Фабиан Ленк
Магическият еликсир (15)

Черната книга

Зад вратата се откри тясно помещение. На светлината на множество свещи приятелите различиха етажерки с книги и… доста висока фигура в монашески одежди, която се обърна стреснато!

Беше Адалунг, който се втренчи гневно в децата и котката. В едната си ръка държеше книга с черна подвързия, в другата — свещ.

— Децата от странноприемницата! Какво търсите тук? — попита той заплашително и направи крачка към натрапниците.

— Ние сме тук напълно случайно! — рече бързо Юлиан.

Абатът се изсмя дрезгаво.

— Случайно? О, не! Ти лъжеш, момчето ми! Вижда се веднага. Кажете ми как се озовахте тук?

Юлиан замлъкна. Намеси се Ким.

— Проследихме един подозрителен монах, който след богослужението се отдели от другите и отиде в скриптория. Промъкнахме се след него и се озовахме в криптата. Там вие ни заключихте.

— Аз? — Адалунг ги изгледа с неподправено изумление. — Не, не съм бил аз.

— Естествено, че сте били вие! — ядоса се Ким. — Защото не искате да ви видим как забърквате магическия еликсир!

Абатът поклати глава.

— Всемогъщи Боже, какви глупости говориш! Точно обратното се стремя да направя, Бог да ми е на помощ. Не искам някой луд да получи еликсира. Защо мислиш е направена тази тайна стая? Тя има една-единствена цел: тук се съхраняват опасни книги. Книги като тази! — И той посочи томчето в ръката си.

— Черната книга — прошепна Ким.

— Точно така! — извика Адалунг и очите му блеснаха. — Черната книга. Написана лично от майстора магьосник Хермес Трисмегист. Шедьовър, написан с мъдрост, но и пълен с опасности. Трябва да го скрия, за да не попадне в неподходящи ръце.

— Но защо не я унищожите?

— Да я унищожа? О, не! Твърде ценна е тази книга. Но тук, в тази тайна стая, тя е на сигурно място.

— Не вярвам на нито една ваша дума — заяви Ким. — Вие всъщност искате да запазите само за себе си силата, която дава този еликсир!

Гневна червенина изби по лицето на абата.

— Внимавай какво говориш! Ако продължаваш така, наказанието, което и без това ви очаква, ще стане много по-тежко!

Ким реши да млъкне в името на сигурността на приятелите си. Този Адалунг вероятно беше убил Фурер. Нима и тях ги заплашваше същата участ?

— Но какво правите вие през нощта в тази тайна стая? — осмели се да попита Юлиан.

— Всъщност това изобщо не те засяга — отвърна високомерно абатът. — Но за да разпръсна окончателно смешните ви подозрения, ще ти кажа. Времето между нощната и утринната служба е твърде кратко. Няма смисъл да си лягам. През този промеждутък се посвещавам на изучаване на книгите.

Юлиан въобще не му повярва. Той беше сигурен, че Адалунг е убиецът. Сега обаче трябваше да се изплъзнат от капана и Юлиан размишляваше трескаво. Дали просто да не се обърнат и да побегнат? Но изходът на криптата беше заключен! Наистина бяха в капан. От мислите му го изтръгна Леон.

— Но щом не сте ни заключил вие, кой тогава? — попита момчето.

Адалунг тъкмо искаше да отговори, когато внезапно нещо отклони вниманието му. Погледът му се премести към входа на стаята. Децата се обърнаха бавно назад. Онова, което видяха, смрази кръвта им. Кия също изглеждаше ужасена, опашката й плющеше във въздуха. В криптата се беше появил още един монах. Лицето му беше скрито в сянката на качулката, в ръцете си държеше опънат лък. Върхът на стрелата сочеше главата на абата.

— Дай ми тази книга, Адалунг! — извика силно монахът и тръгна към вратата, която отделяше тайната стая от криптата.

— Никога! — извика Адалунг. — И махни качулката. Отдавна те познах.

Приятелите също се досетиха кой е монахът с лъка. Познаваха този глас.

— Боже мой! — ахна Ким, невярваща на очите си. — Ти ли си, Квириний! — Внезапно й призля. Сякаш някой беше дръпнал килима под краката й. Но това не е възможно! Нима любезният Квириний, а не мрачният абат Адалунг е убиецът?

Квириний се изсмя.

— Е, добре, разпознахте ме. Но има ли значение? — Той бутна качулката назад и светлината обля ангелското му лице.

— Хвърли този лък! — нареди му абатът.

Отвърна му нов пристъп на смях.

— Не можеш да ми даваш нареждания, Адалунг — рече студено Квириний. — Дай ми най-сетне книгата!

Приятелите се досетиха, че абатът се бори със себе си.

— Какво си намислил? — попита Юлиан, който реши, че сега трябва да се печели време.

— Да не би да искаш да ни убиеш като Фурер?

— Ще видим — отговори Квириний. — От вас зависи. Ако сте послушни, вероятно няма да ви се случи нищо. Аз ще взема със себе си книгата със заклинанията, ще ви заключа тук и докато ви открият и тръгнат да ме търсят, ще съм през девет планини в десета.

