Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (2)

Дневник на Ева

(Превод от оригинала)

Събота.

Вече навърших почти цял ден. Появих се на бял свят вчера. Или поне така ми се струва. Но сигурно е вчера, защото, ако е било завчера, тогава аз още не съм съществувала, иначе щях да запомня това събитие. Впрочем възможно е то да е станало завчера и аз да не съм забелязала. Нищо чудно; но занапред ще внимавам добре и ако пак настъпи завчера, непременно ще го отбележа. Най-добре е да започна, както му е редът, за да не се обърка нещо в хронологията, защото някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един ден тези подробности може да се окажат важни за историците. Работата е там, че аз се чувствам като експеримент, да, чувствам се буквално като експеримент; просто невъзможно е някой да изпитва по-силно от мен чувството, че е експеримент. Затова аз все повече се убеждавам, че е именно тъй — аз съм експеримент; само експеримент и нищо повече.

А щом съм експеримент, значи ли, че с мен експериментът се изчерпва? Не. Според мен не; аз мисля, че всичко останало е също част от този експеримент. Аз съм главната част от експеримента, но струва ми се, че всичко останало участва в него. Може ли да се смята, че положението ми е осигурено или трябва да внимавам и да си отварям очите на четири? Може би по-скоро второто. Един вътрешен глас ми подсказва, че превъзходството може да се добие само с цената на неотстъпна бдителност. Това, струва ми се, е доста хубава фраза за едно толкова младо същество като мен.

Днес всичко изглежда по-хубаво от вчера. При завършването на последните работи вчера падна такова бързане, че планините бяха струпани както падне, а из равнините останаха да се валят сума боклуци и останки — една съвсем отчайваща гледка. Благородните и прекрасни произведения на изкуството не бива да се създават прибързано; а този величествен нов свят е наистина благородна и прекрасна творба. Тя действително стои на границата на съвършенството, независимо че беше създадена за толкова кратко време. На места звездите май са множко, а другаде — недостатъчни, но това несъмнено ще се оправи лесно. Снощи луната се откъсна, сурна се надолу и отпадна от системата — страшно голяма загуба. Сърцето ми се къса, като си спомня за това. В цялата украса няма нищо, което би могло да се сравнява с нея по красота и завършеност. Трябваше да я закрепят по-здраво. Ех, да може да я върнат обратно…

Но, разбира се, никому не е известно къде се е дянала тя. А пък и да я е намерил някой, той ще гледа да я скрие. Сигурна съм в това, защото и аз бих постъпила тъй. Мисля, че във всяко друго отношение мога да бъда честна, но вече си давам сметка, че живецът на моята природа е любов към красивото, страст към красивото и че няма да е безопасно да ми се повери луна, която принадлежи на друго лице, особено ако това лице не знае, че тя е у мен. Бих върнала луната, ако я намеря посред бял ден, защото ще ме е страх, че някой може да забележи, като я взимам; но намеря ли я по тъмно, положително ще измисля някакъв предлог, за да премълча това. Защото аз страшно обичам луните — те са толкова красиви и толкова романтични. Ще ми се да имахме пет-шест. Тогава никога не бих лягала да спя, никога не би ми омръзнало да лежа на обраслия с мъх бряг и да ги гледам.

Звездите също са хубави. Иска ми се да взема три-четири и да си ги затъкна в косите. Но ми се струва, че това е невъзможно. Трудно е да се повярва колко далеч са те от нас, защото на пръв поглед не изглеждат толкова далеч.

Когато се появиха за първи път — а това беше снощи, — аз се опитах да обруля няколко с един прът, но не успях да ги достигна и това много ме изненада; после опитах с буци пръст и ги замерях, докато отмалях, но пак нищо не излезе. Сигурно защото съм левачка и не мога да мятам добре. Дори когато се целех не в тази звезда, която исках да сваля, пак нищо не излизаше, макар понякога да бях доста близко до целта — забелязах как четиридесет-петдесет пъти черната буца пръст летеше право към средата на златния грозд и не улучваше съвсем за мъничко; ако бях издържала още малко, сигурно щях да сваля някоя звезда.

Е, после си поплаках, което, струва ми се, е съвсем естествено за моята възраст, и след като си починах, грабнах една кошница и се отправих към края на нашата кръгла площадка, където звездите са съвсем близо до земята и бих могла да ги набера с ръце, което е за предпочитане, защото тогава може да се действа по-внимателно, за да не се счупят. Но краят на площадката се оказа по-далеч, отколкото си представях, и в последна сметка трябваше да се откажа от намеренията си; толкова бях капнала, че не можех да направя нито една крачка повече.

