези, които разкриха убийството!

Тази нощ нямаше да се забрави скоро в Хайтхабу. Жителите на града празнуваха, както рядко преди това. Надпреварваха се да канят децата по масите, за да чуят как са разкрили престъплението на Скарф. Аса подари на Ким прекрасна фибула, Леон и Юлиан получиха майсторски изработени ножове, а Кия похапваше отбрани вкуснотии.

Египетската котка се наслаждаваше на вниманието със самочувствие на малка кралица, но както обикновено, си остана непроницаема. Това се промени само веднъж. Когато децата стигнаха до масата, на която седеше Равен, Кия забрави за вкусните рибни парченца. Тя скочи в скута на викинга, който до този миг седеше безучастно на мястото си, погали глава в ръката му и измяука тихо. Внезапно по лицето на Равен пробягна усмивка.

Тьорги веднага забеляза какво става.

— Ей, Равен…

— Кажи, Тьорги? — чу се хриплив глас.

Тьорги подскочи от радост във въздуха.

— Виждам, че отново си тук!

Равен го изгледа изненадано:

— Какво говориш? Нима през цялото време не седях тук?

Малкият викинг се разсмя:

— О, да, тук седеше! — Той явно разбираше, че трябва да е много внимателен. Затова смени темата. — Да ти донеса ли нещо за ядене?

— Да — отвърна Равен. — Донеси нещо и за котката.

Едва призори редиците на празнуващите оредяха.

— Мисля, че и на мен ми е време — прозя се уморено Ким.

— Не само на теб — усмихна се Юлиан. — Тьорги вече заспа на масата.

Това беше самата истина: момчето беше положило глава на ръцете си и сладко спеше.

Ким се огледа. В този момент никой не им обръщаше внимание. И тя изрече това, което си мислеха и другите:

— Не е ли дошло време да спим отново в собствените си легла…

— Искаш да кажеш в Зибентан?

— Да, защо не? Случаят е разрешен! — отвърна Ким и отново се прозя.

— Е, да… И все пак на мен ми е интересно дали наистина мечът на Один носи нещастие — замисли се Юлиан.

— Не можем да останем вечно тук — присмя му се Ким. — Освен това не обичам риба.

— О, да, това разбира се, е много важна причина — засмя се и Леон. — Но нека бъдем сериозни: действително е време да си вървим. Но първо трябва да занесем Тьорги в леглото.

И те повлякоха приятеля си към дома му. Тьорги се остави да бъде сложен в леглото.

— Много сте добри — измърмори той. — Приятни сънища. Ще се видим после…

Ким стисна ръката му.

— Да, може и да се видим отново… Кой знае…

— Хм? — почуди се Тьорги в просъница. — Какво искаш да кажеш?

Ким, Леон и Юлиан замълчаха и оставиха Тьорги да отпътува в страната на сънищата.

— Ще ми липсваш, Тьорги — прошепна Ким и преглътна.

— Хайде, да вървим — дръпна я Леон и поведе приятелите си навън. — По-лошо от сбогуването е дългото сбогуване.

Те затичаха по пустите улици на Хайтхабу, пресякоха за последен път моста и стигнаха до пристанището.

— Там виждам нашия кораб — посочи с пръст Юлиан.

Тогава внезапно над главите им прозвуча гракане. Юлиан вдигна глава и съзря на фона на звездното небе две черни сенки.

— Погледнете, гарвани.

— Дали пък не са Хугин и Мунин? — сети се Ким.

— Откъде да знам, на мен всички гарвани ми изглеждат еднакви.

— Хугин и Мунин са, сигурна съм — реши Ким.

Юлиан се засмя:

— Може и така да е. Не беше случайност, че вчера полетяха към къщата на Скарф.

— Естествено, че не. Не е случайно и това, че сега са тук. Те искат да се сбогуват с нас — предположи Леон и махна на птиците. Гарваните изгракаха отново и този път Кия им отвърна с високо мяукане.

Децата изтичаха към величествения боен кораб, през който бяха влезли в Хайтхабу. Юлиан сложи внимателно ръка на дървените греди, но пръстите му не напипаха дърво, не усетиха изобщо никаква съпротива. Момчето се качи на кораба, следвано от Леон, Ким и Кия. Темпус ги пое в обятията си и ги върна обратно в тяхното време, в Зибентан.