Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Teufelskraut, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Фабиан Ленк. Магическият елексир

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2008

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмуд Кунерт

ISBN: 978-954-625-498-6

История

  1. — Добавяне

Мрачната странноприемница

Трите деца и котката се озоваха на площад, облян от меката светлина на залязващо слънце. Беше топла лятна привечер, пред тях се издигаше красива двуетажна сграда.

— Но това е същата Кралска арка, която видяхме преди малко в интернет! — възкликна Юлиан.

— Точно така — потвърди Леон. — Намираме се в манастира Лорш! Зад нас е стената, която обикаля целия манастир. Трябва добре да запомним това място, защото оттук ще се върнем.

— Струва ми се, че има две манастирски стени — огледа се Юлиан. — Едната стена обгражда всички сгради на манастира, а другата е само около църквата. Кралската арка е вход към вътрешния двор с църквата.

— И аз така мисля — обади се Ким.

Тя огледа критично облеклото си. Носеше обикновена кафява ленена туника с колан, а под нея — тънка фуста. На краката си имаше груби селски обувки, вързани на глезените.

Леон и Юлиан също бяха с такива обувки. Панталоните им бяха широки, пристегнати в кръста с колан под свободно пуснати бели ленени ризи.

— Нищо особено, но и така може да се живее — отсече Ким. — А вие двамата…

— Внимание — извика Юлиан и дръпна приятелите си в сянката на арката.

Покрай тях изтрополя голяма каруца, теглена от вол. Беше натоварена със зеленчуци, а край нея тътреше крака босоног селяк. Зад него, край Кралската арка преминаваха други коли, ездачи и пешаци.

— Тук е доста оживено — изненада се Ким. — Мислех, че в манастирите е по-спокойно.

И за всеки случай тя взе Кия в ръце.

— Помогнете на грешника, помогнете… — стресна ги в този момент гласът на мъж в сива дрипава дреха на поклонник[1]. На главата си носеше шапка с широка периферия. С лявата ръка се подпираше на тояжка, а дясната беше протегната към децата.

magicheskijat_eleksir_ulica.jpg

— Бог ще ви възнагради, ако помогнете на бедния поклонник — рече пак човекът.

— Бих ти помогнала с удоволствие, но нямам нищо, което да ти дам — притесни се Ким.

Поклонникът присви очи:

— Но вие не изглеждате никак бедни. Както и да е… и вие ли сте тръгнали да се поклоните пред мощите[2] на свети Назарий[3]?

Приятелите се спогледаха изненадани.

— Свети Назарий, ли? Ъъъ, ами да… — отвърна бързо Юлиан.

— Не знам дали да ви вярвам… — усъмни се човекът. Той посегна към колана си, надигна кожена бъклица и отпи глътка. — Но какво значение има? Само си губя времето тук.

И отмина, без да се сбогува, а няколко метра по-нататък поиска милостиня от една много пълна жена.

— Явно е много известен този Назарий… — рече Ким. — Впрочем какво става с грипа ти, Леон?

— Изпари се! — грейна в щастлива усмивка Леон. — Казвам ви, тези приключения са най-доброто лекарство за мен. Може да има и друга причина: тук времето е доста по-топло, отколкото в Зибентан. Бих казал, че е лято! Много мило от страна на Темпус, че ни е изпратил в лятото!

— Точно така! — съгласи се Ким. — Но сега е по-добре да огледаме манастира. Трябва да помислим за подслон. Скоро ще мръкне.

Тримата минаха под сводовете на Кралската арка. Пред тях лежеше голям правоъгълен вътрешен двор с параклис. В края на двора се издигаше базиликата[4] „Свети Петър и Павел“ с две внушителни кули. Църквата не беше някоя от онези импозантни сгради, устремени към небесните висини. Изглеждаше по-скоро ниска, заради ширината си. Прозорците й бяха тесни, а фасадите нямаха украса.

Манастирската църква на Лорш създаваше впечатление за ежедневие, изпълнено със скромност, труд и вглъбеност.

— Тук непременно ще намерим квартира — успокои се Ким. — Може би е най-разумно да последваме търговците.

Тръгнаха покрай южната страна на вътрешния двор. Около църквата кипеше живот. Явно Лорш беше повече от манастир, по-скоро наподобяваше малък град. Имаше лечебница, училище, зърнохранилище и складове, пивоварна, многобройни работилници, кладенци, обори, мелница, пекарна, зеленчукови и овощни градини и дори странноприемница за поклонниците. Хората бяха заети с делничните си занимания. От ковачницата отекваха тежки удари на чук. Търговец на бои предлагаше на своята сергия различни багрила — светлозелено, получено от галски ябълки, ярко пурпурночервено — от жлезите на пурпурен охлюв и сияйно синьо — от натрошен лазурит[5]. Селянин продаваше моркови, целина, грах и репи. До сергията му пъстро облечен мъж жонглираше с четири топки, отнякъде долиташе песента на уличен певец.

Около половин час приятелите се разхождаха из манастира. Те разгледаха възхитени голямата оградена ботаническа градина, но така и не откриха къде да се подслонят. Ким вече искаше да попита един пастир, дали няма работа и подслон за тях, когато Кия напомни за себе си със силно мяукане. Приятелите я погледнаха изненадани.

— Откри ли нещо?

