Фабиан Ленк
Магическият еликсир (16)

Изкушението

— Хайде, ставайте! — провикна се на следващата сутрин Венцел от подножието на стълбата.

Тримата детективи надигнаха натежали, недоспали глави от сламениците. Но какво става с Венцел!? Тази сутрин гласът му звучеше съвсем различно. Съдържателят направо пропя сутрешния си поздрав.

— Знам всичко! — викна радостно той. — Квириний е бил! Той е искал да забърка магическия еликсир! Научих, докато купувах яйца. Вие сте големите герои на манастира. Хайде, ставайте! Трябва да ми разкажете всичко от началото до края.

Децата отпуснаха глави върху сламениците с дружно изпъшкване.

— Хайде де, слизайте долу — замоли ги нетърпеливо Венцел. — Моята Гертруда ще ви приготви чудесна закуска. Тогава ще ни разкажете всичко!

Тази сутрин беше съвсем различна. Децата бяха освободени от работа в странноприемницата, но вместо това трябваше непрекъснато да разказват своята история. В гостилницата не спираха да идват любопитни, които настояваха да чуят разказа им. Кия се оттегли на любимото си място на прозореца и следеше оживлението около приятелите си с умерен интерес.

— О, вие ще се отразите много добре на търговията ми — рече признателно Венцел, докато сервираше на приятелите вкусен обяд от пилешка супа и задушено свинско месо. Той поклати глава: — От самото начало си знаех, че вие сте най-добрият избор за моята странноприемница.

Ким, Юлиан и Леон се спогледаха с усмивка. След угощението те оставиха работливия съдържател в процъфтяващата му гостилница и заедно с Кия се отправиха към лечебницата. Братята-санитари веднага ги отведоха при Адалунг.

Абатът лежеше в оскъдно мебелирана стая. Легло, над него разпятие, масичка с кана и леген — това бе всичко. Адалунг се усмихна, когато видя трите деца.

— Как сте? — попита Ким.

Според нея абатът изглеждаше зле — блед и изтощен. Внезапно на Ким й стана съвестно, задето го подозираше.

— Бог спусна над мен грижовната си десница — отвърна абатът. — Раната не е дълбока и ще зарасне. Но всевишният наш Господ ме предупреди. Разбрах колко опасно е да се играе с огъня. Ясно ми стана, че не бива да държа в манастира Черната книга и рецептата за магическия еликсир. Защото всичко, което дава власт, събужда алчността. — Адалунг въздъхна: — Аз съм много, много натъжен, че един от моите братя се поддаде на тази алчност и дори стана убиец.

— Какво ще стане с Квириний?

— Ще си получи заслуженото наказание… — отвърна неясно абатът и се загледа през прозореца. — След това в манастира отново ще настъпи спокойствие — прошепна той. — Лорш е място за усамотение и вглъбяване, но също и за проучвания в областта на медицината и ботаниката. С това сме известни — тук не е за обсебени от желание за власт. Дори нашият император Карл Велики, този мъдър човек, цени работата ни. След няколко дни той ще ни удостои със своето височайше посещение. Дотогава ще съм оздравял, ако ми помогне Бог. — Адалунг се изправи в леглото и бръкна под възглавницата. — Имам още нещо за вас — рече той със загадъчна усмивка и подаде на приятелите няколко корена.

— Мандрагората! — възкликна Юлиан.

— Точно така. Намерили я у Квириний и ми я донесоха. А аз искам да ви я подаря. Нека мандрагората ви закриля. А сега ме оставете да си почина, изминалата нощ беше доста напрегната.

Приятелите поблагодариха на абата и се сбогуваха.

— Gratia vobus et pax — отвърна абатът.

Когато се озоваха в коридора пред стаята му, Леон се засмя:

— Хайде, Юлиан, стари хитрецо, кажи какво ни рече Адалунг на латински.

Юлиан се изчерви.

— Ако не се лъжа, това означаваше „Божията милост да е с вас“.

Леон го потупа по раменете.

— Човече, та ти си същински ходещ речник. Какво щяхме да правим без теб?

Юлиан го погледна изпитателно:

— Наистина ли мислиш така?

Леон се опита да скрие усмивката си:

— А как иначе!

 

 

В манастира цареше обичайното оживление. Дори още по-голямо, защото новината, че императорът идва в Лорш, беше привлякла още поклонници и любопитни.

Приятелите се промъкваха замислени през множеството.

Ким първа изрече онова, което беше в главите на всички.

— Случаят е разрешен. Трябва да се връщаме в Зибентан.

— Колко жалко — поклати глава Леон. — Сега Венцел щеше да ни гледа като писани яйца.

— Това едва ли би продължило дълго — успокои го Ким. — Животът бързо ще се върне в обичайния си коловоз, така си мисля. А ние вече видяхме какво означава това: работа от зори до мрак.

