Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papers of the Adam Family, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Откъс от автобиографията на Ева

Анотация

През март 1893 година Марк Твен завършва „превода“ на „Дневникът на Адам“. През 1905 година „превежда“ „Дневникът на Ева“ и се заема с нейната „Автобиография“.

Де Вото отбелязва, че „Автобиографията“ е причинила доста трудности на „преводача“. „Документите“ на първото семейство били толкова объркани, колкото и „Битието“. Сам Твен не е могъл да реши кое от трите „намерени“ в архивите описания на Едема преди грехопадението е вярно. Дори в избрания от Де Вото ръкопис авторът е допуснал грешка: на едно място Ева говори за Адам, като че ли е вече мъртъв, а впоследствие от разказа й се разбира, че той е жив.

При подготовката на „Автобиографията“ за издаване в САЩ Де Вото изпуща 2–3 страници в началото и десетина реда в края, където текстът внезапно се прекъсва. Изпуснато е по-специално описанието на първите дни от запознанството на Ева и Адам, тъй като то противоречало на това, което се говори в дневниците.

Запазените в архива на Твен бележки по „непреведените“ части от „Автобиографията на Ева“ дават известна представа какво е искал да опише той в следващите глава. Писателят е смятал да покаже, че Ева се е заинтересувала от цикличното възникване на „чудотворния култ“ (т.е. религията). „Бащата на историята“ от своя страна е трябвало да стигне до извода, че възникването на религия като християнската е признак за загниването на обществото. Когато хората започват да проповядват подобна религия, цивилизацията се изправя пред гибел и е необходим потоп.

Предполага се, че този текст е писан към края на 1905 или началото на 1906 година.

… Любов, мир, покой, неизмеримо блаженство — такъв беше животът в Райската градина. Бе истинска радост да живееш. Никакви болежки, никакво изнемощяване, нищо, което да говори за бега на времето; болести, грижи, мъки — те може би съществуваха някъде извън границите на Едема, но не и в него. В Градината нямаше място за тях, те не можеха да проникнат в нея. Всички дни си приличаха и всеки ден беше наслада-мечта.

А колко интересни неща имаше! Защото бяхме още деца, при това невежи; днес е трудно да си представи човек колко невежи сме били. Не знаехме нищо, нищичко. Започвахме всичко от самото начало; трябваше да изучим азбуката на нещата. Сега едно четиригодишно дете знае работи, за които ние нямахме представа и на 30 години. Защото ние растяхме без гувернантки и без учители. Нямаше кой да ни обясни нищо. Нямахме и речник, та не знаехме правилно ли употребяваме думите, или не. Предпочитахме по-дългите, но сега си давам сметка, че често пъти сме ги употребявали заради тяхното благозвучие и тежест, без да имаме и най-малка представа за значението им; а колкото до правописа ни, той беше нещо позорно. Но ние не обръщахме никакво внимание на тези подробности. Искаше ни се да натрупаме богат и бляскав речник, а по какъв начин — нямаше значение.

Но да разгадаваме, да изучаваме, да изследваме причините, характера и предназначението на всяко нещо — това беше истинска страст за нас и тези изследвания изпълваха дните ни с чудесни преживявания. Адам и по природа, и по наклонности беше истински учен; мисля, че с право мога да кажа същото и за себе си; и ние обичахме да се наричаме с това велико име. Всеки от нас гореше от амбиция да изпревари другия в научните открития и този стремеж разгаряше приятелско съперничество помежду ни и ни предпазваше да не се отдадем на безделие, лентяйство и празни удоволствия.

Първото наше паметно научно откритие беше законът, според който водата и подобните на нея течности текат надолу, а не нагоре. Това бе откритие на Адам. Дни наред той бе извършвал тайно своите опити, без да ми каже нищо, защото искал най-напред сам да се убеди напълно. Аз разбирах, че неговият забележителен ум е зает с някакъв изключително важен проблем, защото сънят му беше неспокоен и той се мяташе нощем в леглото. Но в края на краищата и последните му съмнения се разсеяха и той ми разказа всичко. Отначало просто не можех да повярвам — толкова странно, толкова невероятно ми се стори това. Но моето изумление беше за него триумф, награда. Той ме поведе от ручей на ручей — а те бяха десетки — и непрекъснато повтаряше: „Ето, виждаш ли, водата тече надолу, във всички случаи тече надолу, никога нагоре. Моята теория излезе правилна; тя е доказана, тя е установена, нищо не може да я опровергае.“ Истинско удоволствие беше да гледаш каква радост му доставя неговото велико откритие.

