Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (6)

РАЗКАЗ ЗА КЪЩАТА СЪС ЗЕЛЕНИТЕ ЩОРИ

Франсис Скримджър, чиновник при Шотландската банка в Единбург, бе стигнал двайсет и пет годишна възраст в спокойна, прилична домашна обстановка. Неговата майка умря, когато беше още малък, ала баща му, буден и честен човек, го прати в отлично училище, а в къщи го привикна на ред и скромност. Франсис, който беше хрисим и послушен по характер, възползувайки се ревностно от тези предимства, се отдаде от все сърце и душа на работата си. Разходка в събота след обед, от време на време обед със семейството и ежегодна двуседмична обиколка из планинските райони на Шотландия и дори из европейския континент бяха главните му развлечения. Той бързо спечели благоразположението на началниците си и вече получаваше близо двеста лири стерлинги годишно, с изгледи накрая да стигне почти двойно повече. Рядко се срещат задоволени, прилежни и трудолюбиви младежи като Франсис Скримджър. Понякога вечер, след като прочетеше вестника, той свиреше на флейта за развлечение на баща си, към чиито добродетели изпитваше голямо уважение.

Един ден получи съобщение от известна адвокатска фирма, която го молеше да се яви незабавно в кантората й. Писмото беше обозначено „Лично и поверително“ и изпратено на служебния му адрес в банката вместо на домашния — две необичайни обстоятелства, които го подтикнаха с още по-голяма готовност да се отзове на поканата. Началникът на фирмата, студен и строг човек, го посрещна важно, покани го да седне и се залови да обяснява интересуващия ги въпрос със сдържания език на обигран бизнесмен. Една личност, чието име трябва да остане в тайна, но която адвокатът има всички основания да уважава — с една дума, човек с високо положение в страната — желаел да отпусне на Франсис петстотин лири стерлинги годишна рента. Този капитал щял да се постави под контрола на адвокатската фирма и двама попечители, които също трябва да останат анонимни. Това дарение било съпроводено с известни условия, но адвокатът беше на мнение, че новият му клиент няма да намери в тях нищо неприемливо или унизително — той повтори тези две думи натъртено, сякаш да подчертае, че повече не обещава.

Франсис попита какви са тези условия.

— Условията — каза адвокатът, — както вече два пъти забелязах, не са нито унизителни, нито неприемливи. Същевременно не мога да скрия от вас, че те са твърде необикновени. Всъщност цялата тази работа е извън нашата компетенция и положително щях да откажа да се занимавам с нея, ако не беше доброто име на джентълмена, който ме натовари с това, и, позволете ми да добавя, мистър Скримджър, интересът, който проявих към вас благодарение на многото похвални и несъмнено заслужени отзиви във ваша полза.

Франсис го помоли да говори по-конкретно.

— Не можете да си представите колко ме безпокоят тези условия — каза той.

— Те са две — отговори адвокатът, — само две, и не забравяйте, че сумата е петстотин лири стерлинги годишно, и то освободена от данъци, забравих да ви кажа — освободена от всякакви данъци.

И адвокатът повдигна вежди към него с тържествено задоволство.

— Първото условие — продължи той — е изключително просто. Трябва да бъдете в Париж в неделя следобед, на 15-и; там, на касата на Комеди франсез, ще намерите входен билет, запазен на ваше име, който ви чака. От вас се изисква да преседите през цялото представление на ангажираното място и нищо повече.

— Разбира се, бих предпочел да бъде делник — отвърна Франсис. — Но в края на краищата, веднъж се случва такова нещо…

— И то в Париж, уважаеми сър — добави адвокатът успокоително. — Аз лично се смятам за твърде придирчив, но като си помисля, че ще бъда в Париж, нито за миг не бих се поколебал.

И двамата се разсмяха весело.

— Другото условие е по-сериозно — продължи началникът на фирмата. — Става дума за брака ви. Моят клиент, който е взел много присърце вашето благополучие, желае да изпълните безпрекословно съвета му при избора на съпруга. Безпрекословно, разбирате ли? — повтори той.

— Ако обичате, да говорим по-ясно — отвърна Франсис. — Това значи, че трябва да се оженя за каквато и да било — мома или вдовица, черна или бяла, — която тази невидима особа благоволи да ми посочи?

