Фабиан Ленк
Магическият еликсир (14)

Пленници на гробницата

Фигурата в монашески одежди изчезна безшумно в скриптория. Ким, Юлиан и Леон я следваха по петите, отвориха също тъй тихо вратата на скриптория и надникнаха вътре. Монахът стоеше пред заключената врата. Дочу се тихо дрънчене, после в ръката му нещо проблесна — ключ! Той го пъхна в ключалката. Загадъчната врата се отвори, монахът пристъпи и изчезна в мрака. Вратата се затвори.

— Да го последваме ли? — колебливо попита Юлиан.

— Да! — прошепна Ким. — Нека поне погледнем къде отива.

— Непременно — настоя и Леон. — Трябва да знаем какво се крие зад тази врата.

Приятелите се промъкнаха безшумно през залата за писане и отвориха вратата. Лунната светлина падна върху първото стъпало на стълба, която се спускаше в тъмната неизвестност.

— Сигурни ли сте? — разколеба се отново Юлиан.

Но той вече знаеше отговора на приятелите си. Всъщност Юлиан се радваше, че е заедно с тях. Без Ким, Кия и Леон той никога не би се осмелил да направи дори една-единствена крачка.

Стълбата се спускаше надолу с плавен завой. Тя напомняше много на тайния проход, който бе използвал стрелецът. За щастие имаше парапет, който помагаше на децата да се ориентират. Малко по-късно съзряха ивица светлина, която идваше от ключалката на друга врата.

Ким се наведе към ключалката и надникна в голяма подземна зала. Залата беше осветена от факла, изгоряла почти до половината. В центъра й се издигаше правоъгълен каменен блок. На една от стените висеше килим с разпятието на Христос. По пода имаше каменни плочи с надписи и кръстове. Иначе залата беше празна. Не се виждаше никой.

— Добре, да продължим — рече Ким и поиска да бутне вратата.

Внезапно Кия измяука силно. В ушите на Ким това прозвуча като предупреждение.

— Просто продължаваме напред — успокоително прошепна Ким на котката.

Така поне се надявам, добави наум момичето. Защото в подземието витаеше нещо необяснимо и страховито, което я впечатли, но и уплаши.

Децата внимателно отвориха вратата. Миришеше на влага и мухъл. Пламъкът на факлата затанцува от течението и за момент децата се притесниха, че ще угасне. Леон бързо затвори вратата. Огледаха се боязливо.

— Къде сме? — попита Ким и се приближи към една от каменните плочи на пода. — Това са гробове — прошепна тя с боязън в гласа, сякаш би могла да събуди мъртвите.

— Точно така — обади се Юлиан, застанал пред каменния блок. — А това тук е саркофаг^[1]. Изглежда в това подземие са погребани всички важни личности на Лоршския манастир. Ако си спомням добре, това трябва да е криптата^[2].

Леон се усмихна:

— О, сигурен съм, че си спомняш добре, Юлиан. Ако сега ми кажеш и къде изчезна оня странен монах, който вероятно е самият Негово преосвещенство абатът, ще се изкатериш още по-високо в очите ми.

— Много смешно — отвърна Юлиан, но също се усмихна. Внезапно му хрумна нещо и той се спусна към стенния килим. Повдигна единия му край и повика приятелите си:

— Погледнете тук!

Ким и Леон се приближиха и ахнаха.

— Още една врата — извика Ким и натисна дръжката. Вратата беше заключена.

— Е, чудесно, няма що — изпъшка момичето. — Тогава нашето проследяване ще трябва да свърши тук. Колко жалко, че не можахме да разпознаем монаха.

— Да, жалко наистина. Мисля, че този път бяхме близо до целта — кимна Юлиан. — Но каква полза… засега ще трябва да прекратим търсенето. Да си вървим, и без това съм много изморен.

С тези думи той тръгна към изхода на криптата. Докато посягаше към дръжката, дочу звук, който го изпълни с ужас. Скърцане и тихо завъртане на ключ. В същия миг Юлиан разбра, че току-що някой бе заключил вратата от другата страна! Той натисна отчаяно дръжката няколко пъти, но напразно.

— Какво има? Заяжда ли? — попита Леон.

— Не, не заяжда — погледна го тъжно Юлиан. — О, не, вратата е заключена!

— Моля?

— Вижте сами — рече Юлиан, направи им път и седна на земята.

— Ето ни затворени в гробница — установи мрачно Ким.

Внезапно я побиха тръпки. Тя не знаеше дали наистина в криптата е студено. Може би беше от умората, а може би заради мъртвите, които ги заобикаляха в това мрачно и страшно подземие.

Факлата затрептя и привлече вниманието й. Беше изгоряла почти цялата. Колко ли още щеше да осветява гробницата? Един час, половин час? Или само десет минути?

Ким се опита да потисне страха, който я обхващаше. Мъртвите не представляваха опасност — по-скоро човекът, който току-що заключи вратата. Какво ли е намислил? Ким се чувстваше безпомощна и дребна и това я изпълни с гняв.

— Проклет гадняр! — прошепна тя и понечи да заудря с юмруци по вратата.

Леон я спря в последния момент.

— Престани! — предупреди я той. — Ще ни издадеш.

— Какво от това! — викна Ким: — Да не смяташ да останеш тук завинаги?

— Не, но може да открием някаква възможност да се измъкнем тайно — отвърна Леон.

— Тайно? — присмя му се Ким. — А кой според теб заключи вратата? Светият дух?

Леон поклати глава.

— Помисли малко! Този, който ни заключи тук, вероятно е убиецът. Той едва ли ще изтича при братята си, за да ги предупреди. Нали ще трябва да им обясни какво е правил самият той посред нощ в криптата.

