Фабиан Ленк
Съкровището на викингите (11)

Тролът

На следващата сутрин слънцето отново беше покрито от гъсти сиви облаци. Над пристанището на Хайтхабу вееше мразовит вятър. Първите рибарски лодки потеглиха към Шлай.

Тази сутрин града на викингите напуснаха и четири деца с една котка в лодка, като орехова черупка. Тьорги взе лодката от баща си. Той каза на Лайф, че иска да налови риба с приятелите си.

Движеха се доста бързо. Тьорги беше на греблата, Леон и Юлиан, напътствани от него, се грижеха за платното. Ким и Кия седяха най-отпред. Тяхната задача беше да са очите и ушите на експедицията.

Странна смесица от ловна треска и страх държеше Ким нащрек. Дали наистина ще успеят да разобличат тайнствените нападатели? Ще открият ли как е изчезнал Гунбьорн? Ще се опазят ли от коварните капани на тролите?

Добре, че днес няма мъгла, мислеше си Ким. Ръцете й галеха копринената козина на Кия. Ким усещаше, че всяко мускулче на грациозното котешко тяло е напрегнато, Кия не изпускаше от погледа си бреговете на протока. Няма съмнение, че е много развълнувана.

— Чакаш нещо, нали? — прошепна Ким.

Кия обърна смарагдовите си очи към нея и Ким се опита да разтълкува погледа й. В него се четеше бдителност, но и малко страх.

— Струва ми се, че в този момент изпитваме доста сходни чувства — прошепна Ким и се усмихна нервно.

Но засега всякакъв страх изглеждаше неоснователен. Лодката плаваше по Шлай съвсем спокойно. Движеха се много по-бързо, отколкото с тромавия кнор и още следобед достигнаха хижата на Рота и баща й.

— Какво ще кажете да минем да ги видим — предложиха Юлиан и Тьорги.

— Не — спря ги Леон. — Те ще се опитат да ни разубедят, щом разберат какво сме наумили.

Накрая решиха да гласуват. Понеже Ким се въздържа, Юлиан и Тьорги победиха. Малко по-късно Юлиан скочи с разтуптяно сърце на разклатения кей и изтича към хижата, но остана разочарован — никой не отвърна на тропането му.

— Тогава да потегляме към отсрещния бряг — настоя Леон.

— Какво си се разбързал? — Юлиан мрачно го изгледа. — Можем да почакаме минута-две. Може Рота да е излязла за малко.

— Защо бързам ли? — поклати глава Леон. — Много просто — защото пада мъгла!

Децата се обърнаха стреснати към протока. Леон имаше право — над Шлай се стелеха гъсти изпарения.

Юлиан се предаде.

— Прав си, наистина трябва да побързаме — кимна той.

— Не знам… — поколеба се Тьорги. — Не харесвам мъглата. Нали знаете… тролите…

Леон го потупа приятелски по рамото.

— Хайде, идвай, да не би да те хвана страх?

— Мене? — обиди се Тьорги. — Никога!

— Е, добре, да тръгваме! — извика Леон.

Върнаха се в лодката и се оттласнаха от кея. Течението веднага ги завлече в средата на протока.

— Грабвайте греблата! — нареди Тьорги.

Леон и Юлиан запретнаха ръкави и загребаха към отсрещния бряг.

Ким и Кия отново заеха поста си на носа на лодката. Котката стана още по-нервна от преди. Ким се чудеше дали това е свързано с мъглата, която бързо се сгъстяваше. Тя сякаш поглъщаше околността парче по парче и скоро стана необичайно тихо. Единственият звук, който нарушаваше зловещата тишина, бе шумът от потапянето на греблата.

Тьорги пръв проговори.

— Виждате ли малкия залив отсреща? — попита той.

Леон и Юлиан кимнаха.

— Там ще слезем на брега. Мястото ми се струва добро.

Малко след това дъното заора в пясъка. Приятелите скочиха на брега и изтеглиха лодката върху тесния пясъчен плаж.

— Чудя се дали в тази влага изобщо ще открием някакви следи — обади се Юлиан.

Леон вдигна рамене и въздъхна.

— Така и така сме тук, освен това…

— Вижте — прекъсна го Ким и посочи към земята. — Това е пътека.

Кия и Ким тръгнаха първи, следваха ги Леон и Юлиан. Колоната завършваше Тьорги.

Пътеката беше широка само половин метър и се виеше навътре в сушата. В прогизналата от влага почва краката на децата често затъваха в калта. Налагаше се да прескачат големи локви, а на места внезапно ставаше мочурливо.

— Май навлизаме в тресавище! — предупреди Тьорги. — По-добре да се върнем!

Ким поклати глава.

— Този път всъщност не би трябвало да е опасен. Тук са минавали хора.

— Откъде знаеш, че са били хора? Не виждам никакви следи. Може да са били животни, но също и троли! — възрази Тьорги, ококорил очи от притеснение.

Ким го изгледа косо.

— А може би просто те е страх!

— Не ме е страх! — ядоса се Тьорги.

Ким продължи да води разузнавателната колона. Сега пътеката се провираше между високи треви. Вървяха мълчаливо около четвърт час. До ушите им долитаха странни шумове, силно скърцане, сякаш голямо дърво се извива под напора на бурен вятър, после шумолене, съвсем ниско над краката им, сякаш някое животно пълзи до тях, скрито в тревата.