Не успях да се върна у дома, понеже бях отишла много далеч, а и стана студено; но попаднах на няколко тигри, сгуших се между тях и ми беше толкова удобно и топличко: тигрите имаха много хубав и приятен дъх, защото се хранят с ягоди. Преди това не бях виждала тигри, но веднага ги познах по райетата. Да мога да се снабдя отнякъде с такава кожа, ще си направя чудесна дреха.

Днес вече имам по-точна представа за разстоянията. Така жадувах да притежавам всяка красива вещ, че със замаяна глава се мъчех да я взема, но понякога тя се оказваше прекалено далеч, а друг път, когато ми се струваше, че до нея има цял фут, тя се оказваше само на шест инча от мен, но, уви, шест инча, покрити с тръни! Това ми послужи за урок. Освен туй открих една аксиома — стигнах до нея със собствената си глава — и това беше първата ми аксиома: Одраскан Експеримент от тръни се бои. Мисля, че за такова младо същество като мен това е голямо постижение.

Вчера следобед следвах продължително от разстояние другия Експеримент, за да си изясня, ако мога, за какво е той. Но не можах да си изясня. Мисля, че това е мъж. Аз никога не съм виждала мъж, но той ми прилича на мъж и съм убедена, че е именно мъж. Давам си сметка, че проявявам по-голям интерес към това същество, отколкото към което и да било друго влечуго. Ако, разбира се, то е влечуго, но ми се струва, че това е именно тъй, понеже то има чорлави коси, сини очи и въобще прилича на влечуго. То няма ханшове, изтънява надолу като морков; когато пък стои изправено, разширява се надолу като петролна кула. С една дума, мисля, че това е влечуго, въпреки че може да е и някаква конструкция.

Отначало ме беше страх от него и хуквах да бягам, щом го зърнех, защото мислех, че ще почне да ме гони; но постепенно разбрах, че то, напротив, гледа да стои по-далеч от мен и тогава престанах да се боя и няколко часа ходих по дирите му на около двадесет ярда от него, което го изнерви и то доби съвсем нещастен вид. Накрая то толкова много се уплаши, че се покатери на едно дърво. Дебнах го отдолу доста време, но после това ми омръзна и се прибрах у дома.

Днес се повтори същото. Прекарах го пак на дървото.

 

 

Неделя.

То още стои на дървото. Почива си очевидно. Но това е някаква хитрост; неделята не е ден за почивка, съботата е отредена за тази цел. Струва ми се, че това същество повече гледа да почива, отколкото да върши нещо друго. Аз бих се уморила да почивам толкова много. Дори само като седя и го дебна на дървото, се уморявам. Питам се за какво ли е това същество? Нито веднъж не го видях да върши нещо.

Снощи върнаха луната на мястото й и аз толкова се радвах! Според мен това е много почтено от тяхна страна. Ала луната пак се сурна надолу и падна, обаче това не ме разтревожи; няма защо да се безпокоиш, когато имаш такива съседи — те пак ще я върнат. Ще ми се да изразя по някакъв начин своята признателност. Добре би било да им изпратя няколко звезди — и без това имаме в излишък от тях. По-право имам, не имаме, защото, доколкото забелязвам, онова влечуго абсолютно не се интересува от такива неща.

То има лош вкус и никога не е любезно. Когато снощи по здрач отидох да го видя, то беше слязло от дървото и се мъчеше да улови петнистите рибки, дето играят във вира, но аз пак започнах да го замерям с буци, за да се качи на дървото и да ги остави на мира. Питам се, за това ли е създадено то? Нима няма сърце? Нима няма жал към тези мънички твари? Нима е замислено и създадено за такава долна работа? Така ми изглежда. Една от буците го удари по главата и се оказа, че то може да говори. Това ме развълнува приятно, защото за първи път чух друга реч, освен моята собствена. Нищо не му разбрах, но думите му звучаха доста изразително. Когато открих, че може да говори, интересът ми към него се повиши, защото много обичам да говоря; говоря по цял ден, а дори и нощем насън и съм необикновено занимателна, но ако има с кого да говоря, мога да бъда два пъти по-занимателна и да не млъквам, стига събеседникът ми да пожелае.

Ако това влечуго е мъж, тогава то не е то, нали така? Би било граматическа грешка, не съм ли права? Мисля, че то трябва да бъде той. Да, така мисля. В такъв случай ще се скланя по следния начин: именителен — той; дателен — нему; родителен-притежателен — него. И тъй, ще го считам за мъж и ще го наричам той, докато не се окаже, че е нещо друго. Така ще е по-удобно, иначе възникват много несигурности.

 

 

Следващата седмица. Неделя.

