Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papers of the Adam Family, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Откъси от дневника на Ева, вмъкнати в автобиографията й

Още едно откритие. Един ден забелязах, че Уилям Маккинли[1] изглежда съвсем зле. Той е първият лъв и още отначало беше станал мой любимец. Прегледах го, за да разбера какво му е, и открих, че в гърлото му бе застанал несдъвкан кочан от зелка. Тъй като не успях да извадя кочана, взех дървената дръжка от метлата и го напъхах навътре. На Маккинли му олекна. Докато се занимавах с него, бях го накарала да си отвори широко устата, за да мога да виждам вътре, и забелязах нещо особено в зъбите му. Подложих го на щателен научен преглед и за най-голяма моя изненада открих следното: лъвът не беше вегетарианец, а спадаше към карниворите, тоест към месоядните хищници! Във всеки случай замисълът е бил да бъде месояден хищник.

Изтичах при Адам и му съобщих това, но той, естествено, се присмя и каза:

— А откъде ще намери лъвът месо?

Трябваше да призная, че не знам това.

— Добре, значи, виждаш сама, че това предположение е чиста фантазия. Месото не е предназначено за ядене, иначе щеше да бъде доставено. А щом не е доставено месо за ядене, по необходимост следва, че в плана на мирозданието не са били предвидени месоядни. Това е логичен извод, нали?

— Да.

— Виждаш ли някакво слабо място в това умозаключение?

— Не.

— Добре, тогава да имаш някакви възражения?

— Да — съществуват неща, по-силни от логиката.

— Тъй ли? Кои са те?

— Фактите.

Повиках един лъв и го накарах да си отвори устата.

— Погледни горната му челюст — казах аз. — Нима този дълъг преден зъб не е кучешки?

Той остана поразен и отвърна тържествено:

— Кълна се в ореола си, че е кучешки.

— А какви са тези четири зад него?

— Малки кътници, ако умът ми е на място.

— А тези два зад тях?

— Кътници, доколкото мога да различа кътници от минало причастие. Статистиката не може да лъже: този звяр не е тревопасен.

Адам винаги си е бил такъв — никаква дребнавост, никаква завист, всякога справедлив и великодушен. Докажи му само нещо и той веднага отстъпва, без да се сърди и обижда. Питам се, достойна ли съм за този прекрасен младеж, за това красиво създание, за този благороден дух?

Това стана преди една седмица. Впоследствие ние изследвахме много животни и установихме, че владенията ни са пълни с месоядни — нещо, което не бяхме и подозирали. И някак тъжно ми става сега, като гледам царствения бенгалски тигър да се тъпче с ягоди и чесън; това изглежда толкова несъвместимо с неговата природа, въпреки че преди не ми правеше впечатление.

 

 

(По-късно.)

Днес в гората чухме Глас.

Дълго го търсихме, но не успяхме да го намерим. Адам каза, че го е чувал и преди, но никога не го е виждал, макар да е бил съвсем близо до него. Той беше убеден, че този Глас е като въздуха и не може да се види. Помолих го да ми каже всичко, което знае за него, но той не знаеше почти нищо. Това бил Господарят на Градината, който му заповядал да се грижи за нея и да я поддържа, освен това казал му, че не бива да ядем от плодовете на едно дърво и че ако ядем от тях, непременно ще умрем. Смъртта ни щяла да бъде неизбежна. Адам не знаеше нищо повече. Аз пожелах да видя въпросното дърво и ние тръгнахме на дълга приятна разходка към уединеното и много красиво място, където то растеше само-самичко; седнахме под него и дълго го разглеждахме и разговаряхме. Адам каза, че това е дървото на познанието на доброто и злото.

— Доброто и злото ли?

— Да.

— Какво значи това?

— Кое „това“?

— Ами това. Какво значи „добро“?

— Не знам. Откъде да знам?

— Тогава какво значи „зло“?

— Предполагам, че е название на някакъв предмет, но не зная на какъв.

— Адам, но ти трябва да имаш поне някаква представа за него.

— Защо трябва да имам? Аз никога не съм го виждал. Как мога да имам представа? А ти самата какво знаеш за това понятие?