Мъглата беше толкова гъста, че Ким едва виждаше собствената си ръка. Край тях тресавището гъргореше, клокочеше и бълбукаше. Една погрешна стъпка можеше да има смъртоносни последици. Ким потрепери. Защо води приятелите си към опасност само от криво разбрано честолюбие! И какво изобщо означава да води? Тя просто следва пътеката през зловещото мочурище с неясната надежда да се натъкне на следи от подлите нападатели. Дали пък не прави огромна грешка?

Тя спря нерешително.

— Какво става? — попита Леон, който едва не се блъсна в нея.

— Чудя се дали не е по-добре да се върнем — призна Ким.

Леон вдигна вежди.

— Какво ти стана изведнъж?

— Ами взех да се съмнявам, че можем да открием следи тук. Освен това рискът да се заблудим в тресавището ми се вижда твърде голям — продължи Ким.

Беше изморена и разочарована. Можеха да си спестят това пътуване. Проклета мъгла.

— Правилно — настоя Тьорги. — Да се връщаме!

Юлиан беше на същото мнение. И малката група тръгна да се връща. Само след сто метра ги очакваше неприятна изненада.

— Тук има разклонение — извика Ким, която вървеше отпред. — Преди го нямаше…

— Ето че се изгубихме! — затрака със зъби Юлиан.

Леон се шмугна покрай Ким.

— Това е невъзможно, връщаме се по същия път!

— Очевидно не — рече унило Ким. — Някъде сме завили погрешно.

— В името на Один, загубихме се! — паникьоса се Тьорги.

— Глупости — отвърна Ким. — Трябва просто да изберем правилния път.

Тя реши да тръгне надясно и приятелите й я последваха.

Почвата под краката им стана по-твърда, крачките им — по-уверени. Когато след малко и мъглата се разреди, надеждата отново се събуди в тях.

— Хей, какво е това? — прошепна внезапно Ким и скочи зад един храст.

От мъглата изплуваха очертанията на непознат кораб.

— Т-т-това е п-р-р-ризрачен кораб… — избърбори Юлиан и бързо приклекна до Ким.

— Глупости — заяви тихо Ким. Гласът й внезапно беше изтънял. — По-скоро ми прилича на най-обикновен викингски кораб.

Наум Ким си призна, че е избрала тъкмо погрешния път, защото този кораб преди не беше на пътеката…

— Да… — обади се и Тьорги, — но тук няма пристанище, доколкото знам…

— Може би това е корабът на хората, които ни нападнаха — прошепна Ким.

— Корабът на тролите! — възкликна Тьорги и от ужас вдигна ръка пред устата си.

Леон се опита да изглежда съвсем спокоен.

— Няма полза да стоим тук и да гадаем. По-добре да проверим.

И той се запромъква към призрачния кораб. За пръв път този ден Леон се радваше на мъглата, която щеше да ги опази от любопитни погледи.

Нова вълна гъсти водни изпарения разми очертанията на кораба и за няколко мига той изчезна напълно. Но после отново се появи в цялата си дължина — тъмна, заплашителна сянка.

Буйни треви препречиха пътя им. Леон се оплете в коренищата и падна в студената тиня. Изправи се, проклинайки, и поиска да продължи напред. Но какво е това? Той изкрещя от ужас. На десетина метра пред него в мъглата се извисяваше грамадна черна фигура. Беше протегнала ръце встрани и ги размахваше насам-натам. Леон неволно отстъпи назад. Усети зад гърба си приятелите си, и те, вцепенени от страх.

— Да се махаме! — прошепна силно Тьорги. — Това е трол!

Но Леон не помръдна от мястото си. Той се взираше внимателно във фигурата, която стърчеше сред мъглата. Ръцете й се движеха, но не и тялото. Странно… Внезапно Леон изпита абсолютна увереност, че това нещо там няма да ги нападне. Той си пое дълбоко дъх и тръгна към него.

— Спри! Стой тук! — извика ужасен Тьорги.

Леон не отговори. Крачка след крачка той се приближаваше към зловещото същество. Сърцето му биеше лудо. Тролът ставаше все по-голям.

— Ами ако съм се излъгал? Ами ако скочи върху мен? — питаше се Леон. Коленете му трепереха.

Сега той беше само на два метра от целта. И едва не се изсмя. Някой бе натъпкал дрипи и кожи със слама и бе направил голяма кукла, издигната върху кол. Истинско плашило.

— Елате! — повика Леон приятелите си. — Напълно безобидно е!

След малко децата се събраха под плашилото.

— Несъмнено това чудо трябва да прогонва любопитните досадници — поклати глава Юлиан.

— Още една причина да огледаме кораба по-отблизо — отвърна Леон.

И децата се запромъкваха към кораба. Скоро бяха сигурни, че наистина става дума за съвсем обикновен боен викингски кораб, закотвен в малък и добре скрит залив. На брега бяха опънати палатки, между тях щъкаха хора.

— Това не са троли — рече Леон.

Тьорги си отдъхна шумно.

— Точно така, в името на Тор! — призна той.

— Това трябва да е лагерът на разбойниците — предположи Юлиан. — Вероятно оттук тръгват за нападенията си.

Ким поклати доволно глава.

— Така мисля и аз. И така, нашият поход си струваше. А сега трябва да разкажем всичко на Ерик, колкото се може по-бързо.