Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (2)

РАЗКАЗ ЗА ЛЕКАРЯ И ПЪТНИЧЕСКИЯ САНДЪК

Мистър Сайлъс К. Скъдамор беше млад американец, добродушен и безобиден по характер, което трябва да му се признае като предимство поради това, че произхождаше от Нова Англия-част от Новия свят, която не се славеше твърде с тези качества. Макар и изключително богат, той си отбелязваше всички разходи в малък бележник, а бе решил да се запознае със забележителностите на Париж от седмия етаж на един хотел в Латинския квартал. Скъперничеството му се дължеше до голяма степен на навик, а добродетелността, с която се отличаваше сред приятелите си, се основаваше преди всичко на свенливост, присъща на младостта.

В съседство с неговата стая беше настанена някаква дама, много привлекателна по външност и елегантно облечена, която първоначално, при пристигането си, Сайлъс помисли за графиня. С течение на времето узна, че е известна под името мадам Зефирин и че каквото и да беше общественото й положение, в никой случай не е титулована особа. Мадам Зефирин, вероятно с надежда да плени младия американец, често минаваше наперено по стълбите край него, любезно му кимваше с глава, подхвърляше му някоя и друга дума, поглеждаше го зашеметяващо с черните си очи и преди да изчезне, шумолейки с коприна, показваше прелестен крак и глезен. Ала тези аванси, вместо да насърчават мистър Скъдамор, го хвърляха в още по-дълбоко униние и свенливост. Няколко пъти тя се отби да му иска кибрит или да се извини за въображаемите пакости на своя пудел, но в присъствието на такова висше създание устата на младежа се сковаваше, моментално забравяше френския и само я гледаше вторачено и заекваше. Това не му пречеше, когато беше далеч от нея, в мъжка компания, да подхвърля намеци, които рисуваха много по-розова картина.

Отсрещната стая — защото всеки етаж на хотела имаше по три стаи — беше заета от някакъв стар лекар-англичанин със съмнителна репутация. Д-р Ноуъл (така се казваше той) бил принуден да напусне Лондон, където имал голяма и все по-увеличаваща се клиентела; намекваха, че полицията била виновна за тази смяна на местожителството. Така или иначе той, някога човек с високо обществено положение, сега живееше в Латинския квартал много скромно и усамотено и прекарваше голяма част от времето си в научни занимания. Мистър Скъдамор се запозна с него и от време на време двамата обядваха скромно в един ресторант срещу хотела.

Сайлъс К. Скъдамор имаше някои малки, не особено сериозни пороци, и дори деликатността не го спираше да им се отдава в твърде неприлични форми. Най-голямата му слабост беше любопитството. Той бе клюкар по рождение, затова животът и особено неизвестните му страни го интересуваха до пристрастяване. Разпитваше настойчиво, неуморно, при което стигаше до натрапчивост и нескромност; ако например го пратеха да занесе писмо на пощата, забелязваха, че го претегля в ръка, обръща го насам-нататък и внимателно изучава адреса му, а когато откри пролука в стената между стаята си и тази на мадам Зефирин, вместо да я запълни, уголеми и разшири отвора и взе да го използува като шпионка, за да следи своята съседка.

Колкото повече се мъчеше да утоли любопитството си, толкова повече растеше то, и един ден в края на март поразшири пролуката дотолкова, че да вижда още едно кътче от стаята. Ала вечерта, когато както обикновено се залови да следи и най-малкото движение на мадам Зефирин, с учудване забеляза, че отворът е затулен от другата страна по някакъв странен начин, а още повече се смая, когато преградата изведнъж се махна и до ушите му стигна хихикане. Олющената мазилка изглежда бе издала тайната на неговата шпионка, и съседката му се отплащаше за любезността със същото. Мистър Скъдамор се ядоса страшно много, той прокле безпощадно мадам Зефирин, упрекна дори себе си, но когато на другия ден разбра, че тя не е взела никакви мерки да го лиши от любимото му развлечение, продължи да се възползува от нехайството й, за да утолява празното си любопитство.

Същия ден у мадам Зефирин се задържа доста някакъв гост — висок, тромав мъж над петдесетте, когото Сайлъс не бе виждал дотогава. Костюмът му от туид и цветната риза, както и рунтавите бакенбарди показваха, че е англичанин, а мътно-сивите му очи накараха Сайлъс да потръпне. През целия разговор, който се водеше шепнешком, непознатият непрекъснато кривеше уста. Няколко пъти на пришълеца от Нова Англия се стори, като че с жестове сочеха неговата квартира, но макар и да напрягаше цялото си внимание, можа да долови ясно само следната забележка, изказана от англичанина малко по-високо, сякаш в отговор на някакво възражение или несъгласие:

— Проучих най-подробно вкусовете му и ти повтарям, че ти си единствената жена, на която мога да разчитам.

В отговор на това мадам Зефирин въздъхна и с жест явно даде да се разбере, че се покорява, сякаш отстъпва пред безпрекословна повеля.

Следобед наблюдателницата бе закрита окончателно — от другата страна препречиха гардероб — и докато Сайдъс все още скърбеше за това нещастие, което приписваше на коварното внушение на англичанина, портиерката му донесе писмо с женски почерк. То беше написано на френски с не много правилен правопис, без подпис и най-насърчително канеше младия американец да се яви в единайсет часа вечерта в танцувалната зала „Бюлие“. Дълго се бориха в сърцето му любопитството и свенливостта; надделяваше ту добродетелността, ту пламенната дързост и борбата завърши с това, че много преди десет часа мистър Сайлъс К. Скъдамор, безупречно облечен, пристигна пред вратата на балния салон „Бюлие“ и плати входната такса със сатанинско злорадство, нелишено от чар.

По случай карнавала танцувалната зала беше претъпкана и шумна. Светлините и навалицата изпървом смутиха нашия млад авантюрист, но после замаяха мозъка му като силно питие, вдъхвайки му необичайно за него мъжество. С чувството, че може да се пребори дори с дявола, той влезе в танцувалната зала с важната походка на паркетен кавалер. Докато се перчеше така, зад една колона съзря мадам Зефирин, увлечена в разговор със своя англичанин. Котешката подслушваческа страст го овладя отново. Той започна лека-полека да се промъква към двойката изотзад, докато най-после приближи дотолкова, че да може да ги чува.

— Ето го човекът — казваше англичанинът, — оня… с дългата руса коса… дето разговаря с момичето в зелено.

Сайлъс забеляза един красив дребен младеж — явно обектът на тяхното внимание.

— Добре — рече мадам Зефирин. — Ще направя каквото е по силите ми. Но не забравяй, че тук и най-способният от нас може да претърпи несполука.

— Хайде, хайде — възрази събеседникът й. — Аз отговарям за резултата. Нали затова те избрах измежду тридесет? Върви, но се пази от принца. Не мога да разбера каква зла съдба го домъкна тук тази вечер. Като че ли няма цяла дузина други по-хубави танцувални зали в Париж, та е предпочел това сборище на студенти и еснафи! Гледай как се е курдисал като император на трона си, а не като принц, който се шляе по света!

И този път Сайлъс имаше късмет. Той забеляза един възпълен, но поразително красив мъж, който се държеше вежливо и същевременно с достойнство; на масата с него седеше друг красив мъж, с няколко години по-млад от първия, към когото се обръщаше с подчертано уважение. Думата „принц“ погали приятно републиканските уши на Сайлъс, а човекът, на когото бе прикачена тази титла, го плени с природния си чар. Той остави мадам Зефирин и англичанина да се занимават сами и като се запромъква през навалицата, приближи масата, която принцът и неговият приятел бяха удостоили с избора си.

— Уверявам ви, Джералдин — казваше първият, — това е лудост. Вие сам (с удоволствие ви напомням това) избрахте брат си за тази опасна задача и сте морално задължен да следите постъпките му. Той се съгласи да остане толкова дни в Париж, а това само по себе си е неблагоразумие, като се знае с какъв човек си има работа, ала сега, когато остават само два дни до заминаването му, два-три дни до решителното изпитание, питам аз: тук ли е нужно да си прекарва времето? Трябва непрекъснато да се упражнява в стрелба, да спи много и да прави умерени разходки пеш, да спазва строга диета, без бели вина и коняци. Да не мисли това пале, че си играем на комедия? Работата е страшно сериозна, Джералдин.

— Много добре познавам този момък, затова не му се меся — отвърна полковник Джералдин, — и предостатъчно, затова не се безпокоя. Той е по-предпазлив, отколкото предполагате, и упорит по характер. Ако имаше работа с жена, нямаше да бъда толкова сигурен в него, ала без ни най-малко колебание поверявам председателя на него и на двамата слуги.

— Това ме радва — каза принцът, — но в душата си не съм спокоен. Слугите са добре подготвени шпиони и все пак този мерзавец успя три пъти да се изплъзне от зоркото им око и да се скрие за няколко часа, навярно по някаква тайна и подозрителна работа. Дилетант би го изпуснал случайно, ала щом Рудолф и Жером загубиха следата му, трябва да е направено нарочно, и то от човек, който има основателна причина за това и е надарен с изключителна ловкост.

— Смятам, че сега всичко зависи от мен и от брат ми — отвърна Джералдин с малко обиден тон.

— Да речем, че е така, полковник Джералдин — отговори принц Флоризел. — Може би именно затова трябваше по-охотно да се вслушвате в съветите ми. Но стига. Онова момиче в жълто танцува добре.

И разговорът се насочи към обичайните теми, които се разискват в парижките танцувални зали в дните на карнавала.

Сайлъс се опомни къде е, сети се, че вече наближава часът да се яви на уговореното място. И колкото повече се замисляше, толкова по-малко го привличаше то. В този момент някакво раздвижване в тълпата го помъкна към изхода и той се остави да бъде влачен, без да се противи. Навалицата го притисна в един ъгъл под балкона, където ухото му тутакси долови гласа на мадам Зефирин. Тя разговаряше на френски с русокосия младеж, посочен й от непознатия англичанин преди по-малко от половин час.

— Ако не се налагаше да пазя честта си — казваше тя, — нямаше да ви поставям други условия, освен това, което сърцето ми подсказва. Ала достатъчно е да изречете една дума на портиера и той ще ви пусне без никакво възражение.

— Но защо са нужни тези приказки за дълг? — възрази събеседникът й.

— О, боже мой! — възкликна тя. — Мислите ли, че не познавам порядките в моя хотел?

И като улови нежно кавалера си под ръка, отмина нататък.

Това напомни на Сайлъс задължението му.

„Още десет минути — помисли той — и може би ще разговарям с красива като нея и дори по-добре облечена жена… навярно истинска дама, и то с титла.“

Тогава си спомни правописа на писмото и пламът му поугасна.

„Ала може да го е писала прислужничката й“ — хрумна му изведнъж.

Оставаха само няколко минути до определения час и от тази непосредствена близост сърцето му заби с необикновена и малко тягостна честота. Но му стана по-леко при мисълта, че всъщност нищо не го задължаваше да се явява. Ала чувството за чест в съюз със страха го тикаше отново към вратата, вече по своя воля и дори в борба с човешкия поток, който сега течеше в обратна посока. Дали тази продължителна борба го умори, или пък беше в такова душевно състояние, че движението в една и съща посока след няколко минути ти става противно и решаваш да тръгнеш обратно — във всеки случай за трети път се повърна и спря едва когато си намери скривалище на няколко крачки от уговореното място.

Тук преживя такова душевно страдание, че няколко пъти се помоли на бога за помощ, защото Сайлъс беше религиозен човек. Сега нямаше ни най-малко желание за среща и единствено глупавият страх да не го помислят за пъзльо го задържаше да не избяга, а това чувство беше толкова силно, че надделя над всички други и макар да не му помогна да продължи нататък, поне го възпря да не побегне моментално. Най-после часовникът показа единайсет часа и десет минути. Младият Скъдамор взе да се престрашава, надзърна иззад ъгъла, но не видя никого на мястото на срещата — сигурно непознатата авторка на писмото се е уморила да чака и си е отишла. И колкото боязлив беше преди, толкова смел стана сега. Щом се е явил на срещата, макар и късно, мислеше той, никой не може да го упрекне в страхливост. Ала изведнъж му хрумна: дали не са му погодили номер? — и сам се похвали за прозорливостта, с която бе разкрил и надхитрил шегобийците. Колко суетен е човешкият ум!

Окуражен от тези мисли, той излезе смело от ъгълчето си, но не бе направил и две крачки и усети, че някой го улови за ръката. Обърна се и съзря една много пълна дама с твърде сериозни черти на лицето, но без ни най-малка следа от суровост.

— Виждам, че сте много самонадеян донжуан — рече тя, — щом карате да ви чакат. Но бях твърдо решила да се срещна с вас. Щом една жена е стигнала дотам да прави първата стъпка, значи отдавна се е отърсила от всякаква дребнава гордост.

Сайлъс беше зашеметен от мощните форми и привлекателността на своята кореспондентка и от толкова внезапното й появяване. Но тя се държеше така непринудено и мило, че скоро и той се отпусна. Насърчи го дори да направи някои шеги, а после им изръкопляска възторжено, и в късо време с ласкателства и изобилие от горещо бренди не само го накара да си въобрази, че е влюбен в нея, но и да изповяда най-страстно чувствата си.

— Уви! — възкликна тя. — Не зная дали не трябва да съжалявам за тази минута, колкото и голямо удоволствие да ми доставяте с думите си. Досега страдах сама, занапред, клети момко, ще бъдем двама. Аз не разполагам със себе си. Не смея да ви поканя в къщи, защото ревниви очи ме следят. Чакайте да помисля — додаде тя. — Аз съм по-възрастна от вас, макар и много по-слаба, и при все че вярвам във вашата смелост и решителност, ще трябва да използувам опита си в живота за наша взаимна изгода. Къде живеете?

Той й каза, че държи мебелирана стая в хотел на еди коя си улица и еди кой си номер.

Дамата като че се замисли напрегнато няколко минути.

— Разбирам — отговори тя най-после. — Ще ми бъдете предан и покорен, нали?

Сайлъс я увери най-горещо във верността си.

— Тогава утре вечер — продължи тя с насърчителна усмивка — трябва да останете в стаята си и ако ви навестят приятели, помолете ги, под какъвто претекст ви дойде на ум, да ви освободят веднага от присъствието си. Навярно от десет часа вратата ви се заключва? — запита тя.

— От единайсет — отговори Сайлъс.

— Тогава в единайсет и четвърт — продължи дамата — излезте от хотела. Просто извикайте на портиера да ви отвори, но гледайте да не влизате в разговор с него, Защото така може да развалите всичко. Вървете право на ъгъла на Люксембургската градина и Булевардите, там ще ви чакам. Разчитам да изпълните точно напътствията ми. И помнете, и с най-дребното нарушение можете да навлечете сериозни неприятности на една жена, чиято единствена вина е, че ви е видяла и залюбила.

— Не виждам ползата от всички тези напътствия — рече Сайлъс.

— Вие май започвате да се държите господарски с мен — извика тя, като го потупа с ветрилото си по ръката. — Търпение, търпение! Всичко ще си дойде с времето. Жената обича първо да й се подчиняват, а чак след това й прави удоволствие тя да се подчинява. За бога, правете както ви казвам, иначе не отговарям за нищо. Впрочем — додаде тя, сякаш току-що бе предугадила някаква нова трудност, — намислих по-добър начин за прогонване на нежелани посетители. Кажете на портиера да не пуща никого при вас, освен едно лице, което може да дойде вечерта да му се разплатите за някакъв дълг, и говорете развълнувано, като че ви е страх от тази среща, тъй че да повярва на думите ви.

— Мисля, че умея да се избавям от натрапници — каза той, малко докачен.

— Искам всичко да се изпипа добре — отвърна дамата хладно, — Познавам аз мъжете, не умеете да пазите доброто име на жените.

Сайлъс се изчерви и наведе глава, защото възнамеряваше да се поперчи пред познатите си.

— Преди всичко — добави тя — не говорете на портиера, когато излизате.

— Че защо? — учуди се той. — От всички ваши напътствия това ми се струва н ай-маловажно.

— Преди малко се усъмнихте в целесъобразността и на някои други мои съвети, които сега смятате за много необходими — отвърна тя. — Повярвайте ми, това също е от полза, след време ще разберете, но какво трябва да си помисля за вашите чувства, щом още от първата ни среща ми отказвате такива дребни неща?

Сайлъс се заплете в обяснения и извинения, ала в същото време дамата погледна часовника, плесна с ръце и изписка сподавено.

— О, боже мой! — извика тя. — Нима е толкова късно? Нямам нито минута за губене. Уви, какви робини сме ние, нещастните жени! Какво ли не рискувах досега за вас!

И като повтори напътствията си, които умело съчета с милувки и най-страстни погледи, тя се сбогува с него и изчезна в навалицата.

През целия следващ ден Сайлъс се чувствуваше много важен човек, вече не се съмняваше, че дамата му е графиня, а когато се свечери, добросъвестно изпълни нейните заръки и точно в определения час беше на ъгъла на Люксембургската градина. Там нямаше никого. Чака близо половин час, взирайки се в лицето на всяка жена, която минеше или се спреше край него, прескочи дори до близките ъгли на Булевардите и обиколи цялата градина, но нямаше я красивата графиня, готова да се хвърли в обятията му. Най-после, загубил всякаква надежда, закрачи обратно към хотела. Пътьом изведнъж си спомни думите, разменени между мадам Зефирин и младия блондин, и те кой знае защо го разтревожиха.

„Види се — помисли си той, — всички трябва да лъжат портиера“.

Позвъни, вратата се отвори и портиерът излезе по пижама да му свети.

— Отиде ли си? — осведоми се портиерът.

— Кой? За кого става дума? — запита Сайлъс малко рязко, защото беше нервиран от разочарованието си.

— Не го видях да излиза — продължи портиерът, — но предполагам, че сте му платили. Обикновено не държим тук наематели, които не си уреждат дълговете.

— Какво искате да кажете, дявол да го вземе? — кипна Сайлъс. — Не разбирам нито дума от това бръщолевене.

— Става дума за ниския млад блондин, който дойде за дълга ви — отвърна другият. — Че кой освен него може да бъде, щом ми наредихте да не пускам никой друг?

— Боже мой, невъзможно е да е идвал — възрази Сайлъс.

— Което си е истина, истина е — отвърна портиерът с най-лукав вид.

— Вие сте безсрамен лъжец — извика Сайлъс, но съзнавайки, че се излага с грубостта си, обзет при това от безброй тревоги, се обърна и побягна по стълбата.

— Не искате ли да ви светя? — подвикна портиерът.

Но Сайлъс забърза още повече и спря чак когато стигна седмата площадка и се озова пред вратата си. Там постоя малко да си поеме дъх, измъчван от най-страшни предчувствия и като че ли се боеше да влезе в стаята си.

Когато най-после влезе, с облекчение видя, че вътре е тъмно и изглежда нямаше никого. Въздъхна дълбоко. Ето че си е вече в къщи, на сигурно място, и тази първа негова глупост ще бъде и последна. Кибритът стоеше на нощното шкафче до леглото и той започна да се промъква пипнешком към него. Докато се придвижваше така, страховете го овладяха отново, кракът му срещна някаква пречка, но се оказа, че няма причина за тревога — беше стол. Най-после докосна балдахина. По разположението на прозореца, който се очертаваше смътно, разбра, че е до леглото и трябва само да мине опипом край него, за да стигне нощното шкафче.

Протегна ръка надолу, но това, което докосна, не беше просто покривка, а покривка, под която имаше нещо с очертанията на човешки крак. Сайлъс отдръпна ръката си и остана за миг вцепенен.

„А-а… — помисли си той, — какво може да значи това?“

Ослуша се напрегнато, но не чуваше дишане. Още веднъж с голямо усилие протегна крайчеца на пръста си към вече докоснатото място, но този път отскочи половин ярд назад и се закова разтреперан от ужас. Върху леглото му имаше нещо. Какво точно, не знаеше, но имаше нещо.

Едва след няколко секунди можа да помръдне. После инстинктивно налучка кибрита и гърбом към леглото запали свещ. Щом пламъкът лумна, Сайлъс се извърна бавно и потърси с очи това, което се боеше да погледне. Действително, най-лошите му опасения се бяха сбъднали. Покривката бе застлана грижливо чак до възглавницата, но под нея се очертаваше лежащо неподвижно човешко тяло, а когато се впусна напред и отметна завивката, съзря младия блондин, когото бе видял снощи в танцувалната зала „Бюлие“, с невиждащи отворени очи, подпухнало и посиняло лице, а от ноздрите му се точеше тънка струйка кръв.

Сайлъс нададе проточен, треперлив вой, изпусна свещта и падна на колене до леглото.

От вцепенението, в което го скова страшното откритие, го изкара продължително, но сдържано почукване на вратата. Минаха няколко минути, докато се опомни, но когато се втурна да препречи входа, беше вече късно. Д-р Ноуъл с висока нощна шапчица, държейки лампа, която осветяваше продълговатото му бледо лице, с крадлива стъпка, надзъртайки с кривната като на птица глава, отвори полека вратата и застана в средата на стаята.

— Счу ми се вик — подзе докторът — и тъй като се уплаших, че може да ви е зле, реших веднага да прескоча насам, колкото и натрапчиво да е от моя страна.

Със зачервено лице и разтуптяно от страх сърце Сайлъс застана между доктора и леглото, но нямаше глас да отговори.

— Стоите на тъмно — продължи докторът, — а дори още не сте започнали да се приготвяте за лягане. С очите си виждам това, не можете тъй лесно да ме разубедите, а и лицето ви много красноречиво показва, че имате нужда или от приятел, или от лекар — какво именно желаете? Дайте да проверя пулса ви, защото той често показва точното състояние на сърцето.

Докторът пристъпи към Сайлъс и се опита да го улови за китката, но той пак се дръпна назад. Най-после нервите на младия американец не издържаха. С трескаво движение той отскочи от доктора и като се тръшна на пода, заплака неудържимо.

Когато д-р Ноуъл забеляза мъртвеца в леглото/лицето му помрачня, и като се завтече обратно към вратата, която бе оставил открехната, бързо я затвори и превъртя дваж ключа.

— Станете! — извика той, обръщайки се строго към Сайлъс. — Сега не е време за сълзи. Какво сте направили? Що търси този труп в стаята ви? Говорете откровено, пред вас е човек, който може да ви бъде полезен. Допускате ли, че съм в състояние да ви погубя? Нима мислите, че този къс мъртва плът на възглавницата ви може да промени и най-малко симпатиите, които още отначало изпитвам към вас? Наивни, момко, ужасът, с който слепият и несправедлив закон гледа подобно деяние, не може да засегне чувствата на тия, които обичат извършителя на това деяние. И дори най-близкият ми приятел да изплува от цяло море кръв, това никак няма да накърни привързаността ми към него. Изправете се — каза той, — доброто и злото са химера, животът е само съдба, и в каквото и положение да се намирате, ще имате до себе си човек, готов да ви помага до последния миг.

Ободрен от тези думи, Сайлъс се окопити и с пресеклив глас, подтикван от въпросите на доктора, успя най-после да му изложи фактите. Но не спомена нито дума за разговора между принца и Джералдин, тъй като почти не бе разбрал смисъла му и смяташе, че няма нищо общо с неговото нещастие.

— Уви! — възкликна д-р Ноуъл, — Ако се не лъжа, вие неволно сте попаднали в ръцете на най-опасните хора в Европа. Горкото момче, в какъв капан сте се хванали с вашата наивност! На каква смъртна опасност сте се изложили с непредпазливата си стъпка! Можете ли да ми опишете този човек — каза той, — англичанина, когото сте видели на два пъти и който, подозирам, е душата на тази машинация? Млад ли беше, или стар? Висок или нисък?

Но Сайлъс, който въпреки цялото си любопитство не беше наблюдателен, можа да даде само оскъдни общи сведения, от които нищо не можеше да се разбере.

— Бих въвел наблюдателността като учебен предмет в училищата!

— Откакто влязох в стаята ви — рече той, — макар че ушите и езикът ми не преставаха да работят, очите ми също не бяха бездейни. Тъй че преди малко забелязах, че в ъгъла държите един от ония чудовищни предмети, които вашите сънародници мъкнат по всички краища на света — сиреч, пътнически сандък. Досега не съм имал възможност да проверя доколко полезни са тези принадлежности, но после започна да ми просветлява. Дали за удобство в търговията с роби, или за прикриване на последиците от твърде ревностна употреба на ловджийски нож — не мога да кажа. Но едно ми е ясно: предназначението на такъв сандък е да побере човеШко тяло.

— Вижте какво — извика Сайлъс, — сега не е време за шеги.

— Може да съм се изразил с малко шеговит тон — отвърна докторът, — ала смисълът на думите ми е напълно сериозен. Затова, млади приятелю, най-напред трябва да опразним сандъка ви от цялото му съдържание.

Подчинявайки се на властния глас на доктор Ноуъл, Сайлъс му се постави на разположение. Бързо извадиха цялото съдържание на сандъка, което образува бая голяма купчина на пода. След това Сайлъс хвана убития за краката, докторът — под мишниците, вдигнаха го от леглото и с голяма мъка успяха да го прегънат на две и натикат в празния сандък. С дружни усилия затвориха капака с този необикновен багаж, после докторът собственоръчно го заключи и върза с въже, а Сайлъс напъха извадените вещи в стенния долап и в скрина.

— И тъй — рече докторът, — направена е първата стъпка към вашето спасение. Утре или по-добре днес ще трябва да приспите подозренията на портиера, като му платите всичко, което му дължите, а на мен може да разчитате, че ще направя необходимото за благополучния завършек на тази история. А сега елате в стаята ми, където ще ви дам безвредно, но силно приспивателно, защото каквото и да правите, трябва преди това да си починете.

Следващият ден остана в паметта на Сайлъс като най-дългият в живота му: струваше му се, че няма край. Той отказа да се среща с приятели и седна в един ъгъл, вторачен в пътническия сандък и потънал в печални мисли. Сега си получаваше тъпкано за предишната неделикатност — наблюдателницата се отвори наново и той усети, че от стаята на мадам Зефирин почти непрекъснато го следят. Това толкова го изнерви, че накрая се принуди да запуши „шпионката“ откъм своята страна; когато се почувствува по този начин избавен от чужди погледи, прекара почти цялото си останало време в сълзи на разкаяние и молитва.

Късно вечерта д-р Ноуъл влезе в стаята му с два запечатани, но неадресирани плика в ръка, единият — доста обемист, а другият — толкова тънък, като че ли нямаше нищо в него.

— Сайлъс — каза той, като седна до масата, — дошло е време да ви обясня плана си за вашето спасение. Утре рано сутринта принц Флоризел Бохемски се връща в Лондон от Париж, където няколко дни се е веселил на карнавала. Преди известно време имах щастието да направя на началника на конюшните му полковник Джералдин една от ония обичайни за професията ми услуги, които и двете страни никога не забравят. Излишно е да ви обяснявам каква беше тя, достатъчно е да кажа, че доколкото зная, той е готов да ми се отплати с каквото пожелая. Налага се да се прехвърлите в Лондон, без да ви отварят сандъка. В митницата вероятно ще срещнете сериозни трудности, но се сетих, че багажът на знатна личност като принца от учтивост ще мине непрегледан от митничарите. Отнесох се до полковник Джералдин и успях да получа благоприятен отговор. Ако утре преди шест идете в хотела, където е настанен принцът, багажът ви ще мине като част от неговия, а сам вие ще пътувате като член на свитата му.

— Като ви слушам, струва ми се, че вече съм виждал и принца, и полковник Джералдин, дори оная вечер дочух част от разговора, им на бала в „Бюлие“.

— Възможно е, защото принцът обича да общува с всякакви хора — отвърна докторът. — Щом пристигнете в Лондон — продължи той, — вашата задача е почти изпълнена. В този, по-обемистия плик ви давам писмо, което не смея да адресирам, ала в другия ще намерите адреса на къщата, където трябва да го занесете заедно със сандъка, който ще предадете там и няма да си имате повече грижи.

— Уви! — каза Сайлъс. — Въпреки желанието си не мога да ви повярвам. Вие ми предлагате чудесен изход, но, питам се, способен ли съм да приема такова невероятно решение? Бъдете великодушен, обяснете ми по-добре какво имате предвид.

Докторът изглеждаше раздразнен.

— Момко — отвърна той, — да знаете пред каква дилема ме поставяте! Но така да бъде. Вече съм свикнал да ме унижават и ще е нередно да ви откажа това, след като ви се доверих толкова. И тъй, знайте, че макар сега да съм на вид толкова тих и смирен — скромен, самотен, отдаден на науката, — някога, на млади години, името ми служеше за вдъхновение на най-коварните и опасни злодеи в Лондон и макар външно да ме тачеха и уважаваха, влиянието си дължах главно на моите тайни, чудовищни, престъпни връзки. Именно към един от ония, които тогава бяха под властта ми, се обръщам сега да ви избави от неволя. Сред тях имаше хора от най-различни националности и с най-различни способности, всички обвързани от страшна клетва, отдали се на едни и същи цели; общата ни професия бяха убийствата и аз, който ви говоря, колкото и невинен да ви се виждам, бях главатар на тази страшна банда.

— Какво? — извика Сайлъс. — Убиец? И то такъв, за когото убийството е било професия? И си въобразявате, че мога да стисна ръката ви? Че имам право да приема услугите ви? Зловещи и престъпни старче, нима ще се възползувате от младостта и несретата ми, за да ме направите свой съучастник?

Докторът се засмя горчиво.

— Трудно може да ви се угоди, мистър Скъдамор — рече той, — но ви предлагам да си изберете компания — убит или убиец. Ако съвестта не ви позволява да приемете помощтта ми, кажете, и незабавно ще си отида. Тогава ще можете да правите със сандъка си и съдържанието му каквото ви подскаже вашата честна съвест.

— Признавам грешката си — отвърна Сайлъс. — Не биваше да забравям колко великодушно ми предложихте закрилата си, дори преди да ви бях убедил в моята невинност. Тъй че и занапред ще се вслушвам с признателност в съветите ви.

— Това е хубаво — каза докторът. — Виждам, че си вадите поука от горчивия опит.

— И тъй — продължи пришълецът от Нова Англия, — щом като според признанието ви сте свикнали с тази, потресаваща професия, а и хората, на които ме препоръчвате, са бивши ваши съучастници, не можете ли да се заемете сам с пренасянето на сандъка и така да ме избавите от неговото омразно присъствие?

— Право да ви кажа — отвърна докторът, — чуден човек сте вие. Нима мислите, че недостатъчно се занимавам с вашите работи? Уверявам ви от дън душа, че ми е дошло до гуша. Щом ви предлагам услугите си, или ги приемете, или се откажете, и не ми досаждайте повече с благодарствени излияния, защото ценя признателността ви не повече от ума ви. Ще дойде време — ако запазите здравия си разсъдък още много години — да мислите другояче и да се червите за тазвечерното си поведение.

Като каза това, докторът стана от стола, повтори кратко и ясно напътствията си и излезе от стаята, без да даде на Сайлъс време да отговори.

На другата сутрин Сайлъс се яви в хотела, където полковник Джералдин го прие любезно и от тоя момент нататък го освободи от всякакви непосредствени грижи за сандъка и неговото зловещо съдържание. Пътуването мина без особени премеждия, макар че младежът с ужас дочу как моряците и гаровите хамали се оплакваха помежду си от необикновената тежест на багажа на принца. Сайлъс пътуваше в един вагон с прислугата, защото принц Флоризел предпочете да остане сам с началника на конюшните си. На парахода обаче Сайлъс привлече вниманието на негово височество с тъжния вид, с който поглеждаше купчината багаж, защото бъдещето все още го безпокоеше.

— Ето един млад човек — забеляза принцът, — комуто сигурно тежи нещо на сърцето.

— Той — отговори Джералдин — е американецът, на когото по моя молба разрешихте да пътува с вашата свита.

— С това ми напомняте, че не съм достатъчно учтив — каза принц Флоризел и като се приближи до Сайлъс, с най-очарователна любезност отправи към него следните думи:

— Много се радвам, млади господине, че можах да изпълня желанието ви, предадено ми чрез полковник Джералдин. Моля, не забравяйте, че с удоволствие съм готов да ви направя в бъдеще и още по-голяма услуга.

След това зададе няколко въпроса за политическото положение в Америка, на които Сайлъс отговори умно и прилично.

— Вие сте още млад — рече принцът, — но забелязвам, че сте много сериозен за годините си. Може би вниманието ви е прекомерно заето със сериозни научни занимания. Но възможно е, от друга страна, да съм нетактичен и да зачеквам деликатна тема.

— Аз наистина имам причини да бъда най-големият нещастник на земята — каза Сайлъс. — Никога невинен човек като мен не е търпял такава ужасна неправда.

— Не настоявам да ми се изповядвате — отвърна принц Флоризел. — Но не забравяйте, че препоръката на полковник Джералдин е сигурен паспорт и че аз имам не само желание, но и по-големи възможности от всеки друг да ви помогна.

Сайлъс беше трогнат от любезността на тази знатна особа, но скоро мрачните мисли го нападнаха отново, защото дори благосклонността на принц към републиканец не е в състояние да облекчи от грижи една страдаща душа.

Влакът пристигна на гара Черинг крос, където митничарите, както се полага, пуснаха багажа на принц Флоризел, без да го прегледат. Пред гарата чакаха най-разкошни екипажи, които откараха Сайлъс и останалите в резиденцията на принца. Там полковник Джералдин го потърси и изрази радостта си, че е могъл да услужи на приятел на лекаря, който се е изказал много ласкаво за него.

— Надявам се — добави той, — че порцеланът ви не е пострадал. Имаше изрични разпореждания да се внимава по пътя за багажа на принца.

След това, заповядвайки на слугите да предоставят една от колите на разположение на младия джентълмен и веднага да натоварят пътническия сандък на багажника, полковникът се ръкува, извинявайки се, че е зает с домакинството на принца.

Чак сега Сайлъс разпечата плика, в който беше адресът, и заръча на надменния лакей да го закара на Бокс-корт, която излизаше на Стренд. Това място изглежда беше познато на слугата, защото той като че ли се смути и го помоли да повтори адреса. Със свито от тревога сърце Сайлъс се качи на разкошната каляска и потегли към местоназначението. Входът на Бокс-корт беше тесен — обикновена пътека с парапет и стълбове от двете страни, — така че кола не можеше да мине. На единия от стълбовете седеше човек, който тутакси скочи и размени приятелски знак с кочияша, а лакеят отвори вратата и попита Сайлъс да свали ли сандъка и на кой номер да го отнесе.

— Ако обичате — каза Сайлъс, — на номер три.

Лакеят и непознатият, който бе седял на стълба, дори с помощта на Сайлъс доста се измъчиха, докато пренесат сандъка, ала още преди да го оставят пред вратата на въпросната къща, младият американец с ужас забеляза, че двайсетина зяпачи ги наблюдават. Като се постара да си придаде колкото може по-невъзмутим вид, той почука и подаде втория плик на човека, който им отвори.

— Няма го в къщи — каза той, — но ако оставите писмото и дойдете пак утре рано, ще мога да ви осведомя ще ви приеме ли и кога. Няма ли да оставите сандъка си? — додаде той.

— На драго сърце! — възкликна Сайлъс, но след миг се разкая за прибързаността си и със същата разпаленост заяви, че предпочита да вземе сандъка при себе си в хотела.

Зяпачите го освиркаха за нерешителността му и го проследиха до колата с подигравателни подмятания, а Сайлъс, засрамен и уплашен, помоли слугите да го заведат до някой тих и уютен хотел наблизо.

Екипажът на принца стовари Сайлъс пред хотел „Крейвън“ на Крейвън стрийт й веднага потегли обратно, оставяйки го сам с прислугата на странноприемницата. Единствената свободна стая се оказа някаква дупка на четвъртия етаж с изглед към задния двор. С големи усилия и роптане двама яки носачи вкараха пътническия сандък в тази бърлога. Излишно е да казваме, че при изкачването Сайлъс вървеше неотлъчно по петите им и на всеки ъгъл сърцето му примираше. Една-единствена погрешна стъпка, мислеше си той, и сандъкът може да се преметне през перилата и да изтърси зловещото си съдържание пред очите на всички върху плочите на фоайето.

Когато стигна стаята си, приседна на края на леглото да се посъвземе от току-що преживяното напрежение, но едва се разположи така и скочи, почувствувал опасността от действията на хотелския прислужник, който, коленичил до сандъка, вече услужливо развързваше плетеницата от ремъци и въжета.

— Оставете! — кресна Сайлъс. — Докато съм тук, няма да ми трябва нищо от него.

— Тогава можехте да го оставите във фоайето — изръмжа прислужникът, — вместо да мъкнете тук тази грамада. Не мога да проумея какво има вътре. Ако са пари, значи сте по-богат от мен.

— Пари ли? — повтори Сайлъс и изведнъж се смути. — Какво искате да кажете? Пари нямам, а вие дрънкате глупости.

— Добре бе, шефе — отвърна прислужникът, като смигна. — Никой не ще пипне парите на ваше високоблагородие. Можете да разчитате на мен като на банка — додаде той. — Ала тежичък ви е сандъкът, та не бих се отказал да сръбна нещо за здравето на ваше високоблагородие.

Сайлъс му пъхна в ръката два наполеона, като се извини, че е принуден да го затруднява с чуждестранни пари, оправдавайки се, че току-що е пристигнал. А прислужникът, ръмжейки още по-недоволно и поглеждайки презрително ту парите в ръката си, ту пътническия сандък, най-после благоволи да се оттегли.

Почти два дни трупът бе престоял в сандъка на Сайлъс, затова, щом остана сам, нещастният пришълец от Нова Англия се залови да души най-старателно всички цепнатинки и пролуки. Но времето беше хладно и сандъкът продължаваше да пази потресаващата си тайна.

Той придърпа един стол до него, закри лицето си с длани и потъна в дълбок размисъл. Ако не се отървеше бързо от този сандък, положително скоро щяха да го открият. Сам в чужд град, без приятели или помагачи, несъмнено този пришълец от Нова Англия беше загубен, ако не успееше да се свърже с човека, при когото докторът го пращаше. Той размишляваше натъжен върху амбициозните си планове за бъдещето; сега вече не можеше да стане герой и достоен представител на своя роден град Бенгър в щата Мейн, не можеше да се сбъдне съкровената му мечта да се издига от служба на служба, от почести към почести, трябваше да се прости с всякаква надежда да бъде провъзгласен за президент на Съединените щати и да остави след себе си статуя във възможния най-безобразен стил, украсяваща Капитола във Вашингтон. Той стоеше тук, прикован до един мъртъв англичанин, натъпкан в пътнически сандък, от когото или трябваше да се отърве, или да изчезне от списъците на националните герои!

Не смея да предам словата, с които младият човек обсипваше и доктора, и убития, и мадам Зефирин, и хотелския прислужник, и лакеите на принца — с една дума, всички, които имаха дори косвена вина за ужасното му положение.

Към седем часа слезе да вечеря, но жълтата столова го ужасяваше, очите на другите клиенти като че бяха приковани с подозрение в него, а той мислено беше там горе, при сандъка. Когато келнерът се приближи и му предложи сирене, нервите му бяха вече така опънати, че подскочи от стола и разля остатъка от бирата си на покривката.

Келнерът предложи след вечерята да го заведе до пушалнята, и макар че Сайлъс предпочиташе да се върне веднага при опасното си съкровище, нема смелост да откаже и слезе в тъмната, осветена с газ изба, която служеше и може би все още служи за пушалня на хотел „Крейвън“.

Двама души с много унил вид играеха билярд, обслужвани от един запотен охтичав маркировчик. Отначало Сайлъс помисли, че те са единствените хора в помещението. Но като се взря по-добре, забеляза един човек, много почтен и скромен на вид, който със сведени очи пушеше в другия ъгъл. Веднага се сети, че е виждал вече това лице, и въпреки че непознатият беше облечен другояче, позна в него човека, който бе седял на стълба при входа на Бокс-корт и му бе помагал да свали и после пак да натовари сандъка на колата. Младежът от Нова Англия чисто и просто се обърна и побягна. Спря се едва когато се затвори и заключи в спалнята си.

Измъчван от най-ужасни мисли, той престоя цяла нощ буден там, до фаталния сандък с трупа. Намекът на прислужника, че сандъкът му може да е пълен със злато, го изпълваше с всевъзможни нови страхове, които не му даваха да мигне, а присъствието на явно преоблечения зяпач от Бокс-корт в пушалнята го убеди, че отново е обект на тъмни машинации.

Малко след полунощ, подтикван от тревожни подозрения, Сайлъс отвори вратата на спалнята си и надникна в коридора. Той беше слабо осветен от една-единствена газена лампа. На известно разстояние забеляза някакъв човек, заспал на пода в униформата на хотелски прислужник. Сайлъс се приближи на пръсти до него. Той лежеше отчасти по гръб, отчасти настрана и с десница закриваше лицето си, тъй че не можеше да се познае. Изведнъж, тъкмо американецът се надвеси над него, спящият махна ръка и отвори очи, и Сайлъс се озова отново лице срещу лице със зяпача от Бокс-корт.

— Лека нощ, сър — каза човекът любезно.

Но Сайлъс беше толкова уплашен, че не намери какво да отговори и се прибра мълчаливо в стаята си.

Призори, измъчен от тревоги, заспа на стола, прислонил глава на сандъка. Въпреки тази неудобна поза и зловещата възглавница спа дълбоко и дълго и се събуди късно от рязко почукване на вратата.

Завтече се да отвори и видя пред себе си хотелския прислужник.

— Вие ли сте господинът, който е бил вчера на Бокс-корт? — запита той. С разтреперан глас Сайлъс призна, че е той.

— Значи тази бележка е за вас — добави прислужникът, подавайки му запечатан плик.

Сайлъс го скъса и намери вътре бележка със следните думи: „Дванайсет часът.“

Беше точен до минута; няколко яки слуги вървяха пред него със сандъка. Въведоха го в една стая, където гърбом към вратата седеше някакъв човек и се грееше на огнището. Нито шумът от влизането на толкова много хора, нито тътренето на сандъка, когато го сложиха на голия под, не можа да привлече вниманието на непознатия; изтръпнал от страх, Сайлъс стоеше прав и чакаше да благоволят да го забележат.

Минаха може би пет минути, преди човекът да се обърне небрежно, и Сайлъс позна в негово лице принц Флоризел Бохемски.

— Значи, сър — произнесе принцът много строго, — така злоупотребявате с моята любезност. Както виждам, вие се свързвате със знатни хора с единствената цел да избегнете последиците от собствените си престъпления; едва сега разбирам защо се смутихте, когато ви заговорих вчера.

— Имате право — извика Сайлъс, — но аз не съм виновен за нищо, освен за неволята си.

И с припрян глас и съвсем откровено разправи на принца цялата история на своето нещастие.

— Виждам, че съм сбъркал — рече негово височество, като го изслуша докрай. — Вие сте просто жертва, а тъй като няма защо да ви наказвам, можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да ви помогна.

А сега — продължи той, — на работа. Отворете веднага сандъка си да видя какво има в него. Сайлъс пребледня.

— Дори ме е страх да погледна вътре — възкликна той.

— Хайде де — извика принцът, — нима не сте го поглеждали досега? Трябва да избягвате такива сантименталности. Болен човек, комуто все още може да се помогне, по би будил съчувствие, отколкото мъртъв, комуто е все едно дали ще му помогнем, или ще му навредим, ще го обичаме или ще го мразим. Кураж, мистър Скъдамор — но като видя, че Сайлъс продължава да се колебае, додаде: — Не бих искал да формулирам другояче молбата си.

Младият американец като че се пробуди от сън и с тръпки на погнуса се залови да развързва ремъците и да отключва сандъка. Принцът стоеше до него и го следеше със спокойно лице и с ръцете отзад. Тялото беше съвсем вкочанясало и Сайлъс трябваше да употреби големи душевни и физически усилия, за да го изправи така, че да се види лицето му.

Принц Флоризел се стъписа и извика ужасен.

— Уви! — възкликна той. — Да знаете, мистър Скъдамор, какъв жесток подарък сте ми донесли! Този млад човек е от моята свита, брат на най-верния ми приятел, и изпълнявайки мое поръчение, е загинал от ръцете на безчовечни и коварни хора. Горкият Джералдин-продължи той сякаш на себе си, — с какви думи ще ви известя за участта на вашия брат? Как да се оправдая в очите ви или в очите на бога за безразсъдните планове, които са причина за тази кървава и неестествена смърт? Ах, Флоризел, Флоризел! Кога ще се научиш на благоразумие, което по-подхожда на смъртни, и ще престанеш да се опияняваш от мнимата власт, с която разполагаш? Власт! — провикна се той. — Кой е по-властният? Като гледам, мистър Скъдамор, този млад човек, когото пожертвувах, чувствувам колко е нищожен един принц.

Сайлъс беше покъртен от вълнението му. Той се опита да му прошепне няколко утешителни думи, но се разплака. Трогнат от явно добрите му намерения, принцът пристъпи към него и го улови за ръката.

— Овладейте се — каза той. — И вие, и аз трябва да си извлечем добра поука, днешната среща ще бъде от полза и за двама ни. Сайлъс му поблагодари мълчаливо с прочувствен поглед. — Напишете ми на това листче адреса на доктор Ноуъл — продължи принцът, повеждайки го към масата, — и ми позволете да ви посъветвам, когато бъдете пак в Париж, да избягвате този опасен човек. В случая той е действувал с благородни подбуди, иска ми се да повярвам това; ако имаше пръст в смъртта на Джералдин-младши, нямаше да изпрати трупа до действителния престъпник.

— Действителният престъпник ли! — повтори Сайлъс учудено.

— Точно така — отвърна принцът. — Това писмо, което по волята на всемогъщото провидение така странно попадна в ръцете ми, беше адресирано не до друг, а до самия престъпник, прословутия председател на Клуба на самоубийците. Не се опитвайте да вниквате по-дълбоко в тези опасни тайни, а бъдете доволен, че сте успели да се отървете и напуснете незабавно тази къща. Аз имам спешни работи, а и трябва да уредя веднага погребението на този клет мъртвец, който доскоро беше смел и красив младеж.

Сайлъс се сбогува с благодарност и смирение с принц Флоризел, но остана в Бокс-корт, докато не го видя да потегля с разкошна каляска към полицейското управление, за да се срещне с полковник Хендерсън. Макар и републиканец, младият американец свали почтително шапка на отдалечаващата се каляска. Същата нощ тръгна с влака обратно за Париж.

Така, забеляза моят арабски събрат разказвач, завършва Историята с лекаря и пътническия сандък. Пропускайки някои размишления за силата на провидението, съвсем уместни за оригинала, но не много подходящи за нашия западен вкус, ще добавя само, че мистър Скъдамор вече е започнал да се изкачва по стълбата на политическата слава и според последните сведения е станал шериф на родния си град.