— Наистина ли искаш да приготвиш магическия еликсир! — възкликна ужасен Адалунг. — Какво безбожно деяние! Затова ще трябва да предадеш душата си на дявола!

— Дори и така да е, Адалунг — ще бъда по-силен, отколкото ти би могъл да станеш някога — процеди Квириний и в очите му се появи странен блясък. — Ще бъда по-силен от всички и всичко. Тогава аз ще съм Бог!

— Ха-ха! — изсмя се Адалунг. — Всемогъщият е само един. Какво си въобразяваш, ти, земен червей такъв!

— Не ме дразни! — изръмжа Квириний.

Стрелата потрепери в тетивата.

Юлиан се опита да успокои мъжете:

— Как откри следите на еликсира?

— О, това изобщо не беше трудно — призна Квириний. — Както добре знаеш, аз съм братът-ботаник. Познавам добре билките, не на последно място благодарение и на помощта на абата. — Той погледна ехидно Адалунг. — А освен това в нашата библиотека има много полезни книги с рецепти. В книгата на Хермес Трисмегист открих магическия еликсир. Съставките не бяха трудни за намиране — с изключение на една. Липсваше само мандрагора. Един търговец от Бавария, онзи Фурер, ми предложи да я издири. Съгласих се. Преди няколко дни той дойде тук, в манастира. Но поиска за мандрагората цена, много по-висока от уговорената.

— И ти го уби… — рече Ким.

— Да, но не беше планирано — отвърна Квириний. — Скарахме се, нарекох го измамник. Той ме нападна. Защитих се и го прободох. Тогава на вратата се почука и се наложи да бягам.

— Точно така, но без мандрагората.

— Така беше — потвърди монахът. — Предполагах, че е скрита някъде в нещата на търговеца и ги претърсих. Но нищо не открих. Тогава се намесихте вие и ми помогнахте. — Квириний погледна децата. — Защото открихте мандрагората. Когато ми показахте растението, аз се престорих, че не е нищо особено.

— И тогава реши да ме нападнеш и да откраднеш корените — рече Юлиан.

— Правилно, но не беше лесно — продължи Квириний. — Особено след като чух от Адалунг, че ще ходите при стария Готфрид, за да разгадаете тайната на непознатото растение.

— Защо не ни казахте, че е мандрагора? — попита Юлиан абата. — Вие също се престорихте, че не познавате растението.

Адалунг вирна брадичка:

— Аз не съм чак толкова сигурен, че мандрагората притежава магични свойства. Но простите хора вярват в това. Ако ви бях казал какво държите в ръцете си, щеше да е свършено с мира в моя манастир. Всички щяха да се опитат да докопат билката. Исках да го предотвратя.

Квириний се усмихна презрително.

— Нищо не разбираш, Адалунг! Мандрагората има невероятна магична сила. Ти дори не си я изпробвал. Това аз наричам високомерие, ако не и глупост!

— Дръж си езика зад зъбите! — вбеси се абатът.

— От къде на къде? — отвърна нагло младият Квириний.

— Да се върнем към Готфрид — намеси се Юлиан. — Нима искаше да го убиеш, само за да не ни разкрие тайната на мандрагората?

Монахът се намръщи.

— Така е. Не можех да допусна да разкриете тайната на мандрагората. Щяхте да пазите билката още по-внимателно. След това ми помогна случайността. Онова момче там… Юлиан ли се казваше… една вечер тръгна от странноприемницата покрай дюкяните на занаятчиите и пътищата ни се пресякоха. На всичкото отгоре беше сам. Лесна работа бе да го нападна и да си взема билката.

— Остава Черната книга — рече Юлиан.

— Именно — кимна Квириний. — Предполагах, че е скрита някъде в манастира. Ами, да, и тогава един ден се сетих за онази малка врата в скриптория, която винаги е заключена. Установих, че само двама души в манастира притежават ключ за нея: Адалунг и Клеменс, библиотекарят. Нападнах Клеменс, ударих го и направих восъчен отпечатък от ключа. Един нищо неподозиращ ковач бе тъй любезен да ми направи копие от ключа.

— Защо просто не открадна ключа? — почуди се Адалунг.

— Не е ли ясно: ако изчезне оригиналният ключ, щяхте да смените ключалката или да подсигурите вратата по друг начин — обясни Квириний.

Абатът кимна мрачно.

— Ние обаче открихме следи от восъка — извика Леон. — И се промъкнахме в скриптория, за да те издебнем.

Квириний ги погледна изненадан:

— Бива си ви — призна той. — Но все едно, тази нощ трябваше най-сетне да се добера до Черната книга. Можете да си представите колко бях изненадан, когато открих вратата отключена.

— Аз я отключих — въздъхна абатът. — Исках между богослуженията да се посветя на изучаване на тайните книги.

Квириний кимна:

— И децата те проследиха. Аз пристигнах в криптата последен и заварих децата и котката. Веднага се сетих как да се избавя от тях. Заключих ги в криптата. Все някой щеше да ги открие на сутринта. Наблюдавах децата известно време през ключалката. Надявах се да разбера дали знаят нещо за мен. Хм, и тогава тази странна котка откри камъка.