Цяла седмица ходих по петите му и се мъчех да се запозная. Понеже е стеснителен, все аз трябваше да говоря, но това няма значение. Изглежда, му е приятно да съм около него, пък и аз често употребявам интимното „ни“ и той май се чувства поласкан, че го приобщавам към себе си.

 

 

Сряда.

Вече се разбираме много добре и се опознаваме все повече и повече. Сега той не се мъчи да ме избягва — добър знак, който показва, че му е приятна моята компания. Това ме радва и аз гледам да съм му полезна с всичко, с каквото мога, за да го предразположа още повече към себе си. През последните дни го освободих от необходимостта да дава названия на нещата и това е голямо облекчение за него — той няма дарба в тази насока и очевидно ми е много благодарен. Да го убиеш, не може да измисли едно свястно име, но аз не му давам да разбере, че съм забелязала този му недостатък. Появи ли се някоя нова твар, аз веднага й давам име, преди той да изпадне в неловко мълчание, което би го изложило. По такъв начин го избавям от редица неудобни положения. Аз не страдам от неговия недостатък: щом зърна някое животно, начаса познавам какво е. Не се замислям нито за минута, името му изниква в главата ми светкавично, сякаш по някакво вдъхновение, и несъмнено е тъй, защото съм убедена, че само преди секунда не съм го знаяла. Изглежда, че само по външния вид на всяко животно и по държането му разбирам какво е то.

Например, когато се появи додото, той го помисли за дива котка — познах по очите му. Но аз го избавих от неудобството, като се постарах да направя това, без да засегна честолюбието му. Просто възкликнах със съвсем естествен тон, сякаш бях само приятно изненадана, а не че той се нуждае от моята информация: „О, но това е додо, разбира се!“ И обясних — без да дам вид, че обяснявам — как съм познала тази птица; може би малко го жегна това, че аз я познах, а той не, но все пак явно беше възхитен от мен. А на мен ми стана много приятно от това и преди да заспя, неведнъж си го спомних със задоволство. Какви дребни неща могат да ни направят щастливи, особено когато чувстваме, че сме ги заслужили.

 

 

Четвъртък.

Първото ми огорчение. Вчера той ме избягваше и, изглежда, не желаеше да разговарям с него. Просто не можех да повярвам и си помислих, че това е някаква грешка — та нали толкова обичам да бъда с него, толкова обичам да слушам гласа му, как е възможно да се държи зле с мен, след като не съм сторила нищо лошо! Но накрая се уверих, че няма грешка и тогава отидох и седнах самотна на мястото, където за първи път го срещнах в онова утро, когато бяхме създадени и аз още не знаех що за същество е той и бях безразлична към него; но сега това място ми навяваше тъга, всяко нещо там ми напомняше за него и сърцето ми се свиваше. Това беше ново чувство за мен и аз не разбирах добре защо съм тъжна. Не го бях изпитвала преди, то бе същинска загадка и аз не разбирах какво става с мен.

Но щом се спусна нощта, почувствах, че не мога да понасям повече самотата и тръгнах към новата колиба, която той си бе направил, за да го попитам с какво съм се провинила и как мога да поправя грешката си и да си възвърна благоразположението му; но той ме изгони на дъжда и това беше първото ми огорчение!

 

 

Неделя.

Всичко се оправи и аз пак съм щастлива; но преживях тежки дни; старая се да не мисля за тях.

Искам да му отбруля няколко ябълки от онова дърво, но не мога да се меря добре. Колкото и да се мъчих, нищо не излезе, но мисля, че доброто ми намерение го зарадва. Тези ябълки били забранени и той каза, че ще си навлека беда. Нека си навлека — щом ще му доставя удоволствие, това няма значение.

 

 

Понеделник.

Тази сутрин му казах името си, надявайки се, че ще му е интересно. Но той дори не обърна внимание. Странно! Ако той ми беше казал името си, на мен щеше да ми е интересно. Струва ми се, че то би звучало в ушите ми по-приятно от всеки друг звук.

Той говори много малко. Може би защото не е особено умен и чувствайки това, иска да го скрие. Жалко, ако това го измъчва, защото умът няма значение, важното е сърцето. Иска ми се да го накарам да разбере, че едно любещо, добро сърце е богатство, истинско богатство и без такова сърце интелектът е нищо.

Въпреки че говори толкоз малко, той има доста богат речник. Тази сутрин употреби една поразително хубава дума. Изглежда, и самият той си даде сметка за това, защото после я употреби още два пъти, уж случайно. Е, не беше изиграно много добре, но ми стана ясно все пак, че той има известен усет. Несъмнено тези семена могат да дадат добър плод, ако се положат грижи за тях.

Откъде ли взе тази дума? Доколкото си спомням, аз никога не съм я употребявала.