Разбера се, аз нищо не знаех и беше неразумно от моя страна да искам той да знае. Никак не можехме да се досетим какво е това. Просто нова дума, както и другата; ние не ги бяхме чували преди и те не означаваха нищо за нас. Аз продължих да разсъждавам по въпроса и след малко попитах:

— Адам, ами другите нови думи — „умрем“ и „смъртта“ — какво пък означават те?

— Нямам представа.

— Добре, но ти какво смяташ, че могат да означават?

— Дете мое, нима не разбираш, че ми е невъзможно да отгатна, макар и приблизително, нещо, за което нямам никакво понятие. Човек не е в състояние да мисли, щом няма материал, върху който да мисли. Не съм ли прав?

— Да, така е, но е ужасно неприятно. Тъкмо защото не зная, иска ми се да узная.

Известно време седяхме мълчаливи и си блъскахме главите в тази загадка; после изведнъж на мен ми хрумна какво трябва да направим и дори се изненадах, че не се бяхме сетили още в началото — беше толкова просто. Скочих на крака и възкликнах:

— Колко сме глупави! Нека опитаме от този плод; тогава ще „умрем“, ще разберем какво значи „смърт“ и този въпрос няма да ни безпокои повече.

Адам се съгласи с моето предложение, стана и вече бе посегнал към една ябълка, когато изведнъж се появи някакво крайно интересно създание, каквото още не бяхме виждали, и ние, разбира се, зарязахме загадката, която не представляваше интерес за науката, и се впуснахме след онази твар, която несъмнено представляваше такъв интерес.

Много мили тичахме ние по хълмове и долини, преследвайки този тромав, пърхащ урод, докато най-сетне се озовахме в западната част на долината, където се извишава грамадна смоквица, и там го хванахме. Каква радост, какъв триумф! Това беше птеродактил. О, той е прелестен, такова грозилище! И такъв един опърничав, а пък как отвратително кряка! Повикахме два тигъра, яхнахме ги и поехме към къщи, помъкнали и него; и сега той седи край мен, вече е късно, но аз не лягам, защото той е толкова възхитително чудовище — истински царски принос за науката. Зная, че няма да ме хване сън, все ще мисля за него и ще чакам с нетърпение утрото, за да мога час по-скоро да го изследвам, да го разгледам добре, да открия тайната на произхода му, да определя доколко е птица и доколко влечуго, да разбера дали това е един от най-добрите оцелели екземпляри; впрочем, ако се съди по вида му, последното е доста съмнително. О, наука! Пред теб бледнеят и чезнат като дим всички други интереси!

Адам се събужда. Моли ме да не забравя да запиша онези четири нови думи. Значи, той вече ги е забравил. Но аз ги помня. Заради него аз винаги съм нащрек. Те вече са записани. Адам е съставителят на Речника — така поне мисли той, — но доколкото забелязвам, цялата работа пада върху мен. Това обаче няма значение, аз обичам да върша всичко, каквото той поиска от мен; а да работя върху Речника ми доставя удоволствие, защото иначе той, горкият, би изпаднал в крайно неловко положение. Науката отсъства в неговия правопис. Той пише „гладко“ с „т“, а „гладиола“ с „д“, въпреки че двете думи са от един и същ корен.

 

 

След три дни.

Нарекохме го Тери — за по-кратко. О, той е просто прелест. Тези три дни ние се занимавахме само с него. Адам се чуди какво е правила науката досега без Тери, а и аз се питам същото. Като видя, че е чужденец, котаракът ни си позволи известни волности с него, но веднага съжали за това. Тери така начеса Томас, че почти нищо не остана от козината му и Томас се отдалечи с такъв вид, като че се бе готвил да поднесе изненада, а сега искаше да поразмисли и да си изясни защо сметките му са излезли криви. Тери е знаменит — няма друго създание като него. Адам го изследва най-внимателно и сега е убеден, че това е най-добрият екземпляр от този вид. Мисля, че Томас е на друго мнение.

 

 

Трета година.

