Фабиан Ленк
Магическият еликсир (4)

Убийството

Точно след един час децата слязоха в гостилницата. Първите клиенти вече бяха насядали по масите. Кия скочи на тесния перваз на един от прозорците и се настани там, а Ким, Юлиан и Леон тръгнаха към тезгяха, зад който Венцел наливаше бира в големи кани. От кухнята зад него долиташе апетитна миризма на печено и лук.

— А, ето че се появихте — възкликна той и изтри ръце в мръсната си престилка. — Някой от вас може ли да готви?

— Аз… малко — обади се Леон.

— Добре, тогава върви в кухнята и помогни на Гертруда, жена ми. А вие двамата грабвайте каните и ги занесете на двете маси там.

Децата се заеха с новите си задължения. Леон се запозна с Гертруда, мълчалива и тънка като вретено жена с умни сиви очи. Тя му направи знак да накълца на ситно връзка магданоз, докато тя разбъркваше нещо в огромния котел на каменното огнище. Ароматът, който се разнасяше, беше направо неустоим.

През това време Ким и Юлиан разнасяха кани, кошнички с хляб, супени чинии и дървени плата с месо. На масите бяха насядали всякакви хора: богати търговци, които се тъпчеха изобилно, и бедни поклонници, които можеха да си позволят само резен хляб и рядка зеленчукова супа.

Скоро в гостилницата не остана празно място. Въздухът ставаше все по-тежък. От кухнята на талази нахлуваше миризмата на различни гозби.

— По-бързо, още по-бързо! — Венцел не даваше и миг почивка на новите служители. Пурпурночервеното му лице блестеше от капчици пот.

Ким забърза към една маса в ъгъла и постави чаши с вино пред четирима клиенти, които си говореха тихо. Вече щеше да се връща при тезгяха, когато внезапно дочу думите „магически еликсир“? Ким застина на място от изумление. Сърцето й бясно затупка. Момичето се наведе, сякаш е изпуснало нещо, и наостри уши. За неин късмет никой не я забеляза. Тя успя да подочуе част от разговора, който се водеше шепнешком:

— … ти би трябвало да знаеш това. Нали разбираш от билки и разни такива — каза единият от гостите на най-възрастния мъж на масата. — Хайде, ще те черпя още една чаша вино! Но трябва да говориш, чуваш ли, да говориш!

Ким се изправи и хвърли предпазливо поглед към стария човек. Той беше с продълговато лице и с гъсти вежди. Старецът кимна замислен.

— Е, хайде, кажи ни! — настояваха мъжете.

Ким смени незабелязано мястото си. Съседната маса се беше освободила и тя започна да събира бавно съдовете и приборите. Оттук също чуваше добре как мъжете увещават стареца.

— Има ли такова нещо? Кажи! Идваме от много далеч. Хората казват, че ти знаеш най-много за него! — настояваше единият от по-младите.

— Да… за магическия еликсир! — зашептя другият.

— Шшшт! — предупреди ги третият.

Ким изтръпна — магическият еликсир!

Старецът поклати замислено глава:

— Така, така, значи само заради еликсира сте дошли, а не заради свети Назарий?

— Но, не, не за Бога! — възкликна единият от поклонниците. — Научихме за еликсира тук, в манастира. Искаме да ни кажеш нещо повече.

Внезапно старецът стана и отмести с крак стола си:

— Не мога да ви помогна — отсече хладно той. — Дори само приказките за тази безбожна микстура^[1] носят нещастие — и се запъти към тезгяха, плати на Венцел и напусна гостилницата, без да се сбогува.

— Кой е този човек? — попита Ким съдържателя, докато оставяше няколко празни кани на тезгяха пред него.

— Този ли, дето току-що си тръгна? — Венцел се почеса по главата. — Старият Готфрид. Живее сам долу в селото. Той е малко особен, за него се говори какво ли не. О, обичайните селски клюки! Обаче щом някой се разболее, тичат при него. Защото Готфрид разбира от лековити растения!

Момичето кимна и пое пълните кани. Докато разнасяше поръчките, тя се размина с Юлиан, който тъкмо разчистваше една маса, и с няколко думи му разказа за Готфрид.

— Ей, какво сте се разбъбрили там! — провикна се Венцел. — Момиче, занеси горе това плато. Баварецът от първа стая поръча печено. Побързай!

— Идвам, идвам! — отвърна Ким, грабна дървеното плато с вкусното печено и изтича на първия етаж.

Тя спря пред стая номер едно и почука на вратата. От стаята долетя сподавен вик. Последва шум от силен удар, после бързи стъпки. Какво става вътре? Ким настръхна от страх. Нещо не е наред!

Тя почука още веднъж, този път по-силно. Тишина. Никакъв отговор. Ким остави платото, събра всичката си смелост и натисна дръжката на вратата. Но вратата беше заключена. Ким се замисли, сети се за ключалката… бързо се наведе и надникна през нея. Видя просторна стая, едва осветена от свещ. Внезапно нещо премина съвсем близо до ключалката. Ким се изплаши и отскочи назад. Когато отново се приведе към ключалката, успя да види как през прозореца излиза тъмна фигура! В същия миг дочу стон. Сърцето й заби силно. Нещо се беше случило в стаята! Трябваше да изтича за помощ — веднага! Ким изкрещя.

