Фабиан Ленк
Магическият еликсир (5)

Зловещият абат

На следващата сутрин Венцел ги събуди по първи петли.

— Хайде, ставайте! Не плащам за спане! — провикна се той от подножието на стълбата. — Чака ви работа!

— Толкова рано? — почуди се Ким с прозявка.

— Точно така. Ще пренесете нещата на Фурер горе на тавана.

— Какво?

— Добре ме чухте — каза съдържателя. — Вървете в стаята и пренесете нещата на Фурер. Само кесията му ще остане на съхранение при мен. Стаята трябва да бъде опразнена за нови гости. Ще пазя нещата на Фурер на тавана, докато се обади някой от роднините му… ако има такива. В противен случай вещите му ще бъдат дарени на манастира.

— Толкова бързо! Толкова бързо ще дадеш стаята на други хора! — възкликна Ким.

Венцел я погледна изненадано:

— Ти какво си мислиш? Че ще превърна стаята в място за поклонение? Ама че глупост! Трябва да направя така, че случаят да се забрави колкото се може по-бързо. Вече се носи слух, че върху странноприемницата ми тегнело проклятие. Можеш ли да си представиш какво означава това за мен?

Ким наведе глава и замълча.

— Най-добре е час по-скоро върху тази история да поникне трева. Това ще е добре не само за мен, но и за целия манастир. Е, стига толкова приказки — грубо отсече Венцел. — Качете горе багажа на Фурер. Ще дойда с вас и ще ви покажа кои са неговите неща.

В стаята на Фурер, Гертруда клечеше пред леглото и се опитваше да изтрие кървавото петно от дървения под. Но тъмното петно изглежда беше много упорито.

— Знак — мърмореше тя. — Това е знак.

— Какви ги говориш, жено! — сгълча я грубо Венцел.

Тя вдигна поглед към него. Лицето й беше тебеширено бяло, а под очите й се очертаваха тъмни кръгове:

— Казвам ти, че това е знак. Петното не може да се махне. Всемогъщият не иска то да се махне. Или става нещо съвсем друго, нещо, което…

— Млъкни, глупава жено! — кресна Венцел и вдигна ръка, сякаш искаше да я зашлеви.

Гертруда побърза да се наведе отново над петното и го застърга като пощуряла, мърмореше и някаква молитва…

— Вие! — викна съдържателят на приятелите. — Вие вземете онова наметало, торбата и дрехите от стола и бързо на тавана. Ще се видим след това в гостилницата. Бързо!

Ким понесе наметалото. Кия, която досега стоеше най-отзад, заскача развълнувано около момичето.

— Внимавай, че ще взема да падна върху теб — смъмри я Ким. — После ще си играем.

Но котката продължи да обикаля нервно около нея. Явно нещо я тревожеше.

— Какво ти е, Кия? — попита нежно Ким.

Кия измяука и задуши нещата на Фурер.

— Имате ли идея какво иска да ни каже Кия? — попита Ким приятелите си, взе котката в ръце и я погали по гърба.

— Не — рече Юлиан. — Може би просто й е скучно. Хайде, нека слезем долу. Венцел днес е доста сърдит.

— Точно така — съгласи се Леон. — Освен това много му се иска случаят да се забрави и нещата да се върнат в обичайния коловоз, забелязахте ли?

— Да, и на мен ми направи впечатление. Ясно е, че убийството му разваля бизнеса — обади се Ким. — Но Венцел май преувеличава. Мисля, че всъщност се държи доста странно. Дори бих казала, подозрително.

Юлиан сбърчи чело:

— Какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че Венцел е убиецът?

Ким и Леон мълчаха.

— Внимавайте с тези подозрения — предупреди ги Юлиан. — Нямаме никакви основания да мислим, че Венцел има нещо общо с убийството.

— Правилно — призна Ким. — Изобщо нямаме основания за подозрения. И трябва да предприемем нещо в тази посока. Трябва да се ослушаме из манастира и да научим колкото се може повече за Фурер. Какво е правил тук? С кого се е срещал? Може това да ни наведе на следа към убиеца.

