Фабиан Ленк
Магическият еликсир (8)

Сянката

Привечер приятелите отново задебнаха възможност да се измъкнат от странноприемницата. Но работата не свършваше и вече си мислеха, че този ден няма да успеят да посетят стария Готфрид. После, към осем часа, нещата се обърнаха в тяхна полза. Гостилницата, която този ден не беше така многолюдна, както предишните вечери, бързо се изпразни. Към осем и половина си беше тръгнал и последният клиент.

— Щом е така — изръмжа Венцел зад тезгяха и избърса ръце в мазната кожена престилка, — днес ще затворя по-рано.

Нашите детективи приеха това като нареждане да се приберат на тавана. Съдържателят не се опита да ги спре. Те изчакаха известно време, докато гостилницата утихне напълно.

Тогава пак слязоха на първия етаж. Прокраднаха се покрай вратите на стаите и през прозореца се спуснаха върху покрива на обора. Внимаваха да не вдигат шум и скочиха тихо един след друг върху глинестата земя зад странноприемницата. Продължаваше тихо да ръми.

— Е, дотук се справихме добре — рече Юлиан с въздишка. — Сега трябва да разберем къде точно живее Готфрид.

— Едва ли ще е трудно да научим — предположи Ким. — Да попитаме в селото. Там сигурно го познават.

Кия се втурна напред. Тя се шмугна първа през портата на манастира, а Ким попита пазача за пътя към селото. Мъжът я изгледа учудено, после посочи единствения път, който излизаше от манастира.

— Все покрай Вешниц. Няма как да се заблудите — отговори той, без да задава неудобни въпроси на децата.

Вешниц се оказа лениво течащата река край пътя. Пътят водеше нагоре, по един горист хълм. Внезапно Ким се закова на място.

— Чухте ли и вие? — попита тя момчетата.

— Какво?

— Там отстрани пропукаха клони — обясни Ким. — Точно зад нас.

— Може да е някое животно — предположи Леон.

— Да, може — прошепна Ким. — Но може и да е човек, който ни следи.

— О, въобразяваш си — успокои я Юлиан.

Ким се вгледа в тъмната гора. Между стволовете на дърветата бавно пълзеше здрачът.

— Ето там! — възкликна Ким. — Там помръдна нещо! Една сянка!

— Къде?

— Ето там, точно до големия дъб!

— Не виждам нищо — прошепна Юлиан с треперещ глас. — Може би е по-добре да се върнем.

— Глупости! — ядоса се Леон. — Почти стигнахме селото. Не бива да си изпускаме нервите точно сега. Хайде, да вървим!

Той тръгна решително напред. Но продължи да се ослушва бдително. Обръщаше се често и оглеждаше внимателно гората. За щастие пред тях скоро се появи първата селска колиба. Най-накрая приятелите можеха да си отдъхнат.

Млада жена, която вадеше вода от един кладенец, им посочи пътя към къщата на Готфрид.

— Колибата му е навътре в гората — обясни тя. Сетне внезапно потрепери с цялото си тяло и очите й се присвиха. — Но какво искате от него?

— Ние просто така… — отклони въпроса Ким.

— Не ти вярвам нито дума — тросна й се жената. — Никой не отива просто така при Готфрид. Само ако е много, много болен и му трябва някой, който разбира от билки. Но вие не ми изглеждате болни.

— И защо никой не ходи при него?

Жената криво се усмихна:

— Защото е в съюз със злите сили, така да знаете! С дявола!

— Така ли?

— Така! Няма жена и живее съвсем сам накрая на гората. Това не е редно, това е против волята на Бога! Така постъпва само някой, който крие нещо. Освен това Готфрид куца. Това е наказание Божие за грях, който е сторил! — жената се прекръсти, вдигна кофата с вода и забърза към колибата си.

— Дали пък да не се върнем? — разколеба се отново Юлиан.

Леон поклати глава:

— Вече виждам колибата на Готфрид. Не можем да се откажем точно сега!

Ким беше на същото мнение и децата продължиха към бедния дом на Готфрид. Колибата се гушеше под клоните на могъщ бук. Стените й бяха изплетени от върбови и лешникови клони, замазани с глина, тор и слама. До колибата имаше килнат настрани обор, в кокошарника ровеше самотна кокошка.