— Дължа да ви уверя, че вашият благодетел държи изрично на сходството във възрастта и положението — отговори адвокатът. — Колкото до расата, трябва да призная, не съм мислил за тази пречка, а и не съм си направил труд да запитам, но ако настоявате, веднага ще си взема бележка и при първа възможност ще ви уведомя.

— Сър — рече Франсис, — остава едно: да видим дали цялата тази работа няма да излезе недостойна измама. Обстоятелствата са необясними, бих казал — невероятни, и докато не ми се изяснят по-подробно някои неща и не разбера истинските подбуди, откровено казано, с голямо съжаление ще трябва да се откажа от тази сделка. Затова ви моля за повече разяснения. Трябва да разбера какво има в дъното на всичко това. Ако не знаете, не можете да отгатнете или не ви е позволено да ми кажете, ще си взема шапката и ще се върна в банката така, както дойдох.

— Не знам — отвърна адвокатът, — но имам едно основателно предположение. Единствено вашият баща може да стои в дъното на тази наглед необикновена работа.

— Баща ми! — извика Франсис, дълбоко възмутен. — Аз, уважаеми, зная всяка мисъл в главата му, всеки грош от състоянието му.

— Вие тълкувате погрешно думите ми — каза адвокатът. — Аз нямам предвид мистър Скримджър-старши, защото той не ви е баща. Когато дошъл с жена си в Единбург, вие сте били вече на една година, а те се грижели за вас само от три месеца. Тайната била добре запазена, но това е истината. Вашият баща е неизвестен, но повтарям, според мен от него изхождат предложенията, които съм упълномощен да ви предам понастоящем.

Не можете да си представите смайването на Франсис Скримджър от това неочаквано разкритие. Неспособен да скрие смущението си от адвоката, той каза:

— Сър, след такава поразителна вест трябва да ми дадете няколко часа за размишление. Тази вечер ще узнаете решението ми.

Адвокатът го похвали за благоразумието, а Франсис, като се извини в банката под някакъв претекст, предприе продължителна разходка извън града и обмисли обстойно случая във всичките му подробности и страни. Приятното съзнание за собствената му важност го караше да бъде по-сдържан, но още отначало нямаше съмнение в крайното решение. Цялата му алчна човешка природа го теглеше неудържимо към петстотинте лири стерлинги годишно и подтикваше да приеме свързаните с тях необикновени условия; в сърцето си усети непреодолимо отвращение от името Скримджър, към което никога досега не бе изпитвал неприязън, започна да се отнася с презрение към дребнавите и банални пориви на предишния си живот и когато най-после взе окончателно решение, пое обратно, изпълнен с някакво ново чувство на сила и свобода и с най-лъчезарни предчувствия.

Каза само една дума на адвоката и незабавно получи чек за половината от сумата, защото рентата течеше със задна дата от първи януари. С чека в джоба тръгна към къщи. Квартирата на Скотланд стрийт му се видя жалка, за пръв път ноздрите му изпитаха погнуса от миризмата на супа, а в държането на втория си баща забеляза малки недостатъци, които го изненадаха и почти възмутиха. Реши на другия ден да бъде вече на път за Париж.

В този град, където пристигна дълго преди определената дата, Франсис се настани в един скромен хотел, посещаван от англичани и италианци, и се залови да се усъвършенствува във френския език; за тази цел си нае учител, който му даваше уроци по два пъти седмично, завързваше разговор с минувачи по Шанз-Елизе и всяка вечер ходеше на театър. Поднови целия си тоалет по последна мода и всяка сутрин един бръснар на съседната улица го бръснеше и вчесваше. Така придоби донякъде вид на чужденец и като че ли заличи петното от последните години.

Най-после в събота след обед се отправи към касата на театъра на улица „Ришельо“. Щом каза името си, касиерката му подаде поръчания билет в плик, чийто адрес едва бе изсъхнал.

— Току-що го поръчаха — каза касиерката.

— Така ли? — възкликна Франсис. — Мога ли да запитам какъв беше на вид този джентълмен?

— Вашият приятел лесно може да се опише — отговори служителката. — Той е стар, як и красив, с побеляла коса и белег от сабя на лицето. Такава личност не може да не се разпознае.

