Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (22)

ПОСЛЕСЛОВ

Едва ли има културен човек, който поне в детска възраст да не е чел нещо от знаменитите „арабски приказки“, широко известни като „Хиляда и една нощ“.

Може да се каже също: едва ли има юноша, който да не се е увличал от приключенските романи и повести на английския писател Робърт Луис Стивънсън (1850–1894), да не знае поне най-известното му произведение — „Островът на съкровищата“.

Връзката не е случайна.

Стивънсън се запознава с „приказките на Шехеразада“ още като дете. И те оставят у него дълбоко впечатление, защото, вече като писател, в творчеството му са вплетени (разбира се, по нов начин) същите характерни елементи — приключения, пътешествия, увлекателност, романтика, дори отчасти фантастика („Доктор Джекил и мистър Хайд“).

Но това влияние намира по-непосредствено отражение в настоящата книга. В 1878 г., т.е. дванайсет години след първите му литературни опити и три години преди класическия му приключенски роман „Островът на съкровищата“, Стивънсън завършва серия разкази, които се печатат от юни до октомври с. г. в списание „Лондон“ под общ надслов „Съвременни хиляда и една нощ“. Отначало разказите нямали успех. Дълго време авторът им търсил издател, докато най-после в 1882 г., т.е. една година преди „Островът на съкровищата“, излизат в отделна книга с малко променено заглавие — „Нови хиляда и една нощ“. Впоследствие към тях авторът добавя и втора част. Днес тази книга е призната за едно от най-добрите произведения на този класик на приключенската литература.

Да си припомним, в истинската „Хиляда и една нощ“ везирската дъщеря Шехеразада, обречена на смърт, разказва приказките си нощем на жестокия халиф и ги прекъсва на най-интересното място, за да подхранва любопитството му и да отлага смъртта си. Стивънсън също си служи с този похват — в първата част разказвач е някакъв арабин, който само се споменава мимоходом, а във втората част, представляваща всъщност повест, съставена от няколко новели, разказват някои от действуващите лица.

Разказите са обединени и от общ герой, съответствуващ на благородния халиф Харун ал-Рашид от арабските приказки — романтичния принц Флоризел, тайнствен и добродетелен управител на Бохемия, тънък познавач и наблюдател на живота, който се намесва в събитията от хуманни подбуди, за да спомогне да възтържествува правдата и да бъде наказано злото.

Но макар и да използува похватите на арабския приказен епос, Стивънсън създава от съвременен материал реалистично произведение, засягащо важни проблеми на заобикалящата го действителност. И тук, както и в другите му произведения, героите са предимно млади хора, които в напрегната обстановка, изискваща енергични, самостоятелни решения и действия, търсят целта и мястото си в живота. Това е младото поколение на викторианската епоха, с което е живял и страдал авторът, И с горчивината на собствените си преживявания и наблюдения той разголва скритите пороци на това общество — егоизма, алчността, користолюбието, жестокостта, престъплението…

Действително в настоящата книга има много престъпления, някои извършвани дори с благородни подбуди („Атентаторът“), което навежда на мисълта, че тя спада към криминалния жанр. Наистина тук Стивънсън е под влиянието на един от родоначалниците на криминалната литература — Уилки Колинз (автор на „Лунният камък“ и др.), от когото заимствува сензационно-авантюристичния елемент, но използува и похватите на друг английски класик — Уилям Текъри („Панаир на суетата“), за да вмъкне сатиричен елемент. Така се получава една остроумна пародия на сензационната литература, но вече от оня стадий на нейното развитие, когато тя започва да се съединява с чисто детективския жанр. (В един от разказите на Стивънсън дори се явява, макар и епизодично, детектив). Това също не е случайно. То обуславя по-нататъшното поприще на Стивънсън като класик на приключенския жанр, а също и изпълнения му с приключения живот. Както сам той признава: „Аз съм 45 на сто художник и 55 на сто търсач на приключения.“

С остър, динамичен сюжет, с бързо развиващи се събития, с живи, запомнящи се образи и социално-изобличително въздействие, настоящата книга на Робърт Луис Стивънсън несъмнено ще допълни и обогати представата на българския читател за неговото творчество.

„Напишете биографията ми, ако държите на това. Но побързайте, Защото четири години след смъртта ми ще ме забравят.“

За щастие тези думи на Стивънсън не се сбъдват. Защото, макар и да умира само 44-годишен, книгите му и днес се четат, а несъмнено и в бъдеще ще се четат от милиони млади, пък и възрастни хора в цял свят.