В днешно време никое дете не би се учудило, че водата тече надолу, а не нагоре, но тогава този факт ни се струваше поразителен, невероятен. Виждате ли, аз съм наблюдавала това обикновено явление още от деня, в който съм била създадена, но не съм му обръщала внимание. Аз не можах изведнъж да възприема откритието и да свикна с него; доста време след това, щом видех течаща вода, аз волно или неволно започвах да следя накъде тече, очаквайки едва ли не да открия някакво изключение от Адамовия закон; но в края на краищата се убедих окончателно в него и сега бих останала поразена и изумена, ако видя водопад да тече нагоре, а не надолу. Знанията се придобиват с тежък труд, никой не ви ги налива даром в главата.

Този закон беше първият голям принос на Адам в науката и повече от два века той носеше неговото име: „Закон на Адам за падането на течностите“. Адам се разтапяше, щом чуеше да се каже някой и друг комплимент за това откритие. Той много се гордееше с него — няма защо да крия, — но не важничеше. Добър, мил и чистосърдечен, той си остана чужд на високомерието. Махвайки пренебрежително с ръка, обикновено казваше, че това е дребна работа и че ако не той, някой друг учен непременно би открил този закон; но независимо от всичко, ако някои гост-чужденец, дошъл на аудиенция при Адам, се окажеше толкова нетактичен, че да не спомене нищо за това откритие, той не получаваше втора покана. След два века обаче възникнаха спорове по въпроса, кой в същност е открил закона, и научните дружества се дрънкаха почти цял век, докато накрая присъдиха честта за откриването му на един от новоизлюпените учени. Това беше жесток удар. Адам никога не можа да се съвземе от него. Шестстотин години тази мъка разяждаше сърцето му и аз съм убедена, че тя съкрати и живота му. Разбира се, до края на дните си той стоеше по-високо от царете и от всички хора — нали беше Първия Човек — и получаваше всички почести, които му се полагаха за тази висока титла, но никакви отличия не можеха да компенсират тежката загуба, защото той беше истински учен, при това първият в света; и той неведнъж ми е доверявал, че ако му бяха оставили славата на Първооткривател на Закона за движението на течностите, той на драго сърне би се съгласил да минава за свой собствен син, за Втори Човек. Аз гледах да го утеша. Казвах му, че неговата слава на Първи Човек ще остане навеки и че ще дойде ден, когато името на лъжеоткривателя на закона, съгласно който водата тече надолу, ще избледнее, ще се забрави и ще изчезне от земята. Аз и досега съм убедена в това. Винаги съм била убедена. Този ден непременно ще дойде.

Следващата си голяма победа науката дължи на мен: по-конкретно, аз установих откъде се взема млякото в кравата. И двамата дълго си блъскахме главите над тази загадка. Години наред следяхме кравите — само денем, разбира се, — но нито веднъж не ги хванахме да пият течност с такъв цвят. Ето защо накрая решихме, че те се сдобиват с мляко през нощта. Тогава започнахме да ги наблюдаваме поред нощем. Но безрезултатно — загадката си оставаше неразрешена. Подобни методи биха могли да се очакват от начинаещи, но днес вече е ясно, че те са ненаучни.

С течение на времето опитът ни подсказа по-добри методи. Една нощ, както си лежах замислена и гледах звездите, в главата ми проблесна знаменита идея и разбрах по какъв път трябва да вървя. Първото ми желание беше да събудя Адам и да му разкажа всичко, но се въздържах и не издадох тайната си. Не можах да мигна до сутринта. Щом се появиха първите проблясъци на зората, аз се измъкнах тихичко; навлязох дълбоко в гората, намерих малка тревиста полянка, оградих я с плет и после затворих в тази кошара една крава. Издоих кравата до капка и я оставих там в плен. Животното нямаше откъде да пие — или трябваше да се сдобие с мляко посредством някаква тайна алхимия, или да си остане без мляко.

Целия ден ходех като замаяна и не можех да кажа две свързани приказки — умът ми беше все в моя експеримент; но Адам се беше заел да изобретява таблица за умножение, та нищо не забеляза. Надвечер той установи, че шест по девет прави двадесет и седем, и опиянен от успеха си, забрави и мен, и всичко на света; използувах този момент и скритом се промъкнах до кравата. Ръцете ми така трепереха от вълнение и от страх, да не би да се проваля, че няколко минути не можех да хвана както трябва вимето; но най-после това ми се удаде и… зацърка мляко! Два галона. Два галона, въпреки че нямаше от какво да го е направила. Но аз веднага намерих обяснението: Кравата не поема млякото през устата, а го кондензира от въздуха чрез козината си.

Хукнах да кажа на Адам; неговата радост беше не по-малка от моята и той неизразимо се гордееше с мен.

След малко той каза: „Знаеш ли, ти си направила не един, а два приноса в науката, при това важни, с голямо значение.“

И то беше вярно. След редица опити ние отдавна бяхме стигнали до извода, че атмосферният въздух представлява вода в невидима суспензия и че водата се състои от водород и кислород в пропорция 2:1, което се изразява с формулата Н20. Но моето откритие показваше, че въздухът има още една съставка — мляко. И ние уточнихме формулата — Н20, М.