Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (8)

ПРОЛОГ НА „ТЮТЮНОПРОДАВНИЦАТА“

В града на ненадейните срещи, Багдад на Запада, или, да бъдем поточни, на широкия северен тротоар на Лестър скуер двама младежи по на двайсет и пет-шест години се срещнаха след дългогодишна раздяла. Първият, който беше с много изискани обноски и облечен по последна мода, най-напред не можа да познае приятеля си по измършавелия и дрипав вид.

— Какво?! — провикна се той. — Пол Съмърсет!

— Наистина съм Пол Съмърсет — отговори другият — или това, което е останало от него след заслужена беднотия и адвокатска практика. Ала ти, Челънър, никак не ми се виждаш променен и мога да кажа без преувеличение, че времето не е изписало нито бръчица по ведрото ти чело.

— Не всичко, което блести, е злато — отвърна Челънър. — Но тук е неудобно да се изповядваме, пък и пречим на движението на тези дами. Нека, ако обичаш, да намерим по-усамотено кътче.

— Ако ми позволиш аз да те водя — каза Съмърсет. — Ще те черпя от най-хубавите пури в Лондон.

И като улови приятеля си под ръка, го поведе мълчаливо и с бодра стъпка към вратата на някакво тихо заведение на Рупърт стрийт в квартала Сохо. Входът беше украсен с едно от ония огромни дървени изображения на шотландски планинец, които са се издигнали почти до положението на антики, а напряко на стъклената витрина, на която както обикновено бяха изложени лули, тютюн и пури, имаше позлатен надпис: „Бохемска тютюнопродавница на Т. Годол“. Вътре магазинът беше тесен, но уютен и добре подреден, продавачът — тържествен, усмихнат и вежлив и двамата младежи, всеки пухтейки първокачествена голяма хаванска пура, скоро се настаниха на един диван, покрит със сивокафяв плюш, и почнаха да си разправят патилата.

— В момента съм адвокат — каза Съмърсет, — но провидението и прокурорите не са ми дали досега възможност да блесна. Вечер съм зает с отбрана компания и чеширско сирене, следобедите си, както може да свидетелствува мистър Годол, обикновено прекарвам в тази пушалня, а утрините си се старая да съкращавам, като не ставам преди дванайсет. При този начин на живот много бързо и, с гордост си спомням, много приятно похарчих малкото си наследство. Оттогава насам един джентълмен, който не може да се похвали всъщност с нищо друго, освен че е мой вуйчо, ми дава всяка седмица нищожната сума десет шилинга, а като ме виждаш отново под лъчите на уличните лампи в любимия ми квартал, сигурно си мислиш, че съм забогатял.

— И през ум не ми е минало такова нещо — отвърна Челънър. — Но предполагам, че те срещнах тъкмо когато отиваше у шивача си.

— Това посещение смятам да отложа — отвърна Съмърсет с усмивка. — Състоянието ми си има определени граници. То се състои или по-право тази сутрин се състоеше от сто лири стерлинги.

— Чудна работа — промърмори Челънър, — да, странно съвпадение наистина. И аз самият съм на същия хал.

— И ти ли?! — възкликна Съмърсет. — А приличаш на Соломон на върха на славата си…

— Това е положението. Аз, драги мой, едва свързвам двата края — заяви Челънър. — Освен дрехите, с които ме виждаш, нямам даже свестен панталон в гардероба си, и да знаех как може да стане това, щях веднага да се заловя с някаква работа или търговия. Със сто лири стерлинги капитал човек би могъл да си пробие път.

— Възможно е — отвърна Съмърсет, — но не ми стига умът какво да направя с моя. Мистър Годол — добави той, обръщайки се към продавача, — вие сте човек с житейски опит: какво може да предприеме със сто лири стерлинги млад човек с прилично образование?

— Зависи — отговори продавачът, изваждайки пурата от устата си. — Силата на парите е кредо, в което, откровено казано, не вярвам. Със сто лири стерлинги трудно бихте изкарали една година, малко по-трудно ще успеете да ги похарчите за една нощ, а много лесно за пет минути можете да ги загубите на борсата. Ако сте от хората, които се издигат, и едно пени ви е достатъчно, ако ли пък сте от тия, които падат, и едно пени в повече няма да ви помогне. Когато самия мен ме прокудиха неочаквано да скитам по света, за щастие владеех едно изкуство: бях познавач на пурите. А вие нищо ли не знаете, мистър Съмърсет?

— Дори и законите — бе отговорът.

— Отговор, достоен за мъдрец — отсъди мистър Годол. — А вие, сър — продължи той, обръщайки се към Челънър, — като приятел на мистър Съмърсет ще ми позволите ли да ви задам същия въпрос?

— Аз — отговори Челънър — умея да играя добре на вист. Знаете ли колко души в Лондон имат по тридесет и два зъба? — продължи продавачът. — Уверявам ви, млади господине, още повече са тия, дето умеят да играят добре на вист. Вистът, сър, е необятен като света, той е умение като дишането. Някога познавах един младеж, който заявяваше, че учел за министър на правосъдието на Англия — наистина амбициозен замисъл, но още по-неразумно е според мен да разчита човек да преживява от вист.

— О, боже — възкликна Челънър, — май ще трябва да се принизя до положението на работник!

— Да се принизите до положението на работник? — повтори мистър Годол. — Ако селски свещеник бъде разпопен, ще се принизи ли до положението на майор? Ако капитан бъде разжалван, нужно ли е да се принизи до положението на младши съдия? Невежеството на вашата буржоазия ме учудва. Тя мисли, че светът извън нея е съвсем неук и еднакъв, потънал във всеобщ упадък, ала в очите на наблюдателния всички хора са подредени йерархично и за всяко звание са нужни съответни способности и знания. С недостатъците на вашето образование вие сте по-непригоден за работник, отколкото за управник на империя. Разликата, сър, е в низините; истински уманитарни науки — единствени извън конкуренцията на размирните пропани — са тези, които дават звание на занаятчията.

— Много бомбастично говори този човек — прошепна Челънър на ухото на приятеля си.

— Неизчерпаем е — каза Съмърсет.

Точно в тоя момент вратата на магазина се отвори и се появи трети млад човек, който малко плахо поиска тютюн. Той беше по-млад от другите двама и някак ненатрапващо се и типично по английски красив момък. Когато получи тютюн, запали лулата си и седна на дивана, той напомни на Челънър, че се казва Дезбъра.

— Разбира се, Дезбъра — извика Челънър. — Е, Дезбъра, с какво се занимавате?

— Истината е — каза Дезбъра, — че с нищо не се занимавам.

— Сигурно сте получили наследство? — полюбопитствува другият.

— Ами, нищо подобно — отговори Дезбъра леко навъсен. — Право да си кажа, чакам да ми падне нещо.

— Значи всички сме на един хал! — провикна се Съмърсет. — Сигурно и вие имате само сто лири стерлинги?

— Де такъв късмет — каза Дезбъра.

— Много печална гледка, мистър Годол — заключи Съмърсет, — трима излишни.

— Типично за нашата пренаселена епоха — отвърна продавачът.

— Сър — подзе Съмърсет, — отричам, че епохата ни е пренаселена, Признавам едно и само едно, че аз съм излишен, че той е излишен и Зимата сме до немай-къде излишни. Какво съм аз? Зубрил съм право, зубрил съм литература, зубрил съм география, зубрил съм математика владея с тънкости юриспруденцията, а кисна тук безпомощен като пеленаче, докато в края на улицата шуми цял Лондон. Мразя от дън душа родния си вуйчо, ала без него, излишно е да отричам, просто бих се разпаднал на съставните си части като някаква неустойчива смес. Започвам най-после да разбирам, че човек трябва да знае нещо из основи, дори и само литература И все пак, сър, светският човек е голямо постижение на нашата епоха, той притежава изключително богати и разнообразни знания, навсякъде се чувствува като у дома си, изпитал е живота от всичките му страни и не може този голям жизнен опит да не донесе плодове. Аз се смятам за светски, културен човек. Ти също, Челънър. А вие, мистър Дезбъра?

— Не ще и дума — отговори младежът.

— Значи, мистър Годол, ето ни тук, трима културни младежи, без обезпечена професия, ала застанали в стратегическия център на света (надявам се, че ще ми позволите да нарека така Рупърт стрийт), сред най-великия народ, в оная част на земята, където непрекъснато се чува звън на пари. И какво правим, сър, като цивилизовани хора? Ей сега ще ви покажа, Купувате ли вестник?

— Купувам — заяви мистър Годол тържествено, — най-хубавия вестник в света, „Стандарт“.

— Добре — продължи Съмърсет. — Ето, държа в ръката си гласа на света, телефона, който повтаря желанията на всички хора. Разгръщам го и къде попада най-напред окото ми? О, не, не на Морисъновите таблетки, а тук, малко по-нагоре, разбира се, намирам търсената брънка, слабото място в бронята на обществото. Ето едно обявление, жалба, предложение с богата отплата: „Двеста лири стерлинги награда. Горепосоченото възнаграждение ще получи всеки, който даде сведения за самоличността и местонахождението на един човек, забелязан вчера в околностите на Грийн парк. Той е висок над метър и осемдесет, с несъразмерно широки рамене, добре избръснат, с черни мустаци и палто от тюленова кожа“. Ето, господа, къде е късметът ни, макар и още да не сме го докопали.

— Да не би да предлагаш, драги, да станем детективи? — запита Челънър.

— Да предлагам ли? Не, сър — възкликна Съмърсет. — Налага го, диктува го разумът, съдбата, самият живот. Тук ще се проявят всичките ни качества — обноски, житейски опит, красноречие, огромен запас от отвлечени знания — всичко, което сме и което притежаваме, съставлява облика на идеалния детектив. С две думи, това е единствената професия, достойна за джентълмен.

— Предложението ми се струва много крайно — отвърна Челънър, — защото досега, откровено казано, съм смятал това за най-жалката и най-долната от всички нечестни, подли и неджентълменски професии.

— Хората, които бранят обществото? — учуди се Съмърсет. — Които жертвуват живота си за другите? Изкореняват скритото и могъщо зло? Обръщам се към мистър Годол. Той поне, като човек, наблюдаващ философски живота, би плюл на такива еснафски предразсъдъци. Знае, че полицаят, изложен непрекъснато на големи опасности, макар и по-зле въоръжен от войника в името на по-възвишена кауза, е по форма и по същност по-благороден герой от него. Нима си въобразявате, че един генерал може да изисква или да очаква дори от най-добрата армия да се държи на важното бойно поле като един обикновен полицай на улицата?

— Не предполагах, че ще трябва да ставаме полицаи — каза Челънър.

— И не е нужно. Те са само ръцете, а ние тук… тук, сър, сме главата — провикна се Съмърсет. — Но достатъчно, решено е. И тъй, ще търсим ли този негодник с палто от тюленова кожа?

— Да речем, че се съгласим — възрази Челънър, — ти нямаш план, още не знаеш отде да почнеш.

— Челънър! — извика Съмърсет. — Нима поддържаш теорията за Свободната воля? И нима ти липсва дотам философски поглед за нещата та си служиш с такива овехтели софизми? Случайността, сляпата мадон на езичниците, управлява това земно гъмжило и единствено на Случайността разчитам. Случайността ни е събрала тримата, когато след това се разделим и всеки тръгне по своя път, Случайността непрекъснато ще изпречва пред нехайния ни поглед хиляди красноречиви разковничета не само на тази тайна, но и на безбройните тайни, които ни заобикалят в живота. Тогава именно встъпва в ролята си светският човек, детективът по рождение и призвание. Той се хвърля бързо като котка върху това разковниче, което целият град вижда, без да го разбира, сграбчва го, следи го с вещина и страст и въз основа на един дребен факт разкрива цял свят.

— Точно така — подкрепи го Челънър, — и се радвам, че откриваш тези качества у себе си. Но въпреки всичко, драги мой, трябва да ти призная, и мога да се присъединя към теб. Аз не съм детектив нито по рождение, нито по призвание, а простосмъртен човек, който умира от жаЖда и, откровено казано, много ми се пие нещо. Колкото до разковничетата и приключения та, единственото приключение, което може да ми се случи, ще бъде премеждие със съдебен пристав.

— О, каква заблуда! — провикна се Съмърсет. — Сега разбирам защо ти е толкова празен животът. Светът гъмжи от приключения, по цялата улица те дебнат приключения, ръце, които махат от прозорците, мошеници, които се приближават и се кълнат, че са те виждали някъде в чужбина, любезни и подозрителни хора от всякакъв род и в какво ли не положение, молещи най-раболепно да им обърнеш внимание. Ала ти си невъзмутим, обръщаш гръб.

Тук разказвачът-арабин прави едно от обичайните си отклонения. Явно от страх да не би малко странните възгледи на мистър Съмърсет да ни се сторят неправдоподобни, той умолява англичаните да си спомнят с по-голяма признателност заслугите на полицията — колко често й се случва да проявява героизъм, и то незабележим и без ничия помощ, срещу какъв многочислен и добре въоръжен враг и колко малко е възнаградена със слава и пари.

вървиш си по отъпкания, скучен път. Слушай, умолявам те, прегърни с две ръце още следващото приключение, което ти се представи, каквото и да ти се вижда — противно или романтично, сграбчи го. И аз ще постъпя като теб; кой знае на какъв дявол ще попаднем, но поне ще се забавляваме и всеки поред ще разправи премеждията си на моя приятел философ в тази тютюнопродавница, великия Годол, който сега ме гледа със стаена радост, е разбрахме ли се? Обещавате ли и двамата да се възползувате от първата оставила ви се възможност, за да се впуснете смело във всяко приключение и като си отваряте добре очите и не се главозамайвате, да следите и да запомняте всичко, което ви се случи? Хайде, обещайте, позволете ми да ви разтворя вратите на великата професия на тайните и интригите.

— Не ми е много по вкуса — каза Челънър, — но щом настояваш, нека е така.

— Нямам нищо против да обещая — рече Дезбъра, — само че на мен нищо не ми се случва.

— О, неверници! — възкликна Съмърсет. — Но поне имам честната ви дума, а Годол, както виждам, е на седмото небе от радост.

— Във всеки случай надявам се вашите разкази да ми доставят голямо удоволствие — каза продавачът с присъщото си спокойствие и изящество.

— А сега, господа — завърши Съмърсет, — да се разделим. Аз бързам да се изпреча на пътя на съдбата. Слушайте от това тихо кътче как Лондон шуми като бойно поле, четири милиона съдби се решават тук и със ядна подплата от сто лири стерлинги, платими на приносящия, съм готов да се впусна в този лабиринт.