Приятелите спряха пред вратата и се ослушаха.

Не се чуваше нищо, само гората шумолеше.

Внезапно Ким се обърна и видя една сянка да пробягва между дърветата. Животно ли беше, или човек? Тя не можа да различи, но беше съвсем сигурна, че някой ги следи.

— Всичко наред ли е? — попита тихо Леон.

Момичето кимна, сетне потропа на вратата. От вътрешността на хижата се чуха провлечени стъпки.

— Кой е там? — попита дрезгав глас, прекъсван от кашлица.

— Три деца — извика Юлиан. — Искаме да те попитаме нещо. За една билка.

Вратата се открехна. Появи се Готфрид със свещ в ръка.

— Наистина — три деца… и една котка. Какво хубаво животно — рече Готфрид.

Кия измяука и потърка доверчиво глава в краката на стария човек.

— И ще питате за билки? — почуди се Готфрид. — Е, тогава сигурно ще мога да ви помогна. Но какво, за Бога, ви води насам в този късен час?

— Любопитството — отвърна Юлиан. — Може ли да влезем?

— Моля, моля. Винаги се радвам на гости — отстъпи назад Готфрид и добави с горчивина: — И без това много рядко се случва.

Подът на колибата беше от отъпкана пръст. Пейка, маса, стол и няколко сламеника, струпани един върху друг в ъгъла — това беше цялото обзавеждане. Над огнището висеше котле, от което се носеше остра миризма на билки и се смесваше с дима от огъня, защото колибата нямаше комин. На задната стена имаше втора врата, която май водеше към обора.

— Седнете — каза Готфрид и посочи пейката.

Докато децата присядаха, той ги огледа внимателно.

— Тебе… — посочи той Ким, — тебе съм те виждал вече. Помогни ми да си спомня… къде?

— В странноприемницата — отвърна Ким. — Работим там. Поднасях ви храната. Ти си говореше с мъжете на твоята маса и от разговора ви разбрах, че разбираш от билки. Затова днес сме тук. Искаме… — тя внезапно млъкна и се втренчи в единствения прозорец на колибата. — Ето го пак!

Всички погледи се насочиха към нея.

— За кого говориш?

— Видях отново сянката — прошепна Ким.

Готфрид се изсмя глухо. Той вдигна свещта и се приближи към прозореца.

— Не, няма никой — успокои я старецът. — Не се бой. Понякога вечер в гората се виждат неща, които не съществуват. Повярвай ми, знам за какво говоря. — Той се върна и седна на единствения стол до масата. По сбръчканото му лице се появи странен блясък и той сниши глас: — Навън, в гората, се случват странни неща, особено при пълнолуние. А днес е пълнолуние.

Юлиан се размърда неспокойно на пейката. Искаше му се да стане и да си тръгне. Но естествено, не смееше да се държи като страхливец. Той се опита да съкрати посещението при този странен Готфрид. Извади торбичката с непознатото растение и развърза предпазливо коженото ремъче.

Старецът се наведе над корените на светлината на свещта.

— О-о-о… — проточи той, — това наистина е много интересно, дори изключително интересно!

С върховете на пръстите си Готфрид взе едно от парчетата и го разгледа внимателно. После направи същото с едно сухо листо.

— Познаваш ли тази билка? Коя е тя? — попита Юлиан, който щеше да се пръсне от любопитство.

— Разбира се, че я знам — отвърна Готфрид.

В този момент нещо изтрополи по вратата.

— Какво… какво беше това? — разтрепери се Юлиан.

— Представа нямам — отвърна Готфрид. — Може би някой си позволява глупави шеги. Но както казах… тук, в гората се случва какво ли не. Я по-добре да погледна.

И той се надигна с пъшкане.

Кия скочи от пейката върху масата. Козината й настръхна и заприлича на остра четка, а очите й станаха на две тесни цепки.

Внезапно страшно предчувствие обзе Ким.

— Спри, спри, Готфрид! Не отивай там! — изкрещя тя.

— О, не се бой — отвърна старецът и махна с ръка.

Той беше стигнал до вратата и я дръпна. Чу се свистене, после вик. Готфрид се олюля и направи крачка назад. От ръката му стърчеше стрела. Готфрид се свлече на колене със стон.