Да, той не прояви никакъв интерес към името ми. Опитах се да скрия разочарованието си, но се боя, че не успях. Тогава отидох на обраслия с мъх бряг и дълго седях там, потопила нозе във водата. Винаги отивам там, когато зажаднея за компания, за някого, когото да гледам и с когото да разговарям. Разбира, се, тази чудесна бяла фигура, която се очертава във вира, не ми е достатъчна, но тя все пак е нещо, а нещото е по-добро от пълната самота. Заговоря ли, заговорва и тя; тъжна ли съм, тъжна е и тя; тя ме успокоява със съчувствието си, тя казва: „Не се отчайвай, бедна, самотна девойко. Аз ще ти бъда дружка.“ И наистина тя ми е вярна дружка, при това единствена. Тя ми е сестра.

О, този час, когато тя за първи път ме изостави! Никога няма да го забравя — никога, никога! Колко тежко ми беше на душата! Казах си: „Тя беше всичко, което имах, а сега и тя си отиде!“ В отчаянието си казах: „Пръсни се, сърце! Нямам сили да живея повече!“ И закрих лицето си с ръце, и заридах безутешно. Но когато след малко ги отмахнах, тя пак беше там — бяла, сияйна и красива — и аз се хвърлих в прегръдките й.

Бе истинско щастие; и друг път съм била щастлива, но сега беше съвсем различно — бях изпаднала в екстаз. Оттогава никога вече не съм губила доверие в нея. От време на време тя изчезва някъде — кога за час, кога за цял ден, но аз вярвам в нея и я чакам. Казвам си: „Сигурно си има работа или е тръгнала да пътешества, но ще се върне.“ И тя наистина се връща — винаги. При тъмни нощи не се показва, защото е такова едно плашливичко създание, но има ли луна, веднага се появява. Аз не се боя от тъмнината, но тя е по-малка от мен — нали се родих преди нея. В трудни минути тя ми е утехата и опората, а в живота ми има много такива минути.

 

 

Вторник.

Цялата сутрин работих — оправях това-онова във владенията ни; и нарочно гледах да съм далеч от него с надеждата, че ще му доскучае и ще дойде при мен. Но той не дойде.

По пладне прекратих работата за този ден и се отдадох на почивка: започнах да си играя с пчелите и пеперудите, да се търкалям сред цветята — тези прекрасни творения, които ловят от небето Божията усмивка и я задържат в себе си. Набрах от тях, оплетох венци и гирлянди, накичих се и закусих втори път — ябълки, естествено. После седнах на сянка и чаках, чаках… Но той не дойде.

И по-добре. Нищо нямаше да излезе от това, защото той не се интересува от цветя. Нарича ги боклук, не може да ги различава едно от друго и смята, че по такъв начин изглежда по-издигнат. Аз не го интересувам, цветята не го интересуват, багрите на свечеряващото небе не го интересуват — какво ли го интересува, освен да прави колиби, за да се крие в тях от освежителния чист дъжд, да почуква дините, да опитва гроздето, да опипва плодовете по дърветата, за да види как изобщо върви реколтата?

Сложих на земята една суха пръчка и се замъчих да пробия дупка в нея с друга, за да опитам нещо, което си бях намислила; но след малко преживях ужасен страх. От дупката се проточи тънка прозрачна синкава лента и аз захвърлих всичко и побягнах. Реших, че това е някакъв дух и така се уплаших! Когато се обърнах, не го видях никъде. Облегнах се на една скала да си отдъхна и да дойда на себе си, почаках, докато краката ми не престанаха да треперят; после много внимателно се промъкнах обратно, готова да хукна, ако се наложи. Когато наближих пръчката, разтворих клоните на един розов храст и надникнах (жалко, че мъжа го нямаше наоколо — толкова очарователна изглеждах), но духът беше изчезнал. Отидох досам пръчката и забелязах в пробитата дупка червеникав прашец. Пъхнах пръст вътре, за да го пипна, но извиках: „Ох“ и си дръпнах ръката. Почувствах жестока болка. Лапнах си пръста, заподскачах на единия крак, после на другия, похленчих и болката премина. Но в мен вече се беше пробудил невероятен интерес и аз се заех да изследвам случая.

Страшно ми се искаше да разбера какъв е тоя червен прашец. И изведнъж се сетих какво е това, въпреки че никога преди не го бях чувала: огън! Бях така сигурна в това, както в нищо друго на тоя свят. И без никакво колебание му дадох това име — огън.

