Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (7)

Втори откъс от дневника на Матусал

Ден десети.

Не е потребно много време, щото хората, които не блестят с особен ум, да се увлекат по някоя новост. Ето, не са минали и две години, откак отново излезе на мода някаква старинна игра с топка, и вече под път и над път се употребяват думички, заимствани от правилата на тази игра, въпреки че ушите на разумните люде и на онези, които се занимават с по-сериозни работи, тръпнат до болка от тия безсмислици. Ако някой измами ближния си с хитрост и получи облага за негова сметка, ще чуете простака да казва за пострадалия, че са го „фаулирали“. Ако ли някой постигне неочаквано някакъв голям успех, за него се казва, че той е „забил три парчета“. Ако ли пък някой се провали напълно в дадено начинание, ще чуете да говорят за него: „Хашбат-коколат^[1]“. И ето този уродлив речник навлезе нагло в самите основи на езика и обезобразява онова, което преди беше стройно и красиво. Днеска по нареждане на баща ми бе уредено състезание в големия двор на нашия дворец и трябваше да се играе тъй, както се е играло преди три века. Девет души с червени калци на глезените щяха да си премерят силите с други деветима със сини калци. Неколцина от сините застанаха на разстояние един от друг и приклекнаха, опрели длани на колене, и гледаха внимателно напред; и наричат ги тях „защитници“, а защо — един Бог знае. Аз не зная, пък и не ме интересува. И един от червенокраките стоеше, размахвайки над главата си тояга, с която сегиз-тогиз удряше по земята и после пак започваше да я размахва. А зад него се беше изгърбил един от синекраките, който често плюеше на ръцете си и дето му викаха „хващач“. До мен пък се гърбеше друг, комуто викаха „съдия“; и облечен беше той по обикновеному, и бележеше нещо на земята с една клечка, ала без никаква полза, доколкото можах да схвана. И рече по едно време същият: „Ниска топка.“ Тогава един от синекраките запрати със страшна сила топката към онзи, който държеше тоягата, ала не успя да го свали, защото не се беше прицелил добре. И изведнъж всички, дето им викаха защитници, плюха на ръцете си, приклекнаха и пак забиха поглед напред. А онзи с тоягата допусна неведнъж да го замерят с топката, но така се огъваше, че избягваше удара; останалите плюеха на ръцете си, а през това време той се мъчеше да пребие съдията с тоягата си, но не успяваше, защото бе толкова непохватен, че да го съжалиш. Ала изгря и неговата щастлива звезда и той повали, мъртъв съдията, от което аз останах много доволен, но после и той падна, защото не успя да избегне топката, която този път, за моя голяма радост и удоволствие, му разби черепа. Реших аз, че това е краят и поисках разрешение от баща си да си отида и той ми разреши, въпреки че людете около мен останаха да гледат как останалите играчи ще се осакатяват един друг. Но аз бях видял достатъчно и повече не исках да гледам тази игра. Защото рядко се нанасят сполучливи удари и човек загубва интерес. Освен това тук беше и Иевел и се присмиваше ехидно на тези съвременни играчи, и се хвалеше с непобедимата деветорка, която познавал преди 300 години; те всички измрели и се превърнали в прах — и слава Богу, че е тъй, Господ си знае работата.

Ден дванадесети.

Слуховете, които от двадесет години се носят все по-упорито, че главата на нашия княжески род, бащата на земните племена, благородният, достопочтеният, августейшият Адам е пожелал да посети баща ми в неговия престолен град, не са вече слухове, а истина. Приближават се вече пратениците, които носят тази вест. Градът ликува и безкрайна е радостта му и благодарността му. Баща ми нареди на първия си министър да подготви всичко, както му е редът.

Ден тринадесети.

Днес пристигнаха доверени лица и донесоха, че пратениците са се установили в оазиса Балка на 18 дни път оттук в южна посока.

Ден четиринадесети.

В града не се говори за нищо друго, освен за голямата новина и за пратениците. При изгрев-слънце тръгнаха на път хора на моя баща, облечени богато, с дарове — злато, скъпоценни камъни, подправки и почетни одежди. Отправиха се те със знамена и военна музика и занизаха се бляскавите им редици, докато накрая аз се уморих от тази безкрайна върволица и тоя шум. И никой не би могъл да изброи тълпите, които ги следваха с викове или се купчеха по покривите на къщите. Да, велик ден е днес.

Ден петнадесети.

Баща ми нареди да се поднови и разкраси Дворецът на Палмите за пристигащия посланик и неговата свита. Осемстотин изкусни майстори и художници ще работят неуморно, за да го украсят, позлатят и подновят.

Ден шестнадесети.

Бях в музея да видя одеянията от смокинови листа и странните, нещавени животински кожи, които Прародителите ни са носили някога в рая. Видях и Огнения Меч, който ангелът е носил. Сега градът е толкова възбуден от предстоящите събития, че, говори се, в музея пускали само малка част от тълпите, които ежедневно се трупат там, за да видят реликвите. И за да мога да гледам, както гледа простолюдието, и да мога да слушам, както слуша простолюдието, и да не бъда сам зрелище и да се избавя от досадното внимание, полагащо се на моя сан, отидох аз в музея преоблечен като обикновен мохак^[2], без да водя дори един слуга. Из обширните зали се движеха стотици гидове, следвани от любопитни тълпи, и обясняваха те всичко за събраните тук чудеса. И забелязах, че гидовете показваха предметите не наслуки, а в строго определен ред и че от непрекъснато повтаряне тяхната реч бе закостеняла в неизменна поредица от думи, монотонни, безчувствени и неизразителни, като да излизаха от машина. Този, след когото вървях аз, служеше тук от четиристотин години и през всичкото това време всеки ден бе говорил едно и също, та сега не бе господар на езика си; пуснеше ли го в работа, само един Бог би могъл да го спре, преди да си е казал наизустеното. Глупавата реторика и високопарност някога може би са звучали внушително, ала сега предизвикваха само презрителни насмешки или сълзи на съжаление — толкова бяха плоски и безжизнени. Горкото старо, грохнало магаре, три пъти го прекъсвах, за да го изпитам. И стана тъй, както предполагах: той се оплиташе и трябваше да се връща и да започва всичко отначало. И ето как беше: казваше той: „Вижте туй страшно оръжие, мрачен спомен от онзи ужасен ден, което все още гори с ония всепоглъщащи пламъци, що са хвърляли зловещите свои отблясъци над притъмнелите поля на Едема…“ Аз го прекъснах и попитах го за внушителния предмет с надпис: „Подобие и Изображение на Ключа от Райските Врата, чийто оригинал се съхранява в Съкровищницата на Каин в далечния град Енох.“ Старият гид много се смути и се опита да ми отговори и след като не успя веднъж и дваж, помъчи се да подхване нещастната своя реч оттам, където го бях прекъснал, ала не успя и зачегърта пак отначало: „Вижте туй страшно оръжие, мрачен спомен от онзи ужасен ден, което все още гори с ония всепоглъщащи пламъци, що са хвърляли зловещите свои отблясъци над притъмнелите поля на Едема…“ И дважди още го прекъсвах и всеки път се връщаше той към своето проклето „Вижте туй страшно оръжие…“ После изведнъж, по смеха на тълпата, разбра, че е станал за подигравка, и кипна, нахвърли се върху мен, казвайки: „Макар да съм човек от ниско потекло и с не висок пост, не подобава на някакъв мохак, невъзпитан младеж, да позори с насмешки белите ми власи.“ И ядосах се аз, защото никога не са били отправяни обиди към мен, и едва не казах: „Според закона този, който оскърбява някого от царския род, е обречен на смърт.“ Ала се опомних навреме и премълчах, и реших, когато му дойде времето, да се погрижа да го разпънат заедно с цялото му семейство.

И не бях виждал такова любопитство, с което тълпата впиваше поглед в Смокиновите Листа. А това вече не са листа, а само техните скелети; защото тъканта им отдавна се е превърнала в прах и останали са само жилите. Ще се намерят хулители и ще кажат, че няма да ни липсват истински райски одежди, докато на земята има смоквици и зверове, та да подновяваме тия свещени съкровища. Ала аз нищо няма да кажа, защото така е по-благоразумно. Но с болка си спомням, че във всеки от седемте града е изложен на показ Истинският и Автентичен Огнен Меч, с който са били изгонени от рая нашите праотци. Това навежда на известни съмнения.

Но ето че мина прекрасната идолопоклонница и се изгуби, и изчезна в тълпата. И аз се отдадох на мечти и сладостни мисли и загубил интерес към изложените чудеса, се прибрах у дома.

Ден двадесети.

Дано бог даде тези посланици да дойдат по-скоро, иначе народът съвсем ще си изгуби ума. За нищо друго се не говори, освен за това голямо събитие и за приготовленията за него. Ала ще минат още много дни, преди тези надежди да дадат своите плодове.

Ден двадесет и седми.

Дано погине потомството на Иавала! Дано изсъхне ръката, която не само създаде благородния орган и чародейката арфа, ами взе, че затвори някакъв неуморим дявол във вътрешностите на една кутия, та сега всякакви скитници изтръгват от него вопли с една ръчка и наричат това музика. И макар да няма още един век, откак измислиха тази новост, тя се разпространи по всички краища като някоя чума; и сега във всеки град ще видите скитници от чужди земи да въртят ръчката на тая страшна кутия в компанията на своя приятел маймуната. И човек би могъл да изтърпи, ако свиреха разнообразна музика, но, уви, всички тия кутии свирят една песен — новата песен, която излезе на мода преди 30 години и, изглежда, няма да замре, докато светът не бъде залят от оня глупав Потоп, за който преблагочестиви ахмаци с лошо храносмилане празнословят и пророкуват от време на време. Казват, че предстоящите тържества са привлекли нови и нови орди с онези кутии и сега в града имало цели осемстотин от тях, които чегъртат безспир един и същи сърцераздирателен мотив: „Целуни Агаг от майка му.“ Истина ви казвам, не мога повече да търпя. И в дън земя да се провали Агаг, пак няма да се успокоя, защото моят страшен гняв иде от другаде, от това, че той изобщо се е родил — ако не беше той, нямаше да ни сполети тая напаст.

Ден втори от месец шести на година 747.

Вече пристигнаха пратениците на моя баща и доведоха августейшите гости, които баща ми посрещна по царски пред градските врати. Предълго бе това шествие и интересни одеждите, и приятно бе за окото всичко. Градът полудя от възторг. Не бях виждал още такъв шум и такава суматоха. Всички къщи и улици и всички дворци блестяха осветени цяла нощ; и тези, които са се намирали в далечните планини на изток, разправят, че градът им изглеждал като някоя далечна равнина, осеяна гъсто със скъпоценни камъни, които блестели и искрели, и омайвали погледа с мекото си сияние.

Посланикът предаде носената от него вест и сега вече няма никакви съмнения. Адам наистина ще дойде при нас и е определено вече кога — година 787 или следващата. Това бе известено на народа с прокламация и целият град шуми и ликува. Баща ми заповяда да започнат приготовленията, които се полагат за едно толкова знаменателно събитие.

А сега започват игрите и другите развлечения в чест на посланика и баща ми обяви всенароден празник за два месеца, докато продължават тези тържества.