— Да, наистина — отвърна Франсис, — благодаря ви за любезността.

— Сигурно не е далеч — додаде касиерката. — Ако бързате, може да го настигнете.

Франсис не чака втора подкана, изхвръкна от театъра на улицата и се озърна във всички посоки. Видя доста беловласи мъже, но макар и да ги настигаше един по един, никой нямаше белег от сабя. Близо половин час претърсва улица по улица в квартала, докато накрая, разбрал, че понататъшното дирене е безполезно, закрачи бавно, за да се успокои, защото пропуснатата възможност да се срещне с човека, комуто дължеше съществуването си, бе развълнувала дълбоко младия човек.

Случи се така, че пътят му минаваше по улица „Друо“, а оттам — по улица „Великомъченици“ и тук случайността се оказа по-полезна от всякаква предвидливост на тоя свят. Защото далеч по булеварда забеляза двама мъже, които разговаряха оживено на една пейка. Единият беше млад и красив брюнет в гражданско облекло, ала явно с отличителните белези на свещеник, другият съвпадаше във всички подробности с описанието, дадено от касиерката. Франсис усети как сърцето в гърдите му се разтупа силно, разбра, че ей сега ще чуе гласа на баща си. Като описа голям кръг, той безшумно седна зад въпросната двойка, която беше толкова увлечена в приказки, че почти нищо друго не забелязваше. Както и бе очаквал Франсис, разговорът се водеше на английски.

— Вашите подозрения започват да ме дразнят, Ролз — казваше старецът. — Уверявам ви, правя всичко, което е по силите ми, човек не може за един миг да сложи ръка на милиони. Не ви ли помогнах аз, съвсем непознатият човек, от добра воля? Не живеете ли главно за моя сметка?

— За сметка на авансите ви, мистър Вендилър — поправи го другият.

— Е, нека бъдат аванси, щом така желаете, и интерес вместо добра воля, ако предпочитате — отвърна Вендилър сърдито. — Не съм дошъл тук да си служа с изтънчени изрази. Работата си е работа и позволете ми да ви напомня, че вашата работа е толкова мътна, че не бива да ми правите такива фасони. Доверете ми се или ме оставете на мира и си намерете друг, но, за бога, стига сте ми опявали.

— Аз започвам да опознавам живота — отговори другият — и виждам, че имате всички основания да ме мамите и да не постъпвате честно с мен. И аз също не съм дошъл тук да си служа с изтънчени фрази, вие искате да си присвоите диаманта, това ви е известно — не смеете да го отречете. Не подправихте ли вече моето име и не претърсвахте ли жилището ми в мое отсъствие? Разбирам защо протакате: вие дебнете, тъй като сте ловец на диаманти и рано или късно, с честни или нечестни средства, ще пипнете Диаманта на раджата. Предупреждавам ви, престанете, не ме разигравайте повече, иначе ще ви сервирам неприятна изненада.

— Не ви прилича да си служите със заплахи — тросна се Вендилър. — И аз мога да ви платя със същата монета. Брат ми е тук, в Париж, полицията е нащрек и ако продължавате да ми дотягате с вашето хленчене, мога също да ви скроя един малък сюрприз, мистър Ролз. Но с него ще сложа веднъж завинаги точка на всичко. Разбирате ли, или предпочитате да ви го кажа на староеврейски? Всяко нещо си има край, търпението ми също е към своя край. Вторник, в седем — нито ден, нито час, нито частица от секундата по-рано, ако искате да спасите живота си. Пък ако не ви се чака, можете да се хвърлите в някой бездънен кладенец и много ви здраве.

Щом рече това, диктаторът стана от пейката и като клатеше глава и размахваше бастуна си ожесточено, тръгна по посока на Монмартър, а събеседникът му продължи да стои на мястото си в поза на дълбоко униние.

Франсис беше просто смаян и ужасен, потресен до дъното на душата си, надеждата и разнежеността, които изпитваше, когато седна на пейката, сега се превърнаха в отвращение и отчаяние. „Старият мистър Скримджър — мислеше си той — е далеч по-добър и почтен родител от този опасен и брутален интригант.“ Но запази самообладание и без да се бави нито миг, тръгна по следите на диктатора.