По стълбата се чу трополене и само след минута в коридора се появи Венцел. След него бързаха Леон, Юлиан, Кия и неколцина клиенти.

— Какво става тук? — извика Венцел на Ким. — Какви ги вършиш тук…

— Вътре става нещо! — прекъсна го Ким. — Имаш ли ключ?

Венцел измъкна тежка връзка ключове изпод престилката си и отключи. Той побутна леко вратата, надникна в стаята и изпъшка:

— О, Боже!

— Какво става? — извика Леон.

Съдържателят се обърна рязко:

— Там някой лежи по очи. Струва ми се, че това е Йохан Фурер! Доведете инфирмара^[2], бързо!

Някой изтича долу. Венцел и други двама мъже влязоха в стаята. Нашите детективи искаха да ги последват, но Венцел им забрани.

— Това не е за детски очи! — смъмри ги тихо той.

И децата останаха да чакат навън с наострени уши.

— На него вече не му трябва инфирмар — дочуха те гласа на Венцел. — Фурер е мъртъв!

Децата се спогледаха ужасени.

— Кой е този човек? — попита един от мъжете, които бяха влезли в стаята с Венцел.

— Търговец от юг — отвърна Венцел. — Идва някъде отдалече, май от Алпите. Щеше да прави сделки тук.

Все повече любопитни хора се трупаха в коридора.

— Убиец в този манастир?! Бог да ни е на помощ! — изписка една жена.

Венцел вдигна успокоително ръце:

— Спокойно! Успокойте се, бе, хора!

Той покри мъртвия с одеяло, но Леон, Юлиан, Ким и Кия все пак успяха да се промъкнат в стаята. В бъркотията никой не ги забеляза. Ким разказа на приятелите си какво видя през ключалката.

— Видяла си някой да бяга през прозореца? — ококори се Леон. — Но как изглеждаше?

— Не… не знам — обърка се Ким. — Всичко се случи толкова бързо.

Леон подръпна крайчето на ухото си и ги изгледа замислено:

— Защо ли е трябвало да умре Йохан Фурер? — прошепна той.

Юлиан вдигна рамене:

— Добър въпрос…

— Във всеки случай парите не са били мотив — обади се Ким.

Момчетата я погледнаха изненадани:

— Защо мислиш така?

— Погледнете раклата до леглото — прошепна Ким. — Какво виждате там?

— Ами да, сега и аз виждам — развълнува се Юлиан. — Това е кесията на Фурер!

— Добро наблюдение, Ким — похвали я Леон. — Значи не е убийство с цел грабеж.

— Пуснете инфирмара! — извика някой в този миг.

Множеството се раздели и през образувалия се проход премина един монах. Той прегледа набързо мъжа, който лежеше неподвижно на земята, сетне поклати глава.

— Мъртъв — гласеше кратката диагноза. — Известихте ли вече Адалунг?

— Абата^[3] ли? — попита объркано Венцел. — О, да, абатът! Точно така, трябва да му съобщим. Той трябва да се погрижи за… ъъъ… разследване на тази неприятност.

— Именно — отвърна малко грубо инфирмарът. — Защото това, което ти наричаш неприятност, Венцел, е убийство!

— Да, да, разбирам — засуети се Венцел и се обърна рязко към хората наоколо: — А сега всички марш оттук. И да не разнасяте станалото навсякъде! — добави съдържателят, но сякаш с твърде малко надежда в гласа.

Тримата приятели напуснаха стаята.

 

 

Долу, в гостилницата, се водеха оживени разговори, всеки имаше различна теория за случилото се. Понеже не получиха никакви нареждания от Венцел, тримата приятели седнаха на една свободна маса.

— Значи не е било убийство с цел грабеж — повтори Леон. — Но тогава какво е искал убиецът?

— Може би е искал да краде, но Ким му е попречила — съобрази Юлиан.

Ким вдигна вежди:

— Не вярвам. Леглото с раклата, върху която беше кесията с парите, са точно до прозореца. Убиецът спокойно можеше да грабне кесията, докато тичаше навън. Не, казвам ви: убиецът е искал нещо съвсем друго!

— Но какво? Какъв би могъл да е мотивът? — чудеше се Леон.

— Ревност, отмъщение, дългове… има толкова много възможности — размишляваше на глас Юлиан. — За съжаление нямаме никаква отправна точка.

— Може пък убийството да има нещо общо с магическия еликсир — с надежда рече Ким.

— И как ти хрумна?

Ким вдигна рамене:

— Нямам идея, може би защото тази вечер чух едни мъже да си говорят за еликсира…

— Чисто съвпадение — махна с ръка Леон.

Момичето го погледна сериозно:

— Аз обаче не вярвам на съвпадения.