Фабиан Ленк
Магическият еликсир (2)

Тот — майсторът магьосник

— Ама че лош късмет — изпъшка Юлиан и погледна през прозореца.

Тримата с Ким и Леон седяха в сладоледената сладкарница „Венеция“, където сервираха най-страхотния сладолед в Зибентан, а може би и в целия свят.

— Прав си — съгласи се Леон и се разкашля.

От няколко дни беше болен. Затова днес трябваше да се откаже от сладоледа и да си поръча обикновен ментов чай. От това настроението му съвсем се развали.

— Лошото време направо ще ни довърши — поклати мрачно глава и Ким. Тя хапна лъжица бананов сладолед и го остави да се разтопи в устата й.

Това беше един абсолютно лош ден. В коледна ваканция са, а навън няма сняг за шейни. Твърде топло е и езерото пред манастира „Свети Бартоломей“ не може да замръзне, за да се попързалят. Няма и слънце. Всичко беше сиво и мрачно. И на всичкото отгоре не спираше да ръми.

Киното в Зибентан отваря чак в шест часа, а сега беше едва обед. Ето защо приятелите се срещнаха във „Венеция“, за да измислят какво да правят през целия този сив ден. Но досега никой не успя да предложи нищо интересно.

Като че ли само Кия, котката със загадъчните зелени очи, не се отегчаваше. Мъркаше доволно и лежеше на любимото си място. Радиаторите в сладоледената сладкарница бяха скрити зад дървени решетки. И точно върху тях обичаше да се изтяга Кия и да си грее корема.

Леон се усмихна едва-едва:

— Дали пък и аз да не полегна при Кия? Поне ще излекувам проклетата настинка. Вече цяла седмица не мога да се отърва от нея. Нищо не помага. — Той отмести чашата с чай. — А този смешен чай не върши никаква работа. По-добре да бях взел хапче.

— Не е така — възрази Юлиан. — Много билки помагат при простуда.

— Така ли? — лицето на Леон се изкриви в презрителна гримаса. — И три литра да изпия от този чай, нищо няма да се промени. Най-много да ме заболи глава и да се почувствам още по-зле.

Юлиан изгледа приятеля си с упрек:

— Ами значи просто трябва да откриеш точната билка. А за това са необходими известни познания.

Леон вдигна рамене:

— Тъкмо там е проблемът. Кой в наше време разбира от билки? Отдавна са измислени хапчета за всичко.

— Професор Муриати разбира — каза Юлиан.

— Кой?

— Професор Муриати — повтори Юлиан. — Той беше в библиотеката вчера и изнесе доклад върху лечебната сила на растенията. За разлика от вас, аз бях там.

— Видях обявата — спомни си Ким. — Беше нещо за лечителското изкуство и… — тя се запъна.

— … отровителите през Средновековието — довърши Юлиан. — Беше изключително интересно.

— Отровители? — сега вече и Леон го погледна с интерес.

— Точно така — кимна Юлиан. — Професорът разказа невероятни неща за билки като жълтия кантарион, но и за магични растения като синята жлъчка. През Средновековието вярвали, че синята жлъчка може да направи човека невидим и да го предпази от удар с меч. Освен това Муриати говори за ужасно отровни растения като синята самакитка. Дори няколко грама от луковицата й са смъртоносни за човека. Самакитката е позната на отровителите от древността, така каза Муриати. С нея бил отровен дори римският император Клавдий. Това е било през 50 г.сл.Хр.

Леон изгледа недоверчиво приятеля си.

— Твоят професор Мусурати дали…

— Му-ри-а-ти — поправи го Юлиан, като подчертаваше всяка сричка.

— Добре де — махна с ръка Леон. — Твоят професор каза ли нещо за ментовия чай?

— Не, не спомена ментовия чай. Но чаят със сигурност е много здравословен — побърза да заяви Юлиан.

— Не знам — умърлуши се Леон. — Не е ли по-добре да си поръчам един лешников сладолед, все пак?

След малко пред Леон се появи чаша с две топки сладолед. Лицето му грейна.

— Та кой още бил отровен? — попита Ким с широко отворени очи.

Юлиан се засмя:

— О, това е типично за теб! Все искаш да слушаш разни ужасни истории!

— Добре де, харесвам криминалета! — настръхна Ким. — Също като вас, нали така?

— Всъщност, да — отвърна Юлиан. — Но Муриати говори преди всичко за лечебните свойства на растенията. Имало дори някакъв еликсир, който пък лекувал всички болести.

— Дори и моя безкраен грип? — попита с надежда Леон.

— О, със сигурност! — поклати убедено глава Юлиан.

— И как се казва това чудо?

Юлиан се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ги чуе и прошепна:

— Магическият еликсир!

Приятелите събраха глави над масата със сладоледите. Кия забеляза, че става нещо важно, надигна се от топлото си място, протегна се и се промъкна между Леон и Ким.

— Магическият еликсир? — повтори Ким. — Не ми звучи много сериозно. И какво за него?

Юлиан се замисли за миг, а после обясни:

— Ако съм разбрал добре, рецептата за еликсира е на древноегипетския бог Тот^[1]. Той бил могъщ магьосник и покровител на всички магьосници. Смятат го за бащата на алхимията^[2]. Гърците го почитали под името Хермес Трисмегист^[3]. Освен това…

— Добре, добре, Юлиан — нетърпеливо го прекъсна Леон. — Наистина ли е съществувал този еликсир?

Юлиан вдигна рамене:

— През Средновековието очевидно са вярвали в него, така поне каза Муриати. Еликсирът не само лекувал всичко, но и давал голяма сила на притежателя си.

— Ама че глупост! — не се сдържа Ким. — Тогава сигурно всички са го пиели!

Юлиан поклати глава:

— Не е толкова просто. Защото в цялата работа, естествено, има една важна подробност…

— А именно?

— Който успее да го приготви, трябва да изрече заклинание, което го прави много могъщ, но дяволът става владетел на душата му.

— Аха, виж ти… — сепна се Леон.

— Еликсирът бил изключително опасен — продължи Юлиан. — Освен това рецептата на Тот дълго време се смятала за изчезнала — а също и книгата, в която е записана магичната формула.

— Дълго време, казваш… Това означава ли, че сега е намерена? — ококори се Ким.

Тя усети топлото телце на Кия до себе си и започна да я гали по гърба.

— Да! — прошепна Юлиан. — Но това се е случило преди много време. Така поне твърди Муриати.

— И после? Разказвай, де? — подкани го Леон, докато изпразваше чашата със сладоледа си с рекордна скорост.

— Това било през 805 г., по времето на Карл Велики^[4] — заразказва Юлиан и отново се огледа. — В един манастир, казва се Лорш.

— Лорш ли? За пръв път чувам — призна Ким.

— И аз — кимна Юлиан. — Поне до миналата вечер. Но този манастир Лорш бил прочут. Там е написана една от най-старите книги по медицина — Лоршкия лечебник. Монасите в Лорш били забележителни учени.

— Хм, и ти смяташ, че някой от тези монаси е открил рецептата? — попита Ким.

— Спомена го Муриати в лекцията си — обясни Юлиан. — И аз му вярвам. Нали все пак е специалист.

— Но рецептата не е достигнала до нас, така ли?

— Не.

— Хм — замисли се Ким. — Ако Муриати е прав, рецептата трябва да е някъде.

— Ти да не би да искаш да я търсиш? — усъмни се Юлиан.

— А защо не? — отвърна Ким с блеснали очи.

— Чакай, чакай… — реши да я отрезви Юлиан. — Ами ако са унищожили рецептата?

Но Ким не можеше да бъде разубедена лесно.

— Възможно е. И все пак да проверим!

Юлиан започваше да се досеща какво е намислила Ким:

— Да разбирам ли, че ти се иска пак да посетим Темпус?

— Точно така! Искам да знам дали този магически еликсир наистина е съществувал и къде се е дянала рецептата му!

— Но еликсирът сигурно е опасен — напомни Юлиан.

Ким махна с ръка:

— И какво от това! Нали няма да го пием!

— Какво ще кажете първо да понаучим нещо повече за манастира Лорш — предложи Юлиан.

— Ами чудесно, нали затова е нашата прекрасна библиотека! — Ким изгледа изпитателно Леон. — Но какво става с теб? Добре ли си?

— Естествено — отвърна Леон. — Мисълта, че ни очакват приключения има мощно лечебно въздействие върху мен. Така поне ще направим нещо в този скучен сив ден. Хайде, какво чакаме?

Библиотеката на бенедиктинския манастир „Свети Бартоломей“ беше в почивка между един и три часа следобед. Това обстоятелство бе добре дошло за приятелите. Сега царството на книгите принадлежи само на тях. Нали Юлиан беше наследил от дядо си ключ за библиотеката!

Приятелите се промъкнаха в най-вътрешната зала — там бяха подредени книгите по история. Те бързо откриха един богато илюстриран том за Средновековието. В него се разказваше за различни манастири, но не и за манастира Лорш.

— А защо не проверим в интернет — предложи Юлиан.

Преместиха се на масата с компютрите и с помощта на търсачката Юлиан попадна на адреса www.kloster-lorsch.de^[5].

— Добре дошли в Лорш! — възкликна възхитен Юлиан.

Леон и Ким следяха напрегнато всяко кликване на приятеля си. Кия обаче беше по-очарована от кабела на мишката, отколкото от съдържанието на интернет-страницата.

— Вижте, през 1991 г. манастирът е обявен за световен паметник на културата под егидата на ЮНЕСКО^[6] — прочете Юлиан. — През ранното Средновековие манастирът Лорш бил духовен и културен център на Франкската империя^[7]. От 772 до 1232 г. той бил дори кралски и императорски манастир!

— Каква ли е тази сграда? — зачуди се Леон и посочи снимката на старинна двуетажна постройка с три големи входни арки и мъничка камбанария.

Юлиан се вгледа в текста:

— Това трябва да е Торхале, или Кралската арка. Цялата сграда е облицована с мозайка от червен и бял пясъчник.

— Наистина има вид на едновремешна — съгласи се Ким. — Но мен ме интересува друго: споменава ли се някъде магическият еликсир? Я виж на следващата страница!

— За съжаление нищо — отвърна Юлиан. — Но виж, тук пише, че манастирът Лорш бил прочут с познанията на монасите за лечебните растения. Точно както каза Муриати.

— Значи сме на прав път — зарадва се Ким. — Хайде да отидем в Лорш! Още сега! В 805 година!

Юлиан въздъхна:

— Ох, Ким, защо винаги си толкова нетърпелива!

— Хайде, хайде, четохме достатъчно! — разбърза се и Леон.

Юлиан с въздишка изключи компютъра. След това последва приятелите си, които вече изкачваха стълбите към Темпус — тяхната скрита машина на времето. След като се увериха, че никой не ги наблюдава, трите деца отместиха една от големите етажерки, поставена върху релса. Появи се тежката, украсена с магически символи врата на Темпус. Както винаги, тя изглеждаше малко страшна и много-много стара.

— Готови ли сте? — прошепна Ким.

Юлиан и Леон кимнаха. Котката подскочи и увисна на дръжката. Вратата към Темпус се открехна едва-едва. От процепа нахлу синкава мъгла и зловещи шумове, от които ги полазиха тръпки.

Ким бутна решително вратата и пристъпи в Темпус, следвана от своята вярна Кия. Леон потупа окуражително Юлиан по рамото и двамата пристъпиха прага на пулсиращата в ритъма на времето зала.

Само не губи самообладание, повтаряше си Юлиан. Явно никога няма да успее да преодолее страхопочитанието и ужаса, който му вдъхва Темпус. Тази странна светлина, в която всичко губи ясните си очертания, тази мъгла, сред която е невъзможно да се ориентираш… Тези звуци, които нахлуват от хилядите врати, над които светят най-различни години от историята. Понякога шумовете бяха приятни, друг път обаче от дълбините на световете, към които се отваряха портите, нахлуваха ужасяващи писъци.

— Къде… накъде… — притесни се Юлиан.

Никой не му отвърна. Леон и Ким пристъпваха по пулсиращия под, също тъй безпомощно и безцелно, като него. Леон застана пред една врата и прочете годината над нея. 1625! Не, не е това. По-нататък!

Само Кия не загуби самообладание. Тя припкаше из залата на времето и след кратко търсене поведе приятелите към една врата.

— Браво, Кия — похвали я Ким, докато вратата пред тях се отваряше. — Ето, че я открихме — 805 година. Сега трябва само да попаднем и на точното място.

Приятелите затвориха очи, хванаха се за ръце и се съсредоточиха върху манастира Лорш. Само така Темпус щеше да ги отведе на необходимото място.

И внезапно чуха звън на църковни камбани…