Създала бях нещо, което не бе съществувало преди. Към неизчислимия брой неща в света бях добавила още едно. Съзнавах успеха си и се гордеех с него; и вече се канех да хукна да го търся и да му съобщя за този мой успех, смятайки, че той ще ме издигне в очите му, но поразмислих и се отказах. Не, той нямаше да обърне внимание. Щеше да попита каква е ползата от това и тогава какво щях да му отговоря? Огънят не ставаше за нищо, а беше само красив, просто красив…

Въздъхнах и оставих мисълта да го търся. Защото моето откритие не ставаше за нищо; с него нито може да се направи колиба, нито да се подобри сортът на дините, нито да се ускори зреенето на плодовете; то беше ненужно, беше глупост, беше празна суета; той щеше да се отнесе към него с презрение и да каже нещо язвително. Но аз не гледах с презрение на откритието си. Възкликнах: „О, ти, огън! Обичам те, нежно алено творение, защото си красиво — и това ми стига!“ И реших да го притисна до гърдите си. Но се въздържах. И веднага измислих нова максима — със собствената си глава, — но тя така прилича на първата, че се боя дали не е плагиатство: Опарен Експеримент от огън се бои.

Залових се отново за работа и когато направих повечко огнен прах, изсипах го върху шепа суха пожълтяла трева с намерение да го занеса у дома, за да ми е винаги подръка и да мога да си играя с него. Но вятърът духна върху тревата, разбърка я и тя така страшно запраща срещу мен, че аз я изпуснах и хукнах да бягам. Когато се обърнах, синкавият дух се извисяваше нагоре, разстилаше се и се кълбеше като облак и аз тутакси разбрах какво е това — дим, въпреки че никога преди не бях чувала за дим, честна дума.

След малко яркожълти и червени езици прорязаха дима и аз начаса определих названието им — пламъци — и бях права, въпреки че за първи път се появяваха пламъци в света. Пламъците се катереха по дърветата, лумваха величествено и ту прорязваха огромната, нарастваща завеса от кълбест дим, ту изчезваха зад нея, а аз заплясках ръце, започнах да се смея и да танцувам от възторг — всичко беше толкова ново и необикновено, толкова красиво и възхитително!

Той дотича запъхтян, спря се, загледа с широко отворени очи огъня и доста време не отрони нито дума. После попита какво е това. О, защо постави така направо въпроса? Аз трябваше да отговоря, разбира се, и отговорих. Казах, че е огън. И че ако му е неприятно, че аз трябва да му обяснявам това, вината не е моя; нямам желание да го ядосвам. След малко той попита:

— А откъде се взе?

Още един въпрос, който също изискваше пряк отговор.

— Аз го направих.

Огънят се разпростираше все по-надалеч и по-надалеч. Той пристъпи към края на обгорената ливада, застана там, забил поглед в земята, и попита:

— Това пък какво е?

— Въглени.

Той взе един, за да го разгледа, но, види се, промени намерението си и го остави. После си отиде. Нищо не го интересува, нищо!

Но мен ме интересува. На земята имаше пепел — сива, мека, нежна и красива — и аз веднага разбрах, че това е пепел. Имаше и жар. И аз пак познах, че е жар. Намерих в нея моите ябълки и ги измъкнах. Зарадвах се много, защото съм млада и имам чудесен апетит. Но останах разочарована: всички ябълки бяха изпопукани и развалени. Развалени, но само на вид, а в същност не беше така — оказаха се по-вкусни от суровите. Огънят е красив, но мисля, че един ден той ще ни върши и полезна работа.

 

 

Петък.

В понеделник привечер го видях отново, но само за миг. Очаквах да ме похвали за усилията ми да внеса ред във владенията — нали ръководена от благородни подбуди, бях положила толкова труд. Но той не изрази задоволство, а се обърна и си отиде. Беше недоволен и от друго: опитах се още веднъж да го убедя да не се спуска във водопада. Защото огънят бе пробудил в мен едно ново чувство — напълно ново и съвсем различно от любовта, тъгата и останалите чувства, които вече бях изпитала. Това бе страх. Ужасно чувство! По-добре да не го бях познавала; то ми носи мрачни мигове, пречи ми да бъда щастлива, кара ме да съм неспокойна, да тръпна, да треперя.

Така или иначе, не успях да го убедя, защото той още не познава страха и не можа да ме разбере.