Котката наклони глава и се втурна към странноприемницата. Ким, Леон и Юлиан тръгнаха след нея.

Пред портата видяха нисък дебел мъж с престилка. Очевидно това беше стопанинът. Той разтърсваше гневно някакъв човечец и ревеше:

— До гуша ми дойде от тебе, жалък крадльо и некадърнико! Дадох ти работа в гостилницата. Получи квартира, а освен това ти плащах царски за работата. И за благодарност ти ме крадеш! Но търпението ми свърши! Изчезвай и да не съм те видял повече тук!

— Моля те, заклевам се в Бога, беше по невнимание — хленчеше слугата. — Наистина не знам как монетите…

— Невнимание!? Ха-ха! — изръмжа шишкото и бързо се прекръсти. — Не намесвай тук името Божие!

И той прогони слугата си с ритник.

— Проклета сган! — промърмори сам на себе си шишкото и понечи да влезе в странноприемницата.

В този момент Юлиан се приближи към него.

— Търсиш ли нова прислуга?

Дебелакът го погледна отвисоко:

— Какво — вас ли? Три деца и една котка?

— Да, защо не? — отвърна смело Юлиан. — Ние сме работливи и честни.

Мъжът присви очи и се почеса по небръснатата брада:

— Хм, не знам. Три деца… От друга страна, странноприемницата е пълна до покрива. Ще ми е нужна помощ. Нека опитаме. Можете да живеете при мен, ще получавате и храна. Ако си вършите добре работата, дори ще ви плащам. Впрочем, казвам се Венцел и съм стопанинът тук.

Приятелите се представиха. Юлиан разказа на съдържателя обичайната им история за такива случаи: загубили са родителите си и са бедни сирачета. Той като че ли не повярва на историята им, но явно за него по-важно от истината беше, че е намерил трима нови помощници за странноприемницата.

— Добре, ще ви покажа къде ще спите — отсече Венцел.

Той побутна приятелите към мрачната гостилница. Ниският таван беше черен от дима. През три мънички прозорчета се процеждаше оскъдна дневна светлина. Около десетината грубо сковани маси бяха подредени обикновени дървени столове. По-навътре бяха тезгяхът с голямо буре бира и входът към кухнята. На стената висеше разпятие. До тезгяха една стълба водеше към първия етаж и стаите за спане. В края на коридора, от който се влизаше в стаите, беше облегната грубо скована стълба. Съдържателят се изкатери с пъшкане по нея и посочи на приятелите таванското помещение, в което бяха хвърлени няколко сламеника.

— Можете да си починете тук. Сигурно сте изминали дълъг път — огледа ги Венцел.

— О, да, така е… — отвърна предпазливо Юлиан.

Венцел сложи ръце на кръста си:

— Само не се опитвайте да използвате добрината ми. При мен няма място за мързеливци. До един час да сте в гостилницата и да обслужвате клиентите. И внимавайте добре — веднага ще забележа, ако се опитате да ме крадете!

С тези думи шишкавият им благодетел се спусна по стълбата. Стъпалата заскърцаха под тежестта му.

— Е, не е пет звезди — поклати глава Ким и се просна на своя сламеник. — Но сега не е време за хленчене. Главното е, че имаме квартира в манастира! — И хвърли поглед към котката. — На Кия май че й харесва тук.

Ким имаше право — котката тичаше насам-натам по дървения тавански под и се завираше във всяка вехтория.

— Сигурно е надушила следите на мишка. Дано и ние скоро да попаднем на следа… на магическия еликсир — пожела си Юлиан.

— Дано — добави Леон, който си спомни за ботаническата градина. — Ако този еликсир наистина съществува, тук сигурно ще знаят за него, обзалагам се!

Бележки

[1] Поклонник — Човек, който посещава, почита и се покланя на свети места. — Б.пр.

[2] Мощи (от старобълг. — кости). — Тела на светии, останали нетленни след смъртта. Мощи се почитали още по времето на ранното християнство. Вярвало се, че те изцеляват болни и правят чудеса. — Б.пр.

[3] Назарий, свети — Богат римски гражданин, живял по времето на император Нерон. Приел християнството още като дете и му се отдал с цялото си сърце. След смъртта на родителите си раздал голяма част от имуществото си на бедните, подкрепял християните, подложени на гонения и мъчения. Прогонен от Медиолан (дн. Милано) той заминал за Галия, където проповядвал християнството. Бил заловен от римските власти и подложен на мъчения заедно с ученика си Келсий, накрая и двамата били обезглавени. Светите им мощи са прибрани от християните и веднага започнали да правят чудеса. Мощите на свети Назарий били пазени в манастира в Лорш до неговото разрушаване. Днес част от мощите на свети Назарий се пазят и у нас — в църквата „Свети Трисветители“ в Шумен. — Б.пр.

[4] Базилика (от гр. — царска къща) — В Древен Рим обществена представителна сграда, разделена от редици колони на 3-5-7-9 надлъжни части, наречени кораби. По неин модел са строени християнски църкви, които също се наричат базилики. — Б.пр.

[5] Лазурит — Непрозрачен тъмносин минерал. Древните египтяни го стривали на прах, с който гримирали очите си. През Ренесанса от него правели скъпата боя, наречена ултрамарин. — Б.пр.