Фабиан Ленк
Магическият еликсир (12)

Нападението

Венцел не подозираше за нощното приключение на приятелите. Поне не даваше вид да подозира, когато на следващата сутрин ги изхвърли от леглата и както обикновено ги подгони на работа. Ким, Юлиан и Леон почти не успяха да се видят насаме през целия ден. Три въпроса не им даваха мира: къде е Черната книга? Кой беше нощният посетител в скриптория? Какво се криеше зад затворената врата? Леон предложи да се промъкнат още веднъж в скриптория.

— Сигурен съм, че ключът към разкриване на престъплението се крие там — настояваше той. — Нали стрелецът се скри тъкмо там.

Юлиан и Ким бяха съгласни с него. Решиха при първа възможност да огледат отново скриптория.

— Може би ще успеем да се измъкнем оттук довечера — изрече с надежда Ким.

— Дано да не стане твърде късно — рече Юлиан. — Този случай се оказа доста изтощителен. Половината нощ сме на крак, а Венцел ни буди доста рано!

— Престани да се оплакваш — изрева съдържателят. — Донеси долу нещата от стая четири. Гостът си тръгва. Побързай!

Съдържателят непрекъснато измисляше задачи на децата. Само Кия беше добре. Котката лежеше спокойно на перваза и се грееше на слънце. С притворени очи и лек интерес Кия наблюдаваше как работят приятелите й и от време на време се прозяваше широко.

— В следващия си живот ще бъда котка — изпъшка Юлиан късно следобед, когато мина покрай Кия, натоварен с две тежки стомни.

Както и по-рано през деня, хубавото животно си почиваше на любимото си място.

— Бързо в кухнята! — викна му Венцел. — Гертруда има нужда от теб.

Момчето се подчини мълчаливо. В кухнята го посрещнаха облаци топла пара. Ким стоеше край една правоъгълна маса и режеше моркови и репички.

— Ще правим зеленчуково суфле — обясни тя.

— Точно така — кимна Гертруда, която тъкмо мажеше една сварена риба с марината от вино, босилек, пипер и сол. Откакто опозна по-добре децата, тя бе по-словоохотлива. — Но ми трябва латинка. Върви да купиш от билкарката, която има сергия до лечебницата.

Юлиан кимна. Нямаше нищо против да излезе от задушната странноприемница, макар и само за четвърт час.

Когато се озова пред странноприемницата, той вдъхна с пълни гърди свежия въздух на лятната вечер. Беше започнало да се здрачава. Сенките се удължиха. Юлиан тръгна надясно и сви в тясната, безлюдна уличка, водеща към лечебницата, мина покрай няколко работилници и сергии, които вече бяха затворени. Юлиан се сети, че може и да не намери билкарката, но трябваше поне да опита.

Зави в улицата на ковачите, а под носа му изпърха великолепна пъстра пеперуда. Момчето проследи полета й с очи и в същото време долови някакво движение в сянката на една от къщите. Пулсът му се ускори. Отново ли го следят?

Юлиан преглътна. Ръката му потърси торбичката с мандрагората и я стисна здраво. Сетне продължи пътя си. Мислите му препускаха. Беше сам в тясната уличка. Защо ли тръгна без Ким и Леон! Но беше твърде късно!

Запази спокойствие, напомняше си той. Само след минута ще си при билкарката. Освен това този тип няма да се осмели да те нападне тук. Може някой да види от прозорците към улицата. Юлиан се молеше наистина да е така. Ето че отмина училището. Следващата сграда беше лечебницата и точно там най-сетне…

Внезапно чу зад гърба си бързи стъпки. Поиска да се обърне, но закъсня… Нещо твърдо го удари по тила, болката избухна под челото му и после всичко стана черно. Последното, което усети, бяха силни ръце, които дръпнаха кожената торбичка от колана му.

 

 

— Какво е станало с теб? — попита един далечен глас.

Юлиан бавно идваше в съзнание. Отвори с мъка парещите си очи и различи фигурата на жена, която беше коленичила до него и го разтърсваше за раменете.

— Хей, събуди се! — Чертите на жената ставаха все по-ясни.

Юлиан вдигна глава със стон. Нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание.

— Какво се случи? — попита жената.

Юлиан разтри очи.

— Ами… и аз не знам — промълви той. — Някой трябва да ме е ударил.

Жената ахна ужасено:

— За Бога, кой би направил такова нещо на едно дете?

— Само да знаех… — Юлиан се изправи с мъка.

Струваше му се, че в черепа му бе заседнал побеснял кълвач и пробива с клюн дупка. Посегна към колана си… торбичката я нямаше! Бяха му откраднали корените и листата от мандрагора! Юлиан изпъшка ужасен.

Жената се взря загрижено в него.

— Добре ли си? Ще те заведа у вас. Къде живееш?

— В странноприемницата — отвърна Юлиан. — Но ще успея да се прибера сам, благодаря.

— Добре, както искаш — рече жената, прекръсти се и изчезна в една от къщите.

Юлиан се облегна на една стена и пое дълбоко дъх. Мандрагората беше изчезнала! А той дори не знаеше кой е нападателят! Всичко се беше случило толкова бързо. Внезапно го побиха тръпки. А може би трябваше да се радва, че изобщо е жив. Няма никакво съмнение, че неговият нападател е същият, който вече извърши две престъпления заради магическия еликсир!