Ким потърка брадичката си.

— Не звучи тъпо — призна тя. — Значи все пак имаме някакъв шанс…

Сега в спора се намеси и Юлиан.

— Пропускате още една възможност. Монахът ще вземе лъка и стрелите си и ще се върне да ни убие.

Ким пребледня.

— Не, не — побърза да каже тя, вдигна Кия от земята и я притисна към себе си. Тялото на котката беше приятно топло. — Едва ли ще постъпи така. Твърде е рисковано. Все пак ние сме трима. — Тя погледна животинчето в ръцете си. — Исках да кажа — четирима.

Леон беше на същото мнение.

— Предполагам, че по някакъв начин този тип е забелязал, че го следим. Вмъкнал се е през вратата под стенния килим, изтичал е обратно до входа на криптата и ни е заключил отвън.

— След няколко часа някой ще ни открие тук — продължи Ким мисълта му. — А това ще е краят ни. Как ще обясним какво правим през нощта в криптата? Адалунг непременно ще си помисли, че сме искали да откраднем нещо. Ще ни тикне в карцера, ако тук изобщо има такова нещо. Може пък да ни излезе късметът и само да ни изхвърлят от манастира.

Юлиан поклати мрачно глава:

— Така или иначе, Адалунг, ако той е убиецът, постигна своето. Отърва се от нас. И ние никога няма да разкрием този случай.

Леон изправи енергично рамене.

— Не бива да се предаваме толкова бързо — викна решително той. — Трябва да се измъкнем оттук. Не за пръв път сме в абсолютно безнадеждна ситуация. И всеки път успяваме да се измъкнем.

— Възможно е — рече унило Ким. — Но никога не е било толкова безнадеждно, както сега. Затворени сме в гробница. Няма дори прозорец, който да счупим. Тук изобщо няма нищо друго, освен две здраво заключени врати.

Леон замълча. Той знаеше, че Ким има право. Но може би все пак в криптата има още една тайна врата или нещо подобно. Лоршкият манастир изглеждаше пълен с изненади, както го доказа тайният проход до скриптория.

И Леон започна да претърсва систематично подземието. Чукаше по стените, за да провери дали някъде няма кухо пространство, например таен изход. Огледа една по една дори надгробните плочи и се опита да ги вдигне.

— Какво правиш, за Бога? — ококори очи Юлиан.

— Искам да проверя какво има отдолу — изпъшка Леон. Беше пъхнал пръсти в процепа между каменния под и надгробната плоча.

— Какво има отдолу ли? Защо не ме попита — кости и череп на монах! — извика Юлиан. — Не нарушавай покоя на мъртвите, Леон!

Леон се изправи:

— Добре, де! Да не мислиш, че ми доставя удоволствие? За разлика от теб, аз поне предприемам нещо! Ти явно си се примирил с незавидното ни положение.

— Не, но не ровя из гробовете. Освен това размишлявам.

Леон вдигна ръце и се изсмя подигравателно:

— О, това разбира се е нещо съвсем друго. Тогава не искам да те безпокоя. Само, моля те, кажи ми, когато ти хрумне нещо гениално.

Юлиан не отвърна. Той гледаше как приятелят му се опитва да повдигне надгробието^[3]. Успокои се, когато видя, че Леон никога не би успял дори да помръдне тежката плоча.

Сега и Кия отиде при Леон и се загледа в него. Тя наклони глава и за миг изглеждаше тъй, сякаш и котката размишлява. Кия измяука. Това прозвуча като смях. После тя изтича с кадифените си лапи до едно място, точно до стенния килим. Движенията й бяха гъвкави и целеустремени. Котката май знаеше съвсем точно какво търси. Тя седна, обърна към Ким елегантната си главичка с издължени очи и отново измяука, този път енергично и настоятелно.

Момичето отиде при нея и клекна на пода.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита тихо Ким.

Вместо отговор Кия прокара острите нокти на дясната си лапа по един камък в стената. Ким сбърчи чело и огледа внимателно камъка. Беше голям колкото кутия за обувки и на пръв поглед беше като другите до него.

— Открихте ли нещо? — заинтригуван, Юлиан се присъедини към тях.

Леон не остана по-назад. Той се отказа да вдига надгробните плочи и отиде при приятелите си.

— Нямам представа… — вдигна рамене Ким. — Кия посочи този камък.

Тя опипа камъка, после го натисна… Внезапно лявата му част поддаде и хлътна навътре. Камъкът се завъртя около невидима ос и на мястото му се появи дупка, не по-голяма от юмрук. Приятелите се спогледаха изненадани. Ким бръкна смело в дупката. Внезапно нещо докосна ръката й. Това нещо беше живо. То очевидно имаше множество крака и от своя страна също започна да изследва натрапника. С други думи: нещото запълзя много бързо по ръката на Ким.

Ким се дръпна с писък. На ръката й се мъдреше огромен космат паяк. Отвратено, момичето го изтърси на земята. Паякът запълзя със светкавична бързина към един тъмен ъгъл и изчезна.

— Дали да не бръкна аз? — предложи Леон.

— Не, остави — отвърна смело Ким и предприе нов опит. Този път пръстите й напипаха нещо като дръжка в дупката. — Там има нещо! — извика развълнувано тя. — Като че ли е от метал. Я да видим…

Ким завъртя дръжката, но нищо не се случи. Тогава я дръпна… и невероятно — част от стената се задвижи! Ким падна назад и при това отвори една врата.

— Не вярвам на очите си! — възкликна тя. — Още една тайна врата!