В яростта си този джентълмен крачеше напред с бърза стъпка и беше така всецяло погълнат от злобни мисли, че не погледна назад, докато не стигна вратата си.

Къщата му се извисяваше на улица „Льопик“, облъхвана от чистия въздух на височините, от нея се виждаше цял Париж. Тя беше двуетажна, със зелени щори и капаци и всички прозорци, които гледаха към улицата, бяха здраво затворени. Над високата градинска стена се издигаха върхари те на дърветата, а самата ограда беше предпазена с chevaux-de-frise. (Дървени прегради с железни шипове (фр.) — Б. пр.) Диктаторът се поспря да потърси ключа в джоба си, после отвори вратата и изчезна зад оградата.

Франсис се озърна — кварталът беше много усамотен, къщата изолирана в градината си. Наблюденията му като че ли щяха да свършат до тук. Като се огледа по-добре обаче забеляза в съседство една висока къща със стена към градината, а на стената, точно под покрива — един-единствен прозорец. Той се приближи до пътната врата и видя обявление, с което се предлагаха немебелирани квартири срещу месечен наем, а когато по пита, се оказа, че стаята с прозорец към градината на диктатора също е свободна. Без нито миг колебание Франсис нае тази стая, остави предплата и се върна в хотела да вземе багажа си.

Дали старецът с белега от сабя му е баща, или не, дали е по вярна следа, или не — не знаеше; в едно обаче нямаше съмнение — бе изправен пред една трепетна тайна, и се закле да не отслабва наблюденията си, докато не вникне в нея.

От прозореца на новата си квартира Франсис Скримджър виждаше цялата градина на къщата със зелените щори. Точно под него един много красив клонест кестен засенчваше две градински масички, на които в най-голямата жега вероятно се обядваше. Гъста растителност покриваше отвред земята, само от една страна, между масичките и къщата, се виждаше чакълена пътечка, водеща от верандата към градинската порта. Оглеждайки мястото през пролуките на капаците, които не смееше да отвори от страх да не привлече внимание, Франсис не забелязваше почти нищо, по което да съди за обитателите, но дори малкото, което видя, показваше саможивост и склонност към усамотение. Градината беше като манастирска, къщата приличаше на затвор. Всички зелени щори откъм фасадата бяха спуснати, вратата на верандата — затворена, а градината, доколкото можеше да се види в лъчите на залеза — съвсем безлюдна. Само тънката струйка пушек от единствения комин показваше, че-тук има живи хора.

За да не бездействува съвсем и да поразнообрази живота си, Франсис купи Евклидовата геометрия на френски, която се залови да преписва и превежда на капака на куфара си, като седна на пода с гръб към стената, защото нямаше нито стол, нито маса. От време на време ставаше и хвърляше поглед към оградената от всички страни къща със зелените щори, ала прозорците оставаха упорито затворени, а градината — пуста.

Чак късно вечерта се случи нещо, което възнагради неотстъпното му внимание. Между девет и десет, тъкмо беше задрямал, го стресна острият звук на звънец, и той успя да се завтече навреме до наблюдателния си пост, за да чуе многозначително изщракване на отваряни ключалки и дръпвани резета и да види как мистър Вендилър, облечен в широк халат от черно кадифе и с шапчица от същата материя и цвят, с фенер в ръка излезе на верандата и закрачи бавно към градинската врата. Пак зазвънтяха ключалки и резета и само след миг при трепкащата светлина на фенера Франсис видя, че диктаторът поведе към къщата един човек с най-груба и гнусна външност.

Половин час по-късно мистър Вендилър изпроводи своя посетител до улицата и като сложи фенера на една от градинските масички, допуши бавно и спокойно пурата си под клоните на кестена. Надзъртайки през пролуките между листата, Франсис можеше да следи всяко негово движение, когато отърсваше пепелта или вдъхваше дълбоко и с наслада дима, при това забеляза, като че облак беше помрачил лицето на стареца, а устните му бяха стиснати, което показваше, че е потънал в дълбоко и очевидно мъчително размишление. Пурата бе вече почти на привършване, когато внезапно от къщата се чу гласът на някакво младо момиче, което извика да му напомни часа.

— Ей сега — отвърна Джон Вендилър.