Откъс от дневника на Адам

Може би не бива да забравяме, че тя е много млада, още момиче, и изисква снизхождение. Тя е пълна с любопитство, интересува се живо от всичко, кипи от жизненост, светът е за нея очарование, чудо, загадка и радост; открие ли някое ново цвете, не може да изрази възторга си, милва го, гали го, вдъхва уханието му, говори му, обсипва го с най-гальовни имена. И е луда по багрите: червеникавите скали, жълтите пясъци, сивият мъх, зеленият листак, синьото небе, нежнорозовата зора, виолетовите сенки по планините, златистите острови, плуващи в червеното море на залеза, бледата луна, която се носи сред разкъсаните облаци, елмазените звезди, блещукащи в безкрая — всички тези неща според мен нямат никаква практическа стойност, но щом в тях има багри и величие, за нея това е достатъчно и тя си загубва ума. Да можеше да поседне и да постои тихо и кротко поне за минутка, това би било приятна гледка. В такъв случай, струва ми се, бих я погледал с удоволствие; дори съм съвсем сигурен, защото започвам да разбирам, че тя е изключително мило създание — кръшна, стройна, изящна, с меки заоблени форми, лекоподвижна, грациозна; а веднъж, когато тя, мраморнобяла и окъпана в слънце, бе застанала на една скала и отметнала глава, засенила с ръка очи, наблюдаваше полета на една птица в небето, разбрах, че е и красива.

 

 

Понеделник по обяд.

Ако има нещо на тази планета, към което тя да не проявява интерес, то аз не зная какво е то. Да вземем животните: аз съм безразличен към някои от тях, но не и тя. Тя не пренебрегва никое, привързва се към всички, смята ги всичките за съкровища, посреща с отворени обятия всяко новопоявило се.

Когато могъщият бронтозавър нахълта с тежка стъпка в стана ни, тя го прие като изключителна придобивка, а аз го сметнах за истинско бедствие; това е един ярък пример за липсата на хармония в нашите възгледи. Тя искаше да го опитоми, а аз исках да му подарим имението си и да се преселим другаде. Тя беше убедена, че с благи думи то може да се опитоми и да стане мило домашно животинче; аз казах, че едва ли ще е удобно такова мило животинче, високо двадесет и един и дълго осемдесет и четири фута, да се върти наоколо, защото дори да е изпълнено с най-добри чувства и да не ни мисли злото, нищо не му пречи да седне на жилището ни и да го направи на пита — та всеки може да разбере по погледа му, че това животинче е доста разсеяно.

Въпреки всичко тя беше решила да задържи чудовището и не искаше да се раздели с него. Смяташе, че то ще ни даде възможност да открием мандра, и дори ме караше да й помогна да го издои; но аз и отказах — беше твърде опасно. Обясних й, че полът му не отговаря за целта, пък и нямаме никаква стълба. Тогава тя пожела да го яхне и да разгледа околностите. Опашката му — по-точно тридесет-четиридесет фута от нея — лежеше на земята като повален ствол и тя реши, че ще може да се изкатери по нея, но се излъга — когато стигна до най-стръмното място, оказа се, че там е хлъзгаво, и тя полетя надолу и щеше да се пребие, ако не бях аз.

Мислите, че миряса ли? Не. Тя не мирясва, докато не изпробва на практика всяко нещо; непроверени теории не са по вкуса й, тя просто не ги приема. Именно такъв дух е нужен, признавам; той ме привлича; аз вече чувствам влиянието му и ако остана и занапред с нея, мисля, че и аз ще се заразя от този дух.

Както и да е, тя си имаше още една теория за тоя колос: смяташе, че ако успеем да го опитомим и да го накараме да се държи прилично, ще можем да го наместим в реката, за да го използваме като мост. Оказа се, че той се държи вече доста прилично — поне спрямо нея, — тъй че тя можа да провери теорията си; но нищо не излезе, защото, щом го наместеше в реката и излезеше на брега, за да мине по гърба му, бронтозавърът неизменно тръгваше по петите й — като някоя питомна планина. Впрочем, както и всички останали животни. Те винаги я следват.

 

 

Петък.

Вторник, сряда, четвъртък и днес — толкова дни, без да го видя. Трудно се издържа в самота толкова време; и все пак по-добре да си самотен, отколкото нежелан.

Нужна ми е компания — аз съм родена за компания, струва ми се. Затова се сприятелявам с животните. Те са очарователни, имат мил нрав и учтиви обноски; те никога не се мусят, никога не те карат да се чувстваш натрапник, усмихват ти се и въртят опашка (ако имат) винаги са готови да поиграят с теб или да те придружат на малка екскурзия. С една дума, готови са на всичко, което им предложиш. През всичките тези дни така хубаво си прекарвах с тях и съвсем не се чувствах самотна. Самотна ли? О, не. В никакъв случай. Та те винаги се тълпят около мен, заемайки понякога четири-пет акра площ, просто не можеш да ги преброиш; и когато се качиш на някоя скала и огледаш тази шир от козина, такава пъстра, с такива весели тонове, които преливат като вълни под блясъка на слънцето, струва ти се, че това е истинско море, но аз зная, че не е така. А понякога връхлита буря от дружелюбни птички, минава ураган от пърхащи криле; и когато слънцето прониже този пернат хаос, пред смаяния ти поглед заблестяват мълнии във всички възможни цветове.