 

 

Венцел не им даде почивка целия предобед. Децата преметоха гостилницата, измиха съдовете, обслужиха клиентите за обяд и помогнаха на Гертруда в кухнята. Жената на съдържателя, която и без това не беше бъбрива, от сутринта не пророни нито дума. Лицето й беше бледо като платно.

В ранния следобед няколко монаси бенедиктинци^[1] погребаха тихомълком Йохан Фурер в манастирското гробище. Никой не бе поканен на погребението. Монасите отпратиха любопитните любезно, но твърдо. Същото сполетя и нашите детективи. Те бяха получили два свободни часа от Венцел и се ослушваха из манастира, за да съберат информация. Бяха разпитали няколко търговци, занаятчии и поклонници, а убийството беше основната тема на всички разговори в манастира. Никой обаче не познаваше Йохан Фурер, нито беше чувал нещо за него. Сега приятелите стояха нерешително пред портата на гробището.

— Имам чувството, че някой се опитва да прикрие убийството — заяви мрачно Леон. — Поне Венцел и монасите очевидно го искат.

— Да, и аз имам такова усещане — съгласи се Юлиан. — Но може би просто ги е страх. Все пак убиецът обикаля свободно наоколо.

Ужасна мисъл накара Леон да настръхне:

— Кажи, Ким, възможно ли е убиецът да те е видял, докато е бягал?

— Как така?

— В такъв случай ти си в страшна опасност! — извика Леон. — Убиецът ще поиска да те ликвидира, защото ще се страхува, че можеш да го разпознаеш!

— Не, не! — побърза да го успокои Ким. — Той не ме видя. Нали беше с гръб към мен. Иначе щях да видя лицето му.

— Звучи логично — рече Леон с известно облекчение. — Добре, да вървим. Да обиколим сергиите на търговците. Може пък някой от тях да познава Йохан Фурер.

Приятелите тръгнаха обратно. По тесния път срещу тях се зададе млад монах. Беше облечен като останалите братя: ръчно шити кожени обувки, бяло ленено расо и върху него какула^[3], широка връхна дреха с качулка. На колана му висяха дървена броеница и нож за хранене.

— Добра среща — поздрави ги любезно монахът. Имаше меки хубави черти на лицето. — Търсех ви. Каква благородна котка имате. — Той се наведе към Кия и я погали нежно по главата.

— На какво дължим честта? — отвърна Юлиан не по-малко учтиво.

Монахът прокара ръка по тонзурата^[4] си, кръгло избръснато място на главата. Хвърли поглед през рамо и сниши глас:

— Става дума за убийството, Бог да ни е на помощ — той погледна Ким право в очите. — Научихме, че ти си видяла убиеца.

Момичето поклати глава.

— Видях само, че през прозореца избяга някой, нищо повече — опита се да го поправи тя.

Монахът се усмихна смутено:

— И все пак нашият абат Адалунг би искал да говори с теб. Всяка незначителна подробност, която ти е направила впечатление, може да има голямо значение. Убиецът трябва бързо да бъде заловен и да отговаря за стореното. Нашият абат няма да се успокои, преди да е изобличил престъпника. Адалунг дори сам се зае с разследването.

— Добре, ще дойда с вас — съгласи се Ким. — Но искам и приятелите ми да са с мен.

Монахът се поклони леко:

— Защо не? Но не мога да ви обещая, че абатът ще го одобри. Да вървим. Последвайте ме. Ще ви отведа в покоите на абата. Те, впрочем, се намират до нашата библиотека със скриптория^[5].

По пътя младият монах се представи. Казвал се Квириний и бил братът ботаник^[6].

— Какво е това? — попитаха децата.