В началото на юли Адам забеляза, че на една от рибите във вира й растат крака; тази риба се отнася към семейството на китовите, но не е същински кит, понеже развитието й е било спряно. Това е в същност попова лъжичка. Ние я наблюдавахме с небивал интерес, защото решихме, че ако краката й пораснат напълно и могат да й служат, ще ги развием и в другите риби, та да си излизат на сушата и да се разхождат на свобода. Неведнъж ни бе тревожила съдбата на тези нещастни твари — вечни пленници на водата, които живеят в мокротия и нямат възможност да играят и лудуват сред цветята. Не след дълго краката станаха съвсем истински и китът се превърна в жаба. Тя започна да излиза на брега, да подскача и да си пее весело — особено вечер — и благодарността й беше безгранична. Други последваха нейния пример и сега нощите ни са пълни с музика, което е голяма придобивка в сравнение с предишното безмълвие.

Започнахме да изкарваме на брега различни видове риби и да ги пускаме в ливадата, но всеки път ни чакаше ново разочарование — крака не им поникваха. Чудно нещо, не можехме да си обясним защо. След една седмица се оказа, че всички те са се замъкнали пак във водата. Както изглежда, там се чувстват по-добре, отколкото на сушата. От всичко това ние направихме извода, че по принцип рибите не обичат сушата и не се интересуват от нея, с изключение на китовете. В едно широко езеро на 300 мили от нашата долина се въдят едри китове и Адам замина нататък, наумил си да им развие крака, за да направи живота им по-радостен.

Една седмица след заминаването му се роди Каин. Аз останах крайно изненадана — съвсем не подозирах, че може да се случи подобно нещо. Но както казва Адам, винаги се случва това, което не очакваш.

Отначало не знаех какво да правя с него. Помислих го за някаква животинка. Но след като го разгледах, разбрах, че съм сбъркала, защото това безпомощно дребосъче нямаше зъби и беше почти без козина. По някои черти приличаше на човек, но те не бяха достатъчно, за да мога от научно гледище да го причисля към този вид. Ето защо отначало го определих като lusus naturae — игра на природата, и се ограничих временно с това в очакване на по-нататъшното му развитие.

Но скоро започнах да проявявам особен интерес към него и този интерес растеше от ден на ден; не след дълго той се превърна в по-топло чувство — привързаност, после обич, после обожание, докато накрая завладя изцяло душата ми и аз бях преизпълнена с благодарност и щастие. Животът се превърна в блаженство, във възторг, в екстаз и ден след ден, час след час, минута след минута аз жадувах да се върне Адам, за да споделя моята едва ли не непоносима радост.

 

 

Четвърта-пета година.

Най-после той се завърна, но не се съгласи, че това е дете. Разбира се, не от лошотия, той се държи мило, но е преди всичко учен, а после човек — такъв си е по природа — и никога не приема каквото и да било, преди да е доказано научно. Не мога да ви опиша колко тревоги преживях следващата година, докато Адам правеше своите опити. Той подлагаше детето на какви ли не лишения и неудобства, за да определи каква птица или влечуго, или четириного е то и какво е неговото предназначение, а аз, съсипана и отчаяна, ден и нощ вървях по петите му и се мъчех да успокоявам малкото и да му помогна да понесе тези изпитания. Адам мислеше, че съм намерила детето в гората, и аз не се мъчех да го разубедя, дори се радвах, че мисли така, защото това понякога го караше да броди из горите, за да търси друга такава животинка, през което време ние с детето имахме възможност да си поотдъхнем. Не можете да си представите какво облекчение изпитвах, когато той зарязваше своите ужасни опити, събираше си капаните и примамките и хващаше гората! Щом се изгубеше от поглед, аз притисках малкото до сърцето си, обсипвах го до задушаване с целувки и плачех от радост. Горкото, то, изглежда, разбираше, че за нас настъпват щастливи мигове, и риташе с крачета, гукаше, разтваряше беззъбата си устица и се смееше с щастливата усмивка на детството, а тя сякаш проникваше до самия му мозък — ако, разбира се, това, което се намира там, е мозък.

 

 

Десета година.

После дойде и нашият малък Авел. Струва ми се, че бяхме на година и половина или две, когато се роди Каин, и на три-три и половина, когато семейството ни се увеличи с Авел. По това време Адам вече си беше изяснил доста неща. Опитите му даваха все по-малко основание за тревоги и накрая — една година след раждането на Гладис и Едуина (през 5-а и 6-а година), той ги прекрати окончателно. След като беше класифицирал научно децата, той се привърза към тях и оттогава в Едема цари пълно блаженство. Сега имаме девет деца — половината момчета, половината момичета.

Каин и Авел започнаха да учат. Каин вече умее да събира не по-лошо от мен и дори разбира нещичко от вадене и умножение. Авел няма пъргавия ум на брат си, но е упорит и това качество като че ли заменя съобразителността. За три часа Авел научава толкова, колкото и Каин, само че Каин успява да откъсне два часа от това време за игра. И тъй Авел доста се бави по своя път, но както казва Адам, „въпреки всичко пристига точно по разписание“. Адам стигна до извода, че упоритостта също е дарба, и я сложи в съответния раздел на своя Речник. Аз съм убедена, че правописът също е дарба. Въпреки бляскавите си способности Каин не може да научи правописа. В това отношение той е като баща си, който е най-способен от всички ни, макар правописът му да е истинска трагедия. Аз пиша грамотно, Авел също. Тези няколко факта не доказват нищо, защото толкова малко примери не са достатъчни, за да се изведе общ принцип; но те поне навеждат на мисълта, че умението да пишеш грамотно е дарба, заложена в човека от рождение, която говори за посредствен интелект. Логически следва, „че липсата на тази дарба е признак за висок интелект“. Понякога, когато Адам прекара през мелницата си някоя хубава, внушителна дума, като „фораминифери“ и стои над останките й, бършейки потта от челото си, аз съм готова да го боготворя — така високо интелектуален и величав ми изглежда. Той е способен да напише думата „фтизиатър“ най-малко по толкова начина, колкото букви има в нея.

Каин и Авел са много мили деца и полагат нежни грижи за по-малките си братчета и сестричета. Четирите най-големи ходят, където си искат, и често пъти не ги виждаме по 2–3 дена. Веднъж те загубиха Гладис и се върнаха у дома без нея. Не можеха да си спомнят къде и кога са я загубили. Били някъде надалеч, обясниха те, но не можеха да кажат къде точно, защото местността им била непозната. Там изобилствало едно растение, което ние наричаме смъртоносна беладона, но защо „смъртоносна“ — и ние не знаем. Тази дума няма никакъв смисъл, но ние използуваме за образуването й една от думите, които някога бяхме чули от Гласа, защото обичаме да употребяваме нови думи при всеки удобен случай — така по-лесно се свиква с тях. Децата много обичат плодовете на това растение, та дълго скитали между храстите и се наяли хубавичко; но когато решили да отидат на друго място, оказало се, че Гладис е изчезнала, и колкото и да я викали, тя не се обадила.

Тя не се върна и на другия ден. Нито на втория, нито на третия.

Изминаха още три дни, а нея все още я нямаше. Чудно — дотогава не се беше случвало такова нещо. Любопитството ни бе възбудено. Адам реши, че ако тя не се върне след още един или в краен случай след два, ще трябва да изпратим Каин и Авел да я търсят.

Така и сторихме. Те отсъстваха три дни, но накрая я намериха. Тя бе преживяла много приключения. Първата нощ паднала в реката и течението я отнесло далеч — колко далеч, тя сама не знаеше — и я изхвърлило на края на една пясъчна ивица. После гостувала в семейството на едно кенгуру, което я приело радушно и я забавлявало добре. Майката-кенгуру се отнесла с нея много мило и грижовно; всеки ден тя изваждала малките си от джоба и тръгвала по хълмове и долини да търси храна, след което се връщала с пълен джоб най-отбрани плодове и орехи; и почти всяка вечер идвали гости — мечки, зайци, соколи, кокошки, лисици, хиени, порове и други твари — и падало голямо веселие. Животните, изглежда, се тревожили, че момиченцето няма козина, и когато лягало да спи, те го покривали с листа и мъх, за да го предпазят от студа; и момчетата така я бяха намерили — покрита с куп листа. В първите дни й било мъчно за дома и нещо я свивало под лъжичката, но после й минало.

„Свиваше ме под лъжичката“ — така го каза. Ние записахме този израз в Речника и скоро ще помислим за значението му. Той се състои от известни ни вече думи, които самостоятелно имат ясно определен смисъл, но в тази комбинация той като че ли се губи. Съставянето на речник е изключително интересна, но трудна работа, както казва Адам…

Бележки

[1] Така се е казвал един от президентите на Съединените щати (1897–1901), който е водил империалистическа политика. По време на неговото управление Съединените щати са окупирали Куба. — Б.пр.