Туптенето в главата му отслабна. Олюлявайки се, Юлиан тръгна към странноприемницата.

Той откри приятелите си в кухнята, но преди да успее да каже нещо, Гертруда му викна:

— Къде се изгуби? Къде е латинката?

— Не нося. Нападнаха ме — отвърна Юлиан.

— Ах, ти, мързеливецо! — ядоса се Гертруда. — Как можах да изпратя точно теб? Къде си се мотал? Какво ще стане сега с моето суфле! Само почакай, сега ще кажа на Венцел.

Но не се стигна дотам. Нещо засъска и закипя в тенджерите и Гертруда забърза към огнището.

Юлиан най-сетне успя да разкаже на приятелите си какво се случи.

— Цяло щастие е, че си се отървал толкова леко — изпъшка Ким.

Тя натопи кърпа в студена вода и наложи с нея тила на приятеля си.

— Ох, така е по-добре — благодари Юлиан. — Но не мога да си простя, че ми откраднаха мандрагората. Не биваше да тръгвам сам.

В този момент Гертруда изтича покрай тях и отвори вратата, за да съобщи на Венцел за провинението на Юлиан.

В кухнята нахлу необичайна глъчка. В гостилницата се беше случило нещо. В следващия миг в кухнята се втурна Венцел със зачервено като пуйка лице.

— Какво става, жено?

— Точно това искам да разбера и аз — отвърна бойко Гертруда. — Каква е тази тупурдия?

— Това не те засяга. Връщай се при огнището! — сгълча я той.

— Искам да знам какво се е случило! — настоя Гертруда.

— Нямам представа — рече грубо съдържателят. — Но жените само влошават нещата. Затова ти си гледай манджите.

Гертруда измърмори нещо, но го послуша.

Нашите детективи обаче тръгнаха след Венцел, който излезе пред странноприемницата. Отпред група хора разговаряха оживено. Децата се приближиха предпазливо. Един монах тъкмо се надигаше от земята. Изглеждаше замаян. Подкрепяха го двама мъже.

— Как си, Клеменс? — попита го единият от мъжете.

— Ох, главата ми — изпъшка монахът и опипа внимателно тила си.

Ким не можа да се сдържи:

— И теб ли те нападнаха?

Клеменс кимна:

— Да, някой ме удари по главата. Всичко стана много бързо. Нима и някой друг е бил нападнат?

Ким посочи Юлиан.

— И приятелят ми бе нападнат преди малко. Откраднали са му кесията!

Очите на монаха се разшириха от ужас.

— Не мога да го проумея! Що за безбожник вилнее тук! — внезапно като че ли му хрумна нещо. Той бръкна припряно под какулата си. — О, мили Боже! — провикна се той. — Връзката с ключовете!

— Е, добре, че не е нещо по-важно — обади се някой от хората наоколо.

— Глупако! — разгневи се Клеменс. — В тази връзка беше и ключът от скриптория! Ще бъде истинска катастрофа, ако някой използва този ключ, за да ограби безценните ни книги!

— Може пък да си ги загубил, когато си паднал на земята — предположи някой.

— Не, не, не вярвам — затюхка се монахът.

— Адалунг ще побеснее, като научи. Аз съм библиотекарят, моята задача е да бдя над съкровищата в нашия скрипторий! Ето, че се провалих!

Леон дръпна настрани Юлиан и Ким.

— Я да се огледаме наоколо. Може да открием някаква следа — например отпечатък от крак, както пред тайния проход!

Детективите огледаха земята около мястото на нападението.

— Ама че работа, твърде тъмно е! — ядоса се Ким. — Трябва ни факла или нещо подобно.

— Не е необходимо — извика триумфално Леон в същия миг. — Погледнете какво имам тук. — В ръцете му се люлееше блестяща матово метална халка с четири ключа. — Ех, че ще се зарадва Клеменс!

— Но как успя да ги видиш в тази тъмница?

Юлиан се ухили широко.

— Не съм ги видял — просто стъпих върху тях и те издрънчаха.

— Все едно, важното е, че ключовете са намерени! — рече Ким и понечи да изтича при Клеменс.

— Почакай! — спря я Леон. — Хрумна ми нещо.

Юлиан и Ким се върнаха при него.

— Пипнете тук — възкликна Леон. — Този малък ключ тук е целият във восък.

— Във восък ли?

— Да, не усещаш ли?

— Хм-м — промърмори Ким. — Какво означава това?

— Ясно какво! — извика Леон. — Нападателят е направил восъчен отпечатък от ключа. Ще изработи същия ключ и ще влезе в скриптория е него!

— Той може да използва и тайния проход — добави Юлиан. — Вратата към скриптория оттам е отключена.

— Така е — възрази Леон, — но спомнете си другата врата, която беше здраво заключена!

— Правилно! — призна Юлиан. — Трябва да спрем това. Трябва веднага да предупредим Клеменс, а най-добре и Адалунг!

— О, не! — изпъшка Леон. — Няма да направя това. Ами ако Адалунг е убиецът или е свързан с него?

— Е, тогава да кажем поне на Клеменс.

Леон поклати глава:

— Не, по-добре не. Вече нямам вяра на никого. Имам по-добра идея: ще върнем ключовете на Клеменс, без да му казваме нищо за нашето разследване. А тази нощ ще дебнем, както решихме вече — в скриптория!