Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (9)

Из дневника на една дама със синя кръв, трето поколение

Днес приех Лудия Пророк. Той е мил човек и според мен има много по-добър ум, отколкото си мислят хората. Този прякор получи отдавна, и то незаслужено; защото той просто дава прогнози, а не пророкува. И съвсем не претендира да е пророк. Той прави прогнозите си въз основа на историята и статистиката, като използува фактите от миналото, за да предсказва вероятностите на бъдещето. Приложна наука и нищо повече. И астрономът предсказва затъмнението, но кой може да го обвини, че иска да се изкара пророк? Виж, Ной е пророк и никой не храни по-дълбоко уважение към него и неговата свещена длъжност от този скромен човек, който борави с вероятности и прогнози.

Познавам Лудия Пророк — или Лудия Философ, както още го наричат — от времето, когато беше студент, в началото на третия век. Тогава беше деветнадесет-двадесетгодишен. Винаги съм изпитвала най-добри чувства към него; отчасти, разбира се, защото той ми е роднина (макар и далечен), но главно, защото е умен и благороден. Той реши да се жени, когато беше на двадесет и четири години и когато нито той, нито избраницата му можеха да си позволят такъв лукс като брака, защото двамата бяха бедни, а и родителите им страдаха от същия недостатък. И двете семейства се радваха на достатъчно уважение и дори имаха далечна родствена връзка с благородническото съсловие; но както казва Адам, „уважение къща не храни“ и да създават дом само с такъв капитал беше неразумно. Аз ги посъветвах да изчакат малко и те, разбира се, ме послушаха, защото съветът на една Особа със Синя Кръв беше — и си остава — закон според обичая на целия човешки род. Но те бяха нетърпеливи душици, страшно влюбени един в друг, и изчакаха само толкова, колкото налагат елементарните изисквания на етикецията. Благодарение на моето влияние на младежа бе осигурено място като преподавател по математика в университета, в който бе следвал; той заработи усилено и започна да пести усърдно. Горките, те търпяха колкото можаха това неустановено положение, както го наричаха, но не издържаха много и след шестдесет години се ожениха. Тя беше пленително, очарователно мишле: стройна, гъвкава, тъмноока, с дупчици на бузите, розова като прасковен цвят, игрива, весела, грациозна — просто картина, ви казвам, просто поезия. Тя има чуждестранен произход; капката синя кръв в жилите си дължи в последна сметка на един знатен благородник, който живее в далечен край на много меридиани оттук — граф Перачън. Той е мой потомък по линията на — забравих името, — но във всеки случай по линията на дъщеря ми Регина; имам пред вид онзи клон от рода ни, който произтича от втория брак на Регина. Той е втори братовчед на… забравила съм името и на този. Младата булка се казваше Червеното Облаче — име толкова чуждоземно, колкото и произходът й. То й беше нещо като наследство.

Младите съпрузи заживяха в бедност и са си бедни и досега, но не по-малко щастливи от мнозина богати. Впрочем те никога не са изпадали в истинска нужда, защото благодарение на моето влияние той се задържа в университета и дори на няколко пъти му увеличаваха по малко заплатата. Техният спокоен живот бе помрачен само от едно тежко нещастие, което ги сполетя към края на първото столетие от брака им и което и досега предизвиква болка в сърцата. Те загубиха шестнадесет деца при една железопътна катастрофа.

Преди да дойде днес при мен, Философа бе разгледал двигателя, който се задейства с тази удивителна нова сила — разтопена мисъл. Двигателят бе му направил дълбоко впечатление. Той каза, че е напълно възможно тази сила да измести парата и електричеството, тъй като ги превъзхожда по мощност, почти не заема място и е невероятно евтина. Впрочем евтина за тръста, който я е патентовал. Това е същият тръст, в чиито ръце са всички железници и кораби в света — с една дума, целият световен транспорт.

