Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Schatz der Wikinger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Фабиан Ленк. Съкровището на викингите

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2008

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмуд Кунерт

ISBN: 978-954-625-515-0

История

  1. — Добавяне

Къщата с черепите

Нашите детективи решиха да не изпускат Арнора от очи. Уговориха се да наблюдават на смени къщата на старицата. Трудно намерение, защото Лайф разчиташе на тях при риболова. Имаше цели часове, когато Юлиан, Ким и Леон трябваше да бъдат на Шлай и Арнора можеше да се изплъзне от тяхното наблюдение.

По обяд на втория ден късметът им се усмихна. Тьорги отиде да помага на баща си да поправят едно копие и те останаха сами. Отново седяха в малкия заден двор на къщата, тъкмо бяха закърпили една мрежа и искаха да попитат Аса има ли друга работа за тях. Тогава внезапно край оградата се появи мършавата фигура на Арнора. Вървеше с наведена глава. Съвсем очевидно не й беше до приказки. Малко след това изчезна зад ъгъла на къщата.

Приятелите се спогледаха. Повече не им беше необходимо. Скочиха и се втурнаха по петите й.

Пред всички тичаше Кия с плющяща от вълнение опашка. Арнора прекоси малкия мост над потока и стигна до северната порта на града. Тя размени няколко думи със стражите и продължи по пътя. Децата й оставиха малка преднина, преди да се приближат към изхода на Хайтхабу.

— Спрете! Накъде сте тръгнали? — попита един от стражите.

— За гъби! — отговори бързо Леон и си спечели възхитените погледи на Ким и Юлиан. — Аса ни изпрати.

— Е, щом е така, минавайте — махна с ръка стражът.

Децата тръгнаха по пътя. Той се виеше през гъста гора. От Арнора нямаше и следа. Скоро стигнаха до един разклон.

— Ама че гадост! — ядоса се Леон. — Сега пък трябва да избираме накъде да поемем.

Ким посочи котката.

— Може би тя има идея…

Котката измяука окуражително и поведе приятелите по пътеката, която завиваше наляво.

— Виждам отпечатъци от стъпки в калта! — ахна Леон. — Браво, Кия!

Ким и Леон се наведоха над следите.

— Наистина са следи — установи не след дълго Леон. — Но как да сме сигурни, че са от старата Арнора?

— Ами, вгледай се по-добре — посочи с пръст Юлиан. — Това са съвсем малки стъпки. Значи най-вероятно са на жена! А пък аз не мога да си представя, че оттук минават често сами жени!

Леон трябваше да признае, че приятелят му има право.

Тръгнаха по лявата пътека. От двете й страни като стена се редяха дървета, израсли гъсто едно до друго. Макар че беше пладне, около тях ставаше все по-мрачно. Продължиха с бързи стъпки напред.

— Мислите ли, че сме на прав път? — обади се Ким след малко.

— Откъде да знам — измърмори Леон. — При това темпо трябваше отдавна да сме настигнали Арнора…

— Шшшт — прошепна Ким в същия миг.

Наостриха уши.

От гората долетя провлачен вой. Кия се притисна към краката на Ким.

— Какво е това? — ококори очи Юлиан.

— Вълци? — предположи Леон.

— Или троли… — добави беззвучно Ким.

— Глупости — ядоса се Юлиан. — Няма никакви троли!

— Не, няма никакви троли — повтори Ким повече на себе си.

Юлиан стисна зъби.

— Да вървим! Арнора трябва да е някъде тук.

Приятелите го последваха. Отново прозвуча зловещият вой. Но този път идеше съвсем отблизо.

„Ами ако и нас ни преследват?“ Тази ужасна мисъл втрещи Юлиан, но той не посмя да сподели подозрението си с Ким и Леон. И без това всички бяха много изнервени.

След петдесетина крачки нов шум ги накара да подскочат. Този път несъмнено беше Кия — котката внезапно беше спряла.

— Какво ти става? — наведе се Юлиан над животинчето.

Кия изостави пътеката и изчезна между две дървета.

Юлиан огледа внимателно мястото.

— Няколко клона са счупени. Оттук е минавал някой! Би могла да е Арнора — предположи той.

Приятелите продължиха приведени напред. Между стволовете на дърветата се виеше почти незабележима пътека.

— Тази пътека няма да ни отведе до никъде! — измърмори Леон.

— Както знаеш, Кия никога не се лъже — отвърна Юлиан и отмести настрани един огромен клон, после изсвири тихо през зъби.

— Ето че пристигнахме!

Пред тях се издигаше хижа от тъмно, почти черно дърво, с една врата и едно-единствено малко прозорче.

— Вълшебната къща на Арнора — прошепна Ким. — Трябва непременно да надникнем!

— Не бързай — спря я Юлиан. — Първо да се уверим, че Арнора не е вътре.

Той се наведе, вдигна камъче и го запрати към вратата. Измина минута, без да се чуе нищо. Юлиан повтори опита, но и този път никой не се появи.

— Добре, изглежда, че е чисто — заключи Юлиан.

Само след миг приятелите бяха при хижата и се вмъкнаха вътре. Оставиха вратата леко открехната. Очите им свикнаха бавно със сумрака, който цареше вътре. А после онова, което изплува от тъмното, ги изпълни с най-див ужас.

— О, мили Боже! — възкликна Ким и неволно отстъпи крачка назад.

Намираха се пред нещо като олтар. Върху него бяха струпани корени със странна форма, пъстри амулети, дълги пера… и няколко човешки черепа. Белите кости светеха меко в мрака. И за да бъде ужасът на децата пълен, отвън пак се изви зловещият вой. Може би е вятърът, но може да бяха и вълци или…

— Кккакво… какво е това тук? — заекна Юлиан.

— Сигурно е необходимо за магиите — Леон се опита да звучи спокойно. — Но не виждам меч. Трябва да се огледаме по-добре.

Юлиан не можеше да отмести поглед от черепите.

— Мислиш ли? — попита неуверено той.

— Да. Така и така сме тук — рече твърдо Леон.

Той се обърна и тръгна към една от раклите. В същия миг вратата се затвори зад тях със силен трясък.