— Това означава, че отговарям за градините — обясни Квириний. — Всеки брат в манастира има своя задача. Бурсарят^[7] например се грижи за финансите на манастира, камерарът^[8] — за кухнята, пивоварната и пекарната, сакратарът^[9] — за църковната утвар и вестиарът^[10] — за нашето облекло и чаршафите на леглата. Всички те, разбира се, имат и много други задачи.

Ким се ококори:

— Тогава ти добре разбираш от билки?

— О, да! — възкликна въодушевен Квириний. — Нашият абат Адалунг лично ме обучи. Той има огромни познания за лечебната сила на растенията. Нашият хербарий^[11] няма равен на себе си. Засадили сме прекрасни билки и те се развиват великолепно — подбелът, който помага при кашлица, или мокрешът, който прилагаме успешно при възпаления. Черпим знанията си от книги за билките и лечението с билки, събрани в нашия скрипторий. Ако желаете, с удоволствие ще ви покажа ботаническата градина. За мен е голяма радост, когато някой се интересува от работата ми. Ето, тук са покоите на абата.

Бяха стигнали до една невзрачна постройка зад базиликата. Квириний похлопа на груба дървена врата.

— Влезте — чу се отвътре строг глас.

Младият монах побутна приятелите в мрачното помещение, чиято единствена украса беше грубо разпятие, и побърза да се оттегли.

Един много висок мъж с навъсено лице се надигна зад масата срещу входа. Той огледа хладно приятелите. Всеки жест на мършавата му фигура внушаваше страхопочитание.

— Името ми е Адалунг, както предполагам вече знаете — рече абатът. Гласът му звучеше доста грубо.

— Да, ние… — започна Юлиан, но веднага беше прекъснат.

— Favete Unguis! Ще говориш, когато ти наредя — заяви абатът. — И вдигнете от пода тази котка. Не искам да обикаля тук.

Кия се изгърби и изсъска тихо. Абатът я погледна изненадан. Сетне насочи студения си изпитателен поглед към Ким.

— Разкажи какво видя миналата нощ — нареди той сухо. — И не пропускай нищо.

Момичето разказа каквото знаеше, а през това време Адалунг вървеше напред-назад из килията. Когато Ким приключи, лицето на абата беше още по-мрачно.

— Това ли е? — попита разочаровано той.

Ким кимна.

Абатът въздъхна:

— Това едва ли ще ни помогне. Възможно е убиецът още да е в манастира — quod dues avertat. А сега вървете!

Адалунг се върна зад масата си и потъна в мълчание.

Приятелите се оттеглиха безшумно. Излязоха навън, отново под следобедното слънце.

— Зловещ тип — констатира мрачно Ким. — И постоянно този латински. Разбрахте ли какво каза?

— Не — призна Леон.

— Ъъъ, ами да — рече след кратко колебание Юлиан.

— Не думай! — разсмя се Леон.

— О, да, честна дума — закима Юлиан. — Favete Unguis означава „Дръж си езика зад зъбите“. А quod, dues avertat, доколкото разбирам, означава „Да пази Бог“. Латинският ми доставя удоволствие.

— Да вървим тогава при търговците — предложи Ким, — трябва да разберем дали все пак някой знае нещо за Йохан Фурер.

Но предпазливото разследване на тримата детективи и този път не доведе до успех. Фурер беше напълно неизвестен в манастира. И като че ли никой не го бе виждал във вечерта на смъртта му.

Разочаровани, Леон, Юлиан и Ким се върнаха в странноприемницата. Венцел вече ги очакваше с цял куп задачи. И тази вечер гостилницата се препълни до последното място. Опасенията на Венцел, че поклонниците и търговците ще отбягват странноприемницата му, се оказаха напълно неоснователни.

Едва малко преди полунощ приятелите получиха разрешение да се приберат в спалнята си на тавана. Най-отпред вървеше Леон със свещ в ръка.

— Ама че работа! — възкликна той, когато пламъчето освети убежището им.

— Какво има? — попита уморено Ким.

— Погледнете само! Някой е ровил из нещата на Фурер!