„Преди пет години — каза той — невежите се присмиваха на тази нова сила, а мъдреците я отричаха, но така става с всяко ново откритие. Така беше с лъвографа, така беше с пъклографа, така беше с пелтекопискографа и така ще бъде с всяко ново изобретение, докато свят светува. Защо хората не изчакват, преди да правят изводи? Опитът би трябвало да ги научи на това. По правило нелепото на пръв поглед изобретение с течение на времето се оказва полезно — особено когато в него се внесат едни или други подобрения. Преди пет години разтопената мисъл нямаше никаква стойност и служеше само като експонат на Дамската Изложба на Имперската Академия. За използуването й в индустрията и търговията не можеше и да се мисли поради високата й производствена цена, защото в този стадий суровината бе възможно да се извлече само от държавни дейци, съдии, учени, поети, философи, редактори, скулптори, живописци, генерали, адмирали, изобретатели, инженери и тям подобни. Но сега тя вече се добива и от политици, и от идиоти, както казва Матусал, добавяйки с обичайния си сарказъм: Но това е тавтология, защото политик и идиот са синоними.“

Аз съм на мнение, че усъвършенстването на тази нова, тайнствена сила е още в първия си етап. Мисля, че това, което сега знаем за нея, е нищо в сравнение с това, което ще знаем след няколко десетилетия. Кой знае, тя може да се окаже онази знаменита Изгубена Сила от старите легенди, за която толкова скърбим. И не става въпрос само за легенди, а за исторически факти. Вие, Ваша Светлост, познавате тези легенди, известни на цял свят, но не познавате историческите факти. Напоследък бяха разчетени глинените плочки, намерени при разкопките на един древен град от Двойния Континент; и когато преводът бъде публикуван, народите ще узнаят, че оня забележителен човек, известен под прозвището Феномена, който в средата на петия век започна от нищо и за няколко години покори света и прибра всички царства под своя скиптър (сега те са под скиптъра на сина му), се е опирал в своето грандиозно дело не само на колосалния си военен, държавнически и административен гений, който няма равен на себе си, но и на някаква външна сила. И тази сила е известна в легендите, романтичната литература и поезията под името Изгубената Сила. Вярно е, че този млад, никому неизвестен обущар опустоши Двойния Континент с огън и меч без помощта на тази сила и установи едноличната си власт над всички царства, опирайки се само на собствените си способности; вярно е, че хвърли във войната милиард войници, командувани от милион генерали, обучени лично от него и подчиняващи се само на неговата воля, неограничавана от досадната намеса на министри и депутати; вярно е, че остави по бойните поля планини от убити и ранени, но той все пак успя да завладее останалата част от света, без да пролее кръв, ако не се смята само един случай.

Сега благодарение на глинените плочки тази тайна е разгадана. Феноменът научил, че някой си Нейпир, човек неизвестен, но много учен, бил писал в завещанието си, че е открил средство, чрез което само за миг може да се унищожи цяла армия, но той нямало да разкрие тайната си, тъй като войната и без това била достатъчно ужасна и не желаел да увеличава още повече нейната разрушителна сила.

Обущарят-имлератор казал: „Този човек е бил глупак — неговото изобретение ще премахне въобще войната“, и заповядал да му донесат всички книжа на учения. Той намерил формулата, запомнил я с подробности и унищожил книжата. После тайно си произвел от тази сила, сложил я в джоба си и тръгнал да се сражава сам срещу всички монарси от източния свят. Само една армия успяла да излезе срещу него. Тя се разгърнала в боен ред в една голяма равнина, а той, от разстояние дванадесет мили, я хвърлил във въздуха и от нея не останало нищо, освен няколко парцалчета и копчета.

Обущарят се обявил за владетел на света и неговата власт била призната с пълно единодушие. Както ви е известно, тридесетгодишното му царуване било епоха на пълен мир, но по някаква нещастна случайност той взривил с машинката и самия себе си ведно с една от своите столици и страшната му тайна загинала заедно с него. След това пак започнали ужасните войни и продължават и до ден-днешен като наказание за греховете на човечеството. Но всемирната империя, която той основал, се опирала на мъдростта и силата и днес синът му седи на нейния трон така сигурно, както и преди много векове, когато се възкачи на него.

Всичко това беше много интересно. После той започна да ми обяснява своя „Закон за Периодичните Повторения“ — или може би „Закон за Неизменността на Средното Умствено Ниво“, — но ни прекъснаха разговора. Той очакваше аудиенция с Нейно Величество и дойде един придворен, който съобщи, че тази висока чест ще му бъде оказана още сега.