Правехме дълги екскурзии и аз видях голяма част от света; струва ми се дори, почти целия. И тъй, аз вече съм първият пътешественик — и единственият! Когато тръгваме на път, представляваме внушителна гледка, нямаща равна на себе си.

За удобство аз яхам някой тигър или леопард, тъй като те имат меки, закръглени гърбове и са такива мили животни; но при по-далечни пътешествия или когато искам да се полюбувам на околностите, яздя слон. Той ме качва с хобота на гърба си, но после аз слизам без чужда помощ; решим ли да стануваме някъде, той кляка и аз се спускам един вид по задната стълба.

Всички птици и животни се държат приятелски помежду си и никога няма да ги чуете да се карат. Те могат да говорят и разговарят с мен, но сигурно на някакъв чужд език, защото не им разбирам нито дума; но те често пъти ме разбират, когато им казвам нещо, особено кучето и слонът. Това ме кара да се срамувам. Излиза, че те са по-интелигентни от мен — следователно стоят по-високо. Това е досадно, защото аз искам да бъда главният Експеримент — и ще бъда!

Научих вече доста неща и сега съм образована, въпреки че отначало не бях. Отначало бях невежа. Отначало това ме дразнеше, защото, колкото и да дебнех, не можех да издебна кога водопадът се покатерва обратно нагоре; но сега тази мисъл не ме тревожи. След много и много експериментални наблюдения установих, че водата никога не се катери обратно — освен по тъмно. Зная, че това става само по тъмно, защото вирът никога не пресъхва, а ако водата не се връщаше нагоре нощем, той положително би пресъхнал. Най-добре е всичко да се проверява по експериментален път: тогава можеш да усвоиш истински знания, а разчиташ ли само на догадки, предположения и умозаключения, никога няма да станеш образован човек.

Някои неща е невъзможно да се разберат; но не можете да стигнете до този извод само чрез догадки и предположения; не, трябва да се въоръжите с търпение, докато се убедите, че е невъзможно да ги разберете. И това именно е най-възхитителното — тогава светът става толкова интересен! Ако няма какво да се открива, животът би бил така скучен. Когато се мъчиш да откриеш нещо и нищо не откриеш, е не по-малко интересно, отколкото когато се мъчиш да откриеш нещо и го откриеш — може би е по-интересно дори. Тайната на водопада беше за мен истинско съкровище, докато не я открих; а след това вълнението отмина и изпитах чувство за загуба.

По експериментален път аз установих, че дървото плава, а също сухите листа, перата и още сума неща; като се направи обобщение от тези опити, може да се стигне до извода, че скалата също плава, но трябва да се примиря с мисълта, че само зная това, без да има начин да го докажа — поне засега. Все пак ще намеря начин, но тогава вълнението ще отмине. Става ми тъжно, като си помисля за това: та нали малко по малко ще открия всичко и тогава няма да има за какво да се вълнувам, а аз толкова обичам да се вълнувам! Онази нощ не ме хвана сън — все за същото си мислех.

Отначало не можех да разбера за какво съм създадена, но сега, струва ми се, разбрах: за да разкривам тайните на този пълен с чудеса свят, да бъда щастлива и да благодаря на Твореца, че е създал всички тези чудеса. Мисля, че тепърва ще има да откривам още много неща — така поне се надявам; и ако пестя усилията си и не бързам много, ще имам работа седмици наред — така поне се надявам. Хвърлиш ли перце, то започва да се рее във въздуха и изчезва от погледа. А хвърлиш ли буца пръст, става друго: тя неизменно пада на земята. Правих безброй опити и винаги ставаше така. Питам се: защо? Разбира се, буцата в същност не пада, но защо все пак се получава такова впечатление? Предполагам, че това е оптическа измама. Искам да кажа, едното от двете явления е оптическа измама. Но кое точно — не зная. Може би явлението с перото, може би това с буцата пръст; не мога да докажа кое, мога само да демонстрирам и двете и тогава става ясно, че едното е измама, а кое точно — това всеки ще реши по свой избор.

От наблюдения зная, че звездите няма да живеят вечно. Виждала съм някои от най-красивите да се стапят и да пропадат в небето. Щом една може да се стопи, значи, всички могат да се стопят, а щом всички могат да се стопят, значи, може да се стопят в една нощ. Това нещастие ще се случи един ден, сигурна съм. Решила съм да седя всяка нощ и да ги гледам, докато мога да надвивам съня; по такъв начин ще запечатам в паметта си целия този блещукащ простор, тъй че когато звездите изчезнат, с помощта на въображението ще мога да връщам тези мириарди огньове на черния небесен свод, да ги карам да блестят отново и да ги удвоявам, гледайки ги с премрежен поглед.