Юлиан беше спрял и се оглеждаше за Кия. Той я видя до сергията на една билкарка. Котката се въртеше около малко чувалче на земята, без да обръща внимание на проклятията на търговката.

— Сигурен съм, че там има валериана — рече Юлиан. — Тя има магическа притегателна сила за котките. — Юлиан спря и помисли. — Сещам се пак за магическия еликсир — рече той. — Нали трябваше да проверим дали наистина дава необикновена сила.

Ким се засмя.

— Така ли? Но това са само суеверия!

Юлиан се усмихна тайнствено.

— Почакайте тук за момент, ей сега се връщам — помоли той приятелите си и изчезна в тълпата.

— Какво ли е намислил? — почуди се Леон.

Ким вдигна рамене, седна до сергията с подправките и подложи лице на топлите слънчеви лъчи.

— Сега ще разберем — рече тя и затвори очи.

 

 

Юлиан се върна след двадесетина минути. Носеше неголяма стомна.

— Нещо разхладително? — попита Ким, която си играеше с Кия. — Добра идея, жадна съм.

— По-бавно — рече Юлиан с тайнствена усмивка. — Това не е обикновено питие. — Той клекна до приятелите си и сложи стомната на земята.

Внезапно Леон бе обзет от подозрение:

— Ти да не би да си…

— Точно така. Запомних рецептата за магическия еликсир. Вече имах корени и листа от мандрагора. Никак не беше трудно да намеря останалите съставки при търговците — отвърна Юлиан. — Искаш ли една глътка, Ким?

Момичето сбърчи чело.

— Не, по-добре не… — заколеба се тя.

— Защо не? — почуди се Юлиан. — Нали ти самата казваше, че всичко това са суеверия.

— Да, така е, но нали Черната книга изгоря — рече бавно Ким. — А без заклинанието еликсирът изобщо не действа.

— Още една причина просто да отпиеш глътка — кимна Юлиан. — А ти, Леон?

Но и Леон се отказа.

— Е, добре, тогава аз ще го пробвам — рече Юлиан и посегна към стомната.

В този момент Кия скочи и събори стомната. Тя се търкулна по камъните на паважа и се разби. Млечнобялата течност попи в уличния прахоляк.

— Защо направи това? — извика Юлиан.

— Сигурно е имала основателна причина — рече тихо Ким. Върхът на носа й беше побелял от напрежение.

— Мислиш, че еликсирът наистина ще подейства? — ококори се Леон.

— Нищо не мисля — заяви бързо Ким. — Знам само, че при Кия няма случайности. А сега искам вкъщи. Наистина имам нужда от нещо освежително. Обаче в нашата сладоледена сладкарница „Венеция“!

— Добра идея! — похвали я Леон. — Времето в Зибентан едва ли е толкова студено, че да не ми се услади порция сладолед. Хайде!

Той се изправи. Като видя, че Юлиан още е ядосан, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Повярвай ми, човек не бива винаги да знае всичко!

Юлиан вдигна вежди.

— Знанието е сила, както сам добре знаеш.

— Именно — отвърна Леон. — Така вероятно си е мислел и Квириний. Затова е по-добре сега да си тръгнем и да оставим отговора на твоя въпрос на историята.

Юлиан погледна приятеля си. После кимна.

— Мисля, че този път си абсолютно прав. Да вървим във „Венеция“!

 

 

Приятелите затвориха внимателно вратата на Темпус. После с общи усилия върнаха етажерката на старото й място.

— Абсолютно перфектно прикритие — заяви Юлиан, докато оглеждаше за последен път подвижната етажерка.

В този момент Леон се закашля.

— Хей, ти още ли си болен? — ахна Ким.

— Какво значи още? — вдигна вежди Леон. — Нямаше ни само няколко секунди.

— Вярно — призна Ким. — Все не мога да свикна с това.

— Аз пък не мога да свикна с ужасното време. Вижте, пак вали — оплака се Леон и посочи големия прозорец, облян в дъждовни струи. — Колко хубаво беше лятото в Лорш…

— Не само това — допълни Юлиан. — Там също разбираха от билки, които помагат при простуда.

Ким взе Кия на ръце и се взря в зелените й загадъчни очи.

— Е, все пак ние понаучихме там някои неща. Запомних едно друго, докато разглеждахме хербария. Нали градинският чай беше добър при кашлица? Ще проверя в кухнята. Сигурно ще открием нещо подходящо!

Леон изкриви лице:

— Градински чай… ама той има ужасен вкус!

— Да, обаче помага при кашлица — рече строго Ким, която вече отиваше към малката кухня до стаята на библиотекаря.

— Е, добре — предаде се Леон. — Щом няма да е магическия еликсир…

На вратата към кухнята Ким се обърна още веднъж и се усмихна.

— Не се притеснявай — рече тя. — На мен можеш да имаш доверие!