Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (11)

Откъс от дневника на Сим за година 920 СС

Ден съботен.

Както обикновено никой не го спазва. Никой, освен нашето семейство. Тълпи от грешници гъмжат навсякъде и се веселят. Мъже и жени, юноши и девойки — всички пият, бият се, танцуват, играят хазарт, смеят се, викат, пеят. А вършат и други непристойни неща — неща, за които не бива дори да се мисли. А пък каква врява! Пищят рогове, дрънчат котли и тенджери, реват медни тръби, гърмят и думкат тъпани — може да оглушееш. И всичко това, представете си, в съботния ден. Баща ми казва, че някога е било съвсем иначе. Когато той бил момче, всички спазвали съботния ден и нямало бесуване, нямало веселие, нямало шум; навсякъде царели мир, тишина, спокойствие. Няколко пъти през деня имало богослужение, вечерта също. Това е било близо преди шестстотин години. Сравнете онова време със сегашното! Просто да не повярваш каква промяна е настъпила, и то за такъв кратък срок, че дори и по-млади хора помнят как е било преди.

Тези ужасни твари дойдоха днес на още по-големи тумби да гледат Ковчега, да се катерят по него и да издевателстват. Питат какво е това и когато им отговаряме, че е плавателен съд, те умират от смях и питат къде има вода в тая суха равнина. Когато им казваме, че Бог ще прати вода от небето и ще удави целия свят, те пак се смеят и отвръщат: „Разправяй ги на баба ми.“

Днес Матусал пак идва тук. Той не е най-старият човек в света, но затова пък е най-старият между знатните и това своеобразно първенство извиква у всички благоговейна почит; появи ли се той някъде, бесуването престава, настъпва тишина и хората свалят шапки, кланят му се раболепно и докато той минава, си шушукат: „Вижте, вижте… ето го… близо на хиляда години е вече… Казват, че бил личен познат на Адам.“ Той е суетно старче и веднага си личи, че му става драго от тези шушуканици, въпреки че отминава с навирен нос и балетна стъпка, давайки си вид, че размишлява върху някакъв сложен въпрос и че не забелязва нищо наоколо си.

Някои неща ми дават основание да мисля, че той е завистлива и дребнава личност. Може би не е редно да казвам това, защото ми е роднина по линията на жена ми — тя е негова прапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапраправнучка или нещо такова — и пред хора, разбира се, не бих го казал, но си мисля, че никому няма да навреди, ако го поверя на моя дневник — все едно, че съм го казал само на себе си.

Той завижда заради Ковчега, сигурен съм в това. Завижда, защото възложиха построяването на Ковчега не на него, а на баща ми. В очите на всички околни народи, Ковчегът е такова чудо, че баща ми, никому неизвестен човечец преди, се прочу в цял свят, а Матусал се пука от завист. Отначало хората се питаха: „Ной ли? А кой е тоя Ной?“, но сега идват отнякъде си да му искат автограф. А Матусал умира от мъка.

Но той не седи като нас по цели нощи да изготвя автографи. А ние всички седим — осмината, защото баща ми не може да напише сам и една десета от тях — нали е вече стар и има ревматизъм в ръката. Мръсно човече е тоя Матусал. Струва ми се, че ще е щастлив само когато успее да развали настроението на околните. Той винаги нарича братята ми, мен и жените ни „деца“. И го прави само защото вижда, че ни е неприятно. Един ден Иафет се осмели да му напомни смирено, че ние вече сме големи мъже и жени. А той изсумтя така, че можеше да се чуе от цяла миля. После примижа презрително, размърда попуканата си уста, в която се жлътнаха оределите му зъби, и се разсмя с отвратителен сух смях, след което каза:

— Мъже и жени — вие? А на колко сте години, моля, достопочтени останки?

— Жените ни са, кажи-речи, на осемдесет. А от нас аз съм най-младият — пролетта навърших сто.

— Осемдесет, Боже мой! Сто — Боже мой! И вече женени! Боже, Боже! Боже! Сукалчета! Кукли парцалени! Женени! По мое време никому и през ум не би минало, че може да се женят такива деца. Чудовищно!

Иафет понечи да му припомни, че мнозина от патриарсите са се оженили съвсем млади, но той не щеше и да чуе. Типично за него. Излезеш ли му с някой неопровержим аргумент, той повишава глас и започва да те надвиква, тъй че не ти остава друго, освен да млъкнеш и да го оставиш. Спор с него не бива да водиш — всеки ще каже, че това е скандално, непочтително. Във всеки случай на нас младите не е позволено да му възразяваме. И не само на нас, но и никому другиму. С изключение на неговия лекар. Лекарят не се бои от него и въобще не сваля шапка на никого. Той казва: „Всеки човек е само човек и нищо повече, а това, че е на хиляда години, не променя нещата.“