След грехопадението

Когато се оглеждам назад, струва ми се, че Градината е била някакъв сън. Тя беше красива, удивително красива чаровно красива, а сега е загубена и никога вече няма да я видя.

Градината е загубена, но аз намерих него и съм доволна. Той ме обича — доколкото може; аз го обичам с цялата жар на страстната си природа, както подобава на възрастта ми и пола ми. Когато се запитвам защо го обичам, разбирам, че не зная защо, пък и право да си кажа, не искам да зная; този вид обич според мен не е плод на разсъждения и пресмятания, както обичта към другите влечуги и животни. Да, мисля, че е именно тъй. Аз обичам някои птички заради песента им, но Адам обичам не за това — о, съвсем не; колкото повече пее той, толкова повече не мога да понасям неговото пеене. И въпреки това аз го карам да пее, защото искам да се науча да обичам всичко, което на него му е приятно. И съм сигурна, че ще се науча — ето че отначало не можех да го търпя да пее, а сега мога. От неговото пеене млякото прокисва, но и това няма значение — ще свикна и с прокиснало мляко.

Обичам го не защото има някакви особени умствени способности — не, не за това. Каквито и да са те, вината не е негова, защото не той е създал себе си; той е такъв, какъвто Бог го е създал, и това ми стига. Тук има някаква мъдра цел, сигурна съм. С течение на времето умствените му способности ще се развият, макар и не изведнъж; пък и няма защо да се бърза; той си е добър и така.

Обичам го не защото е особено внимателен, грижлив и деликатен. Не, той си има недостатъци в това отношение, но си е добър и така, да не говорим, че вече се поправя.

Обичам го не защото е особено трудолюбив — не, не за това. Мисля, че той има това качество, но не разбирам защо трябва да го крие от мен. Само това ме огорчава. За всичко друго той е напълно искрен и откровен с мен. Сигурна съм, че освен трудолюбието си той нищо друго не крие. Огорчава ме обстоятелството, че намира за необходимо да пази някаква тайна от мен, и понякога дълго не мога да заспя, все за това си мисля, но ще прогоня тези мисли от главата си; те не бива да помрачават щастието ми, което иначе е пълно.

Обичам го не защото е особено образован — не, не за това. Той е самоук и наистина знае сума неща, въпреки че те не са верни.

Обичам го не защото е особено благороден — не, не за това. Той ме издаде, но аз не го обвинявам; това е особеност на неговия пол, струва ми се, а не той е създал този пол. Разбира се, аз по-скоро бих умряла, отколкото да го издам; но това пък е особеност на моя пол и заслугата не е моя, защото не аз съм създала този пол.

Тогава защо го обичам? По всяка вероятност просто защото е мъж.

Дълбоко в душата си той е добър и аз го обичам за това, но и да не беше такъв, пак щях да го обичам. Дори ако започне да ме бие и нагрубява, пак ще го обичам. Сигурна съм. Това, струва ми се, е особеност на пола.

Той е силен и хубав и аз го обичам за това, възхищавам се от него, гордея се с него, но бих го обичала и без тези качества. Ако беше грозен, пак щях да го обичам; ако беше развалина, пак щях да го обичам; и аз ще работя за него, ще му робувам, ще бдя над постелята му до сетния си час.

Да, мисля, че го обичам просто защото е мой и защото е мъж. Няма друга причина, струва ми се. И тъй, както казах в началото, тази обич не е плод на разсъждения и пресмятания. Тя просто идва и никой не знае откъде — и не може да обясни. Пък и не е нужно.

Да, така смятам. Но аз съм още много млада, а и първа се заемам с проучването на този въпрос, та може да се окаже, че при моето невежество и липса на опит съм сгрешила.

След четиридесет години

Моля се и най-искрено желая да напуснем едновременно този свят — желание, което никога не ще умре, и ще се таи, докато свят светува, в сърцето на всяка жена, която обича; и тази молитва ще носи моето име.

Но ако все пак един от нас трябва да си отиде по-напред, моля се това да бъда аз; защото той е силен, а аз съм слаба, аз не съм му необходима толкова, колкото той ми е необходим — животът без него няма да бъде живот, как бих го понесла? И тази моя молитва също е безсмъртна, тя ще бъде отправяна, докато същества човешкият род.

Аз съм първата жена. И ще се повтаря и от последната.

Пред гроба на Ева

Адам: Където се намираше тя, там беше и Раят.