И като хвърли угарката и взе фенера, се прибра през верандата. Щом вратата се затвори, къщата потъна в пълен мрак и колкото да напрягаше Франсис очите си, не можеше да забележи дори лъч светлина между щорите и си направи логичния извод, че спалните са от другата страна.

Рано сутринта (защото след като прекара неспокойна нощ на пода, се събуди рано) Франсис видя нещо, което го накара да промени заключението си. Щорите се вдигнаха една след друга с помощта на пружина отвътре и се показаха стоманени ролетки, каквито виждаме пред магазините, те също се вдигаха по подобен начин и в течение на около час стаите останаха отворени да влезе утринният въздух. Когато изтече това време, мистър Вендилър собственоръчно пак затвори ролетките и смъкна щорите отвътре.

Докато Франсис още се чудеше на тези предпазни мерки, вратата се отвори, в градината излезе едно младо момиче и се заозърта. Не бяха минали и две минути и то отново се прибра в къщата, но дори за това кратко време Франсис успя да го разгледа достатъчно, за да се убеди, че е извънредно привлекателно. Тази случка не само изостри любопитството му, но и повдигна още повече настроението му. Странното държане и твърде подозрителният начин на живот на баща му от тоя момент престанаха да го тревожат, от тоя момент нататък той заобича страстно новото си семейство и все едно дали младата девойка щеше да се окаже негова сестра, или съпруга, не се съмняваше, че тя е жив ангел. Това убеждение беше толкова дълбоко, че изведнъж го обзе ужас, като разсъди колко малко знаеше всъщност и че може би сгреши, когато тръгна по петите на мистър Вендилър.

Портиерът, когото подпита, можа да му каже твърде малко, но все пак в сведенията му имаше нещо тайнствено и съмнително. Съседът бил много богат англичанин и, както трябва да се очаква, особняк във вкусовете и привичките си. Притежавал големи сбирки, които държал непрекъснато при себе си в къщата и именно за да ги пази, сложил стоманени ролетки, сложни ключалки и chevaux-de-frise по градинската ограда. Живеел много усамотено, макар и да го посещавали някакви непознати хора, с които изглежда имал работа, но никой друг нямало в къщата освен мадемоазел и една стара слугиня.

— Дъщеря ли му е тази мадемоазел? — полюбопитствува Франсис.

— Разбира се — отвърна портиерът, — Мадемоазел е стопанка на къщата и да видите как работи. Въпреки всички богатства на баща й ходи да пазарува и всеки ден през седмицата ще я видите да минава с кошница в ръка.

— А сбирките? — попита другият.

— Сър — отговори човекът, — те са с изключителна стойност. Нищо повече не мога да ви кажа. Откакто е пристигнал мосю дьо Вендилър, никой от квартала не е прекрачвал прага му.

— И все пак — възрази Франсис — сигурно имате представа какво съдържат тези прословути колекции. Картини ли, коприни ли, статуи, бижута или какво?

— Честна дума, сър — каза портиерът, като повдигна рамене, — може и да са моркови, пак не мога да ви кажа. Отде да зная? Както виждате, къщата се пази като крепост.

Ала когато Франсис тръгна да се прибира разочарован в стаята си, портиерът го повика обратно.

— Тъкмо си спомних, сър — каза той. — Мосю дьо Вендилър е обиколил цял свят и веднъж чух старицата да споменава, че донесъл много диаманти. Ако е вярно, има какво да се гледа зад тези ролетки.

В неделя дълго преди представлението Франсис се намираше вече на мястото си в театъра. Ангажираният му стол беше едва вторият или третият отляво, точно срещу една от долните ложи. Очевидно мястото беше специално избрано и от него несъмнено можеше да се научи нещо; Франсис инстинктивно разсъди, че ложата от дясната му страна по един или друг начин е свързана с драмата, в която несъзнателно играеше роля. Тя наистина беше разположена така, че заемащите я зрители, ако пожелаеха това, можеха спокойно да го наблюдават от началото до края на представлението и поради дълбочината на ложата да остават скрити от погледа му. Той се закле да не я изпуща нито за миг от очи и докато оглеждаше останалата част от театъра или се преструваше, че следи действието на сцената, непрекъснато държеше под наблюдение празната ложа.

Второто действие отдавна бе започнало и дори наближаваше краят му, когато вратата се отвори и влязