Фабиан Ленк
Магическият еликсир (9)

Вълшебната билка

Без да губи нито за миг присъствие на духа, Леон скочи и се втурна към вратата. В мига, в който я затвори, последва нов удар по дървото.

Леон се досети, че стрелецът пак е стрелял, а стрелата сигурно се е забила във вратата.

Ким и Юлиан се надвесиха над Готфрид. Старецът беше притворил очи и мърмореше нещо, което никой не разбра.

От раната на ръката му течеше тънка струйка кръв.

— Божичко, какво ще правим сега? — отчая се Юлиан.

— Трябва да извикаме помощ! — извика Ким. — Трябва да го види лекар… колкото може по-бързо.

— Добре, ще изтичам до манастира — предложи Леон.

— Не, не бива да отваряш вратата! — извика паникьосано Юлиан.

— Вземи се в ръце — отвърна Леон и се опита да изглежда спокоен. — Ще изляза през другата врата! Не се притеснявайте за мен! Ще се справя. До скоро!

Той бутна задната врата и изчезна в мрака.

Ким довлече от леглото два сламеника и ги подпъхна под гърба на ранения.

Старецът измърмори с полузатворени очи:

— Благодаря, но вече няма смисъл. Ще умра.

— Глупости — ядоса се Ким, — ей сега Леон ще доведе инфирмара.

Готфрид поклати глава:

— Не знам дали ще може да ми помогне. Аз съм стар…

— Какво да правим със стрелата? Да я изтеглим ли? — попита Юлиан.

Искаше да направи нещо, за да помогне. Но се чувстваше ужасно безпомощен.

Готфрид се закашля.

— Недей — спря той момчето. — Ще разшириш раната. — Гласът му ставаше все по-тих, като шепот. — Това е работа на инфирмара, ако дойде…

— Сещаш ли се кой може да е стрелял срещу теб? — попита Ким.

— Не, аз всъщност нямам врагове — отвърна старецът. — Така поне си мисля…

Внезапно по изпънатото му лице пробягна усмивка:

— Това растение там, това вероятно е мандрагора. По форма наподобява човек. Тя е от страните южно на планините, от крайморските страни. Приписват на мандрагората магични сили. У нас тя е много рядка и скъпа. Откъде я имате?

— Намерихме я — отвърна Юлиан. — В нещата на търговеца Фурер.

— Човекът, когото убиха? Странно…

Ким задъвка нервно долната си устна. Един въпрос й тежеше на езика, но не беше сигурна дали трябва да го зададе. Все пак събра сили:

— Дочухме в манастира за магическия еликсир. И искаме…

Старецът отвори очи, вдигна ръка, за да накара Ким да млъкне и опита да се изправи. Сетне се отпусна назад със стон.

— Този магически еликсир! — прошепна развълнувано той. — Пазете се от него! В манастира отдавна се носи слух, че еликсирът действително съществува! Никой не знае точно. Мнозина са се побъркали по него, защото еликсирът давал безкрайна власт. Но за него трябва да платиш повече, отколкото би струвал животът ти. Трябва да обещаеш душата си на дявола.

— Мандрагората има ли връзка с този еликсир? — попита Юлиан.

Старецът кимна едва-едва:

— Напълно е възможно, защото според поверието притежателят й става неуязвим и тя му носи щастие, богатство и здраве. Затова е толкова ценна.

Старецът отново се закашля.

— Кога най-сетне ще дойдат Леон и инфирмарът? — отчая се Ким. Тя сложи длан върху челото на стареца. Челото му гореше.

— Ей сега, ей сега ще дойде помощ — прошепна момичето.

Старецът се усмихна слабо:

— Вярваш ли? Хората говорят лоши неща за мен.

— Това са глупости — отговори Ким.

— Да — отвърна Готфрид, — обаче хората ме отбягват. Кой знае дали инфирмарът ще дойде при човек като мен.

В този момент вратата се отвори и вътре нахлу Леон с няколко мъже. Единият от тях носеше монашеско расо. Това беше инфирмарът. Той бутна настрана Ким и Юлиан и се наведе над Готфрид.

— Доста голяма рана — констатира той, след като изтегли стрелата. — Но ще я преживееш.

Приятелите си отдъхнаха. Сега вече монахът се обърна към тях.

— Какво се е случило тук?

Децата разказаха едно през друго каквото знаеха.

— Значи нямате никаква идея кой може да е стрелял срещу вас — кимна мрачно инфирмарът. Сетне направи знак на мъжете. — Намерете кола. Ще закараме Готфрид в манастира. Той винаги е бил богобоязлив човек и трябва да бъде лекуван при нас. — Той хвърли поглед към децата и нареди: — А вие се връщайте бързо у дома.

Ким взе Кия в ръце и излезе първа от бедната колиба. Леон и Юлиан я последваха. Отпред спряха за миг. Беше спряло да вали, пълната луна надничаше между облаците.

— Това е бил Венцел! — зашептя Ким. — През цялото време имах усещането, че ни следят!

— Но защо ще иска да убие Готфрид? — почуди се Леон.

— Може би не иска да разкрием тайната на мандрагората — отвърна Ким. — Внимание, идват хората с колата.

Приятелите се промъкнаха навътре в гората, за да продължат разговора си необезпокоявани.

— По-добре да се върнем в манастира — рече Юлиан. — Скоро съвсем ще се стъмни.

— Да, прав си — рече Ким. — Искам обаче да огледам още веднъж наоколо, когато всички си тръгнат. Може да открием някоя следа.

— Следа ли? Каква следа? От какво следа? — запрепира Юлиан.

— И аз не знам. Но искам поне да опитам — отвърна нетърпеливо момичето. — Да се върнем на мандрагората. Готфрид веднага я позна. Как е възможно Квириний и абатът да не познават билката?

Юлиан кимна:

— Права си. Поне Адалунг би трябвало да знае. Нали уж е най-големият специалист в манастира и е обучил Квириний…

Леон подръпна мекото на ухото си.

— Хрумна ми и нещо друго! Само на Адалунг казахме, че отиваме при Готфрид. Единствен абатът знаеше какви са плановете ни.

— Да не искаш да кажеш, че Адалунг е убиецът? — не повярва Ким.

Леон вдигна рамене:

— Едва ли е той лично. Но съществува такава възможност.

Децата млъкнаха и се замислиха.

— Тогава имаме двама заподозрени — заключи накрая Юлиан и хвърли поглед към колибата. — Ето че и лекарят си тръгна.

— Наш ред е — прошепна Ким и се затича към колибата. Там тя се обърна и огледа полянката между дърветата. — Откъде според вас е стрелял оня негодник?

— Според мен оттам — посочи Леон. — Там, при голямото дърво. Стрелецът би могъл да се скрие зад него. Хвърлил е камък по вратата, Готфрид отвори — и стрелата го улучи.

Приятелите изтичаха при дървото. Ким коленичи на влажната земя и я огледа внимателно.

— Много е тъмно вече — ядоса се тя.

В този миг Кия измяука предупредително. Котката беше спряла пред гъст храсталак и гледаше децата, главата й беше наклонена на една страна. Тя отново измяука, този път по-енергично. Ким изтича при Кия и се наведе.

— Елате бързо тук! — извика тя. — Нашата Кия е открила следи от стъпки!

— Страхотно! — Леон също се наведе над дълбоките отпечатъци в горската почва. — Но дали са от стрелеца?

— Да! — Ким беше сигурна: — Защото водят към гората, а не към пътя. Хората, които не се крият, вървят по пътя.

— Може пък някой просто да е събирал гъби — възрази Юлиан. Мисълта, че ще трябва да проследят дирите в тъмната гора, го изпълни с ужас.

— Възможно е! — призна Ким. — Но може и да е нашият стрелец. Трябва да проверим. Все още не се е стъмнило напълно. Пък и имаме малко време. Аз съм за това да проследим стъпките. А вие?