Откъс от речта на Реджиналд Селкърк, Лудия Философ, пред Вейно Величество, изпълняваща длъжността Глава на човечеството

Нашата забележителна цивилизация ли? Аз нямам нищо против това прилагателно — то я определя правилно, но решително възразявам против дълбокото и самодоволно възхищение, което то крие в себе си. Всички разкази — и най-вече вашият, Ваше Величество — показват, че чистата, мила, наивна и неопетнена цивилизация на Едема е струвала хиляди милиони пъти повече от нашата. Какво е цивилизация, ако вземем тази дума в точното й значение? В нравствено отношение това означава потискане на грозните страсти, повишаване на моралното ниво; в духовно — това е смъкване на идолите и възцаряване на Бога. В материално — хляб и справедливост за повечето хора. Такава е обикновената формула, обикновената дефиниция, която всеки приема без възражение.

Нашата цивилизация е забележителна с някои чисто показни, външни черти; тя е забележителна с научните си и техническите си чудеса, забележителна е с материалната преситеност и това тя нарича развитие, прогрес и какво ли не още; забележителна е с разкриването на дълбоките тайни на природата, с победата над нейните сурови закони; забележителна е с нечуваните си финансови и търговски успехи; забележителна е с жаждата за пари и с безразличието към начина, по който се получават тези пари; забележителна е с невероятните размери на частните богатства и с щедростта, с която те се дават на институти, милеещи за развитието на обществената култура; забележителна е с нищетата; забележителна е с изненадите, които й поднася това изключително нейно отроче — Организацията, най-новото и най-могъщото творение на търгашеския ум, което върши чудеса в транспорта, в заводите, в областта на съобщенията, в разпространяването на новините, в книгоиздаването, в журналистиката; в защитата на работниците, в потискането на работниците; в превръщането на всички национални партии в покорни стада, в преграждане достъпа на силни характери и умове до държавни служби, в избирането на продажни законодатели, бъбриви конгреси и градски управи, които грабят своя град и срещу пари покровителстват комарджии, крадци, проститутки и сводници. Това е цивилизация, която ликвидира простотата и спокойствието на живота и замени неговата поезия, неговите романтични мечти и видения с треската за пари, с пошли идеали и вулгарни амбиции, със сън, който не ободрява; тя измисли хиляди излишни луксове и ги превърна в необходимост; тя създаде хиляди алчни апетити, но не задоволява нито един от тях; тя свали Бога и въздигна на неговия престол сребърника.

Религията напусна сърцето и се премести в устата. Ной сам казва това. Беше време, когато две секти, разделени само на косъм от някаква доктрина, бяха готови да воюват за този косъм, да убиват, да измъчват, да подлагат на гонения, да умират за него. Религията беше в сърцето. Тя беше необходимост, тя беше жива, тя беше същината на човека. Кой е готов да воюва днес за своята религия, освен на думи? Вашата цивилизация сама докара Потопа. Тъй казва Ной и той се готви за него.

Извадки от една лекция

Месечното заседание на Имперския Институт се състоя на осемнадесето число. С две изключения, местата на Четиридесетте Безсмъртни бяха запълнени. Тази вечер изнасяше лекция именитият Професор по Историческите Прогнози. Част от лекцията си той посвети на два закона на Реджиналд Селкърк, наричан обикновено Лудия Философ, а именно: „Закона за Средното Умствено Ниво“ и „Закона за Периодичните Повторения“. След доста обстоен преглед на някои сродни проблеми той каза: „Аз считам тези закони за доказани. Съгласно Закона за Периодичните Повторения никое явление не се случва само веднъж, всичко се повтаря отново и отново, и отново — монотонно, еднообразно. Природата не е оригинална — искам да кажа, че тя почти не е в състояние да изобретява нови неща, нови идеи, нови театрални ефекти. Тя разполага с превъзходен, изумителен, безкраен асортимент от стари неща и никога не го подновява. Тя се повтаря, повтаря, повтаря, повтаря. Обърнете се към собствената си памет, към собствения си опит и ще се убедите, че това е така. Тя създава човека, доволна е от произведението си и му остава вярна докрай, не отстъпва от него при никакви обстоятелства и го възпроизвежда в милиарди и милиарди парчета. Физически и умствено средният човек си остава винаги един и същ, няма никаква разлика между първата фурна, средната фурна и последната фурна. Ако ме попитат: Но нима вие наистина твърдите, че всички хора са еднакви?“, аз ще отговоря: „Казах, че средният е винаги еднакъв.“