Кия направи гърбица. Козината й беше настръхнала.

— Децата отново ми направиха услуга и отвориха тайната врата. Аз самият никога не бих я открил! — Квириний се засмя, но чертите на лицето му се отпуснаха само за миг, после отново с леден глас процеди: — Е, достатъчно си побъбрихме! Време е вече пътищата ни да се разделят. Адалунг, сега ти най-сетне ще ми дадеш Черната книга!

— Не, няма — отвърна спокойно абатът.

— Ти смееш да ми се противопоставяш? — изрева Квириний. — Няма да се поколебая да убия и теб. Дай ми книгата!

— Никога. Тази книга не бива да попада в твоите ръце! Ще трябва да ме убиеш, Квириний!

Лъкът в ръцете на Квириний затрепери още по-силно. Монахът присви очи и се прицели. Тетивата бе обтегната до крайност.

В този момент Адалунг приближи Черната книга към пламъка на една от свещите.

— Виж какво ще стане с Черната книга! — рече сурово той. — Ще изгори. Ще се изпари в нищото, също като твоята налудничава мечта.

— Не смей! — изкрещя Квириний. — Ще те убия!

— Хвърли оръжието! — нареди абатът.

— Не! Аз съм този, който дава заповеди! — прокънтя гласът на Квириний.

По челото му избиха капчици пот. Адалунг не каза нищо. Той втренчи поглед в Черната книга и я приближи до пламъка на свещта. От страниците се надигна дим.

Квириний изрева като ранено животно.

— Няма да ми причиниш това, престани, това е моята книга! — Лицето му се изкриви в злобна гримаса.

Абатът го гледаше студено.

— Fortes fortuna adiuvat — прошепна Адалунг. — Късметът помага на смелите.

— Е, ти сам си го изпроси! — процеди Квириний и стреля.

Стрелата се заби в лявата ръка на Адалунг. Абатът извика и залитна назад. Горящата книга падна от ръката му. Квириний хвърли настрани лъка и стрелата, спусна се към Черната книга и се опита да потуши пламъците с расото си.

В този миг Кия се метна върху него. Тя скочи със съскане на гърба му и го захапа. Квириний изненадано извика и се опита да се освободи от нея.

— Бързо! — викна Леон и се втурна на помощ на Кия.

Ким и Юлиан също се нахвърлиха върху монаха. Момичето го ритна по крака с цялата си сила и ярост. Юлиан му заби безупречен ъперкът^[1], който обаче изобщо не впечатли Квириний. Монахът повали Юлиан с юмрук и заби лакът в гърдите на Леон, който идваше отзад. Момчето се сви и за известно време не можеше да си поеме дъх. Само Ким успя да се изплъзне от ударите на Квириний. Сега монахът се пресегна назад и сграбчи котката, която отново го бе захапала. Той я запрати с рев встрани. Кия ловко се обърна във въздуха и се приземи невредима до абата. Адалунг извади стрелата от ръката си и я хвърли на земята. Лицето му беше пребледняло от болка и гняв. Той грабна една много тежка и богато украсена книга от етажерката със забранена литература, хвърли се към Квириний, който тъкмо искаше да се разправи с Ким, и стовари тежкия том върху главата му. Квириний се завъртя около себе си и се свлече на земята.

— Знаех си, че има полза от тези книги — рече Адалунг и се усмихна мрачно. — Това е труд за магията на любовта и не е за моите монаси, също като онази там.

Адалунг хвърли поглед към Черната книга. Тя беше напълно овъглена.

— Свърши се — рече абатът. — Deo gratias!

— Какво означават тези думи? — попита тихо Леон.

— Благодаря на Бога! — прошепна Юлиан.

Адалунг го изгледа изненадан:

— Разбираш латински, момчето ми? Това ме изненадва. Изобщо вие и вашата котка ми се струвате доста необикновени…

— О, не, не разбирам латински — побърза да отрече Юлиан. — Просто съм научил няколко израза.

Този отговор изглежда задоволи абата.

— Е, добре, във всеки случай ви дължа голяма благодарност, деца. И затова ще си затворя очите за тайното ви нахлуване в моя манастир.

— А ръката ви? — попита загрижено Юлиан.

Трябваше да смени темата.

Адалунг вдигна ръкава на какулата си. Раната кървеше силно и изглеждаше доста зле. Но абатът не прояви никакви признаци на слабост.

— Нашият инфирмар ще се справи с лекота. По-важното е, че заловихме убиеца. А сега претърсете Квириний. Той сигурно е откраднал и книгата с рецептата на този проклет еликсир.

Така беше. Леон извади книгата изпод расото на Квириний.

— Подай ми я, моля — рече абатът.

Той откъсна страницата с рецептата на магическия еликсир и я изгори.

— Е, тази книга за билките вече е също тъй безобидна, както всички други — рече доволен Адалунг. — А сега ме заведете в лечебницата и известете моите братя. Те ще затворят тази черна овца Квириний.