„Но ще трябва да се съгласите, че някои индивиди далеч надвишават средното ниво — поне в умствено отношение…“

Да, отговарям аз, но природата повтаря и такива индивиди. Няма нещо, което тя да не повтаря. Фигуративно казано, тя е установила общото умствено ниво на човечеството, да речем, на шест фута. Вземете един милиард души, поставете ги плътно един до друг и техните темета ще образуват плоскост, равна като масата. Тази плоскост представлява умственото равнище на масите и тя е неизменна.

Тук-таме, на разстояние много мили една от друга, ще стърчат някои глави, тъй да се каже, с един умствен инч по-високи — това са хора, проявили се в науката, правото, военното изкуство, търговията и т.н. На площ от пет хиляди квадратни мили ще откриете три глави, които стърчат с още един инч по-високо — това са хора, спечелили си национална слава, — и една, която е с два, може би дори с три инча по-висока от тях — това пък е човекът, добил (временно) световна известност. И накрая след петстотин години чакане ще видите една величествена глава, която се извишава над всички останали — това е писателят, мъдрецът, художникът, мъченикът или завоевателят, чиято слава достига звездите, чиято слава никога не ще загине, никога не ще помръкне; това е някой колос, превъзхождащ неизмеримо цялото човешко стадо, някой несравнен и несравним феномен от рода на този, който чрез магията на заключените в него сили успя да превърне своя обущарски чук в скиптър на една всемирна държава. Тази картина ви дава представа за обикновения човек от всяка националност; освен това виждате отделни хора с по-големи умствени способности, донесли им известност, още по-рядко ще видите хора, спечелили си по-голяма и по-трайна слава; а тази последна глава, която се извишава самотна над просторите на вековете, представлява пределът на възможностите на Природата.

Ще измени ли тя програмата? Никога — докато свят светува. Нима ще я повтаря вечно? Да, вечно и неизменно тя ще повтаря до безкрай тази градация, винаги в едно и също съотношение, винаги с точността на машина. На всеки един милион души определен брой знаменитости, на всеки един милиард — определен брой още по-големи знаменитости и т.н. И винаги тази самотна звезда — веднъж в една епоха, никога по-често, никога по две в една епоха.

Когато Природата си хареса някоя идея, тя я прилага неуморимо. Тя създава равнини, тя създава хълмове, тя създава планини и на далечни разстояния — по някой по-забележителен връх; после още по-внушителни и редки — по един на континент; и накрая най-величествения — висок цели шест мили. Тя използува същата градация и при конете: създава милиарди коне, които бягат еднакво и немного бързо; само тук-таме ще видите между тях по-бързи; още по-рядко бие на очи някой значително по-бърз; и веднъж на половин век ще се появи знаменитост, която пробягва миля за две минути. И Природата ще повтаря този кон на всеки петдесет години. Според Закона за Периодичните Повторения всичко, което е станало веднъж, става отново и отново, и отново и не безредно, а на равни периоди, като всяко явление се повтаря само в определен за него период, а не в някой друг, и всяко е подчинено на свой закон. Слънчевото затъмнение, минаването на Венера пред Слънцето, появата и изчезването на кометите, ежегодният звезден дъжд — всички тези явления идват да ни подскажат, че същата Природа, която обича периодичните явления в небето, ръководи и работите на Земята. Нека не подценяваме този намек.

Има ли някакъв начин да опровергаете Закона за Самоубийствата? Не, той е доказан. Ако в еди-кой си град миналата година са станали еди-колко си самоубийства, приблизително толкова самоубийства ще станат и тази година. Но техният брой все пак ще расте от година на година съобразно увеличаването на населението. Ако ви кажат какъв ще бъде броят на населението след един век, ще можете точно да изчислите колко самоубийства ще има в тази далечна година.

Ще загине ли нашата забележителна цивилизация? Да, всичко загива. А ще възникне ли някога отново? Да, защото всяко нещо, което се е появило веднъж, ще се появи още веднъж. И още веднъж, и още веднъж — и така вечно. Нужни бяха повече от осем века, за да се подготви тази цивилизация — после тя изведнъж започна да се разраства и за по-малко от век се превърна в невероятно чудо. След време тя ще загине и ще бъде забравена. Ще минат векове и тя ще възникне отново — точна такава, каквато е била; няма да липсва нито едно от откритията й, нито едно от изобретенията й, нито една подробност. После пак ще загине, за да възникне отново след векове и да заслепи света, както го заслепява сега — отново съвършена във всички свои детайли. Такъв е Законът за Периодичните Повторения.

Възможно е дори да се повторят самите имена на нещата. Нима Здравната наука не е съществувала в древни времена и после не е била покрита с праха на забравата? И нима напоследък не възникна отново, носейки със себе си и своето забравено име? Ще загине ли тя отново? Да, мисля аз, още много пъти в течение на вековете; и ще възниква отново и отново. А забравената книга „Наука и Здраве с Ключ към Светото Писание“ — нима тя не е отново сред нас, преразгледана и поправена, нейният неудържим стил, укротен от просветена личност? И нима тя няма да загине веднъж и дваж, и двайсет пъти и да се появява пак през огромни промеждутъци от време и да поставя отново на изпитание човешкия ум. Съгласно Закона за Периодичните Повторения това непременно ще стане.

Извадки от дневника на Лудия Философ

Бях приет от Най-Бляскавата, Най-Могъщата, Най-Милостивата, Най-Благородната — от Нейно Величество, изпълняваща длъжността Глава на човечеството, към която се обърнах с тези официални нейни титли и коленичих смирен и й благодарих; с махване на ръка тя ми разреши да се изправя и да застана пред Трона. Това ставаше в Залата на Властелините, в същия дворец, в който тя и Височайшето Семейство живеят вече не знам от колко века и който предпочитат пред останалите дворци. Този дворец си остава най-великолепният — и според мен най-красивият — в цялата империя. Неговите позлатени постройки заемат цели мили и блестят като свалено на земята слънце. Неговите паркове, градини и гори се губят в синята далечина и ти се струва, че този рай е безкраен. Сто хиляди души, без да броим бригадите и дивизиите на Дворцовата Гвардия, обслужват Прародителите и семействата на техните преки, родени още в Едема потомци. И все пак дворецът не изглежда невероятно голям в тази огромна столица, чието население не може да се изрази в цифри, и в която има много улици, проточили се на повече от двеста мили.

Залата на Властелините представлява великолепна обширна ротонда, на която стари, изкусни майстори са придали величествен и приказен вид — с мраморни статуи, инкрустации на скъпоценни камъни, златни украшения с багри, които съперничат на багрите на залеза. Всеки петдесет години тук се събират монарсите от цялото земно кълбо заедно със своите най-знатни придворни, за да отдадат почит на прародителите на човечеството. За тази цел, разбира се, е нужен простор, а тук простор не липсва. Каква ли дивна гледка представлява това множество от черни, бели, жълти, кафяви крале с ослепителни чуждоземни одежди. И какъв ли празник настъпва тогава за преводачите. Но сега Залата е почти празна — само телохранители, шамбелани, пажове и тям подобни и съответният брой секретари, готови да безделничат и усилено занимаващи се с това.

Одеждите на Нейно Величество напомняха арктическото небе, когато северното сияние го залее с трептящи вълни от виолетов, ален и златист пламък, и през този блян от преливащи краски проблясват безчет елмази, които се гонят в луд бяг и ту пламват, ту угасват като искри от изпепелена хартия. По-късно разказах с възторг за това великолепно зрелище на Нанга Парбат — оная злобна и разпусната, родена в Едема издънка, чието лошо сърце се изпълнило с още повече злоба, омраза и завист, когато някога му забранили да се явява пред погледа на Праотците. Той се усмихна злъчно и рече презрително:

— Ха, ще ми продават фасони! Та аз още помня дните, когато в цялото Семейство не можеше да намериш и една риза.

Не можех да му възразя, тъй като е недопустимо човек с моето положение да отвръща на роден в Едема, дори и да има такова желание — то може да възникне само в минута на гняв, но трябва незабавно да изчезне; и аз го помолих да не говори пред мен такива думи за Властите Вседържащи, защото не е редно аз да ги слушам.

— Да, разбира се! — сряза ме той. — Ти си патриот — ти и такива като теб! А какво значи патриот, моля! Човек, който пълзи пред Височайшето Семейство и вика „ура“ за императора и правителството независимо дали те постъпват правилно или неправилно — и особено когато постъпват неправилно; и това се нарича защищаване на Родината, Патриотизъм… Заблуда, гадост, лъскава детска дрънкалка, с чиято помощ тази банда от грабители, нескопосници, малоумници и лицемери, наречена императорско правителство, заблуждава и примамва това доверчиво дете — Народа. О, мило нещо е това патриотизмът. Адам го наричаше „последно убежище за негодника“. Знаеш ли, разни невежи и празноглавци наричаха и мен патриот? Уви, невъзможно е да избегнеш обидите в този свят. Хайде, ще пием ли по едно?

Аз се чувствах ужасно неудобно: минаващите се вторачваха в нас изумени, че виждат една Издънка от Височайша Кръв, облечена със свещените одежди на своето съсловие (вярно, доста износени), да държи фамилиарно за ревера човек с моето положение, сякаш му бях равен. А и всички чуваха думите му, защото той беше, както казват, „на номер“ и говореше на висок глас, колкото и да се мъчех да го успокоя. За да избегна любопитните погледи, влязох с него в „Герба на Едема“, където можах да отдъхна спокойно, тъй като всички посетители станаха почтително от местата си и се измъкнаха навън гологлави.

— Роби! — изръмжа той. — Погледни ги! Как сервилничат пред облеклото и пред произхода, който е нещо съвсем случайно — пак лъскава детска дрънкалка. Боже, виж колко пари струва човечеството! — И той се изсмя хрипливо и саркастично. — Човечеството, което има толкова високо мнение за себе си.

Той огледа свещените си одежди и откъсна увисналото на конец парче златна дантелка, повъртя го замислен в ръката си, па го хвърли на едно куче, което го подуши с надежда, но веднага го остави и се отдалечи разочаровано.

— Ето най-после едно разумно същество, достойно за уважение. Моите почитания към него. — Той прокара пръсти през белоснежната си грива и каза с въздишка: — Ех, някога и ние бяхме мъдри и разумни като него — помня онези дни.

След малко той пак се впусна в тирада — този път за непотизма^[1]. Не стигна дотам, че да спомене имена, но беше съвсем ясно, че стрелите му са насочени към Изпълняващата Длъжността Глава на Човечеството — неговата баба. Тръпки ме побиха, като го слушах.

— В този дворец няма нито един пост, до който можеш да достигнеш благодарение на способностите си. Все синекурни длъжности, заети само от некадърни старчоци, чието единствено качество е, че по една случайност са се родили със синя кръв. Всяка длъжност, която има някаква стойност, се дава на Трите съсловия. И как се стискат те за местата си, тези разплути развалини. Адам понякога въздъхваше и казваше: „Те рядко умират и никога не подават оставка.“ Непотизъм! Да, това е просто гнездо на непотизма. А тя — ах, Боже мой, — тя не може да понася нито допира, нито миризмата на плебейска плът. Дори миячките й на съдове трябва да са от сой — удостоверение от хералдическата канцелария, проверка на брачните свидетелства на всички предци по права линия. „Другите трева да пасат“, както казва жаргонният израз. Какъв парадокс — та самата тя няма законен мъж.

Тук се осмелих да му възразя:

— Но тя се е родила омъжена.

— Друг път! — ухили се злобно той. — Разправяй ги на старата ми шапка.

После той продължи да плещи срещу непотизма и какви ли не ги издума.

Нали съм си от по-долен произход, не ми прилягаше да му кажа някои неща, а то иначе можех да му припомня, че колкото и да ни е лоша системата, сам той е извлякъл най-много облаги от нея; защото не заради някакви други качества, а само поради произхода си той служи в двореца цели два века и е опитвал всички длъжности, които са привилегия само на Третото Поколение, и омаскари всички, докато накрая стигна до чистач на ботуши. Едва когато се разбра, че е способен да опетни и този пост, най-после се отчаяха от него и му забраниха да влиза в двореца.

Той се нахвърляше срещу всичко, което уважаваме и почитаме, и аз бях принуден да стоя и да го слушам, защото е капризен и можеше да се обиди смъртно, ако му поисках разрешение да си отида. Но най-накрая, без никакво предупреждение или предисловие, тъй заяви ненадейно, че му е омръзнал моят досаден брътвеж, и ми посочи вратата. Това беше несправедливо, тъй като през цялото време говори само той, аз почти не бях обелил дума; но аз побързах да се оттегля без възражения — бях съгласен на всичко, само и само да се разделя от него.

Той излезе почти веднага след мен и тръгна тържествен по улицата, без да поглежда никого, а минувачите се отдръпваха да му сторят път и му се кланяха почтително. По-голям мерзавец от него няма — убеден съм в това. По характер, по приказка и по вид той беше за съжаление пълна противоположност на своята благородна баба. Разправят, че в далечни времена тя била бунтарка и не се покорявала никому, но грижите и бремето на вековете бяха пречистили сърцето й и възвърнали в него милосърдието и кротостта, чиято благодат грее сега на хубавото й лице. Каква чест би било да я видя още веднъж. Не съм я виждал от първия ден на новия век, когато тя, озарена от илюминациите, се появи тържествено пред народа, за да благослови по стар обичай новия век. Този обред винаги е правил дълбоко впечатление, но този път беше особено трогателен, защото за първи път тя го изпълни сама.

Всички очи се навлажниха при вида на празното място до нея, което може би никога вече нямаше да бъде заето. Преди осемдесет години, поради лошо здравословно състояние, Негово Светло Величество Главата на Човечеството предаде функциите си — но не и властта — на своята Съпруга и оттогава не взема пряко участие в ръководенето на работите на Височайшето Семейство, ако не се смята това, че преди петдесет години прие по спешност на частна аудиенция Императора на Света и бе склонен да направи същото тридесет и една години по-късно. Вече три четвърти век той живее в пълно уединение под наблюдението на придворните лекари и благодарение на непрекъснатия напредък на медицината през последните 50 години в него все още тлее искрица живот. Лекарите постигнаха нещо наистина изключително; и едва ли ще е пресилено, ако го наречем чудо. Това им осигури огромна слава в цял свят и, разбира се, немалко богатство.

Извадки от дневника на…^[2]

… На широката публика не се съобщава нищо за неговото действително състояние — поне от лекарските бюлетини нищо не може да се разбере. По-отраканите хора не приемат всичко в тях за чиста монета, защото съвсем ясно е, че лекарят, който мисли за джоба си, понякога преувеличава петнайсет-двайсет пъти опасността, застрашаваща знатния клиент, а после си спечелва възхищението и благодарността на цял свят (а също и нови пациенти), като го довежда отново до такова състояние, при което той може сам да си яде кашичката, да се усмихва овчедушно и да бърбори нещо за „моя възлюбен народ“, та думите му да се препращат от телеграфа по цял свят, да извикват сълзи на умиление във вестниците, да се използуват от Църквата за смекчаване сърцата на паството, сиреч за изсмукване на нови дарения. През всички тези десетилетия той не е боледувал от друго, освен от „докторска болест“ — това ми го каза помощничката на една от медицинските сестри. Тези от нас, които не са магарета, знаят какво представлява тази болест, кой я предизвиква, как протича тя и какви пари — а също и слава — носи. Болест само за избрани, само за аристократи, само за богаташи и известни личности — това е докторската болест. И колкото повече продължава, толкова повече точки за безсмъртие се печелят.

Според точните сведения, които получих на четири очи от помощничката на сестрата, лекарите още от самото начало направили от болестта на този пациент борсова игра и продавали бюлетините на борсови посредници една седмица отнапред — един път на такива, които залагали на влошаването на състоянието му, друг път на такива, които залагали на оздравяването. Веднъж, когато ценните книжа стигнали до 102, те повели тайни преговори и с двете страни едновременно, като предложили да вдигнат акциите на 108 или да ги свалят на 94 — в зависимост от това, кой ще предложи повече. Това е факт: каза ми го помощничката на сестрата. Тези, които разчитали на покачване, загубили — тя и това ми каза. И в безброй други случаи лекарите продавали покачването или понижаването, макар че тя не знаеше точните цифри. Оттук човек може да разбере колко струва бюлетинът, когато пациентът страда от докторска болест. И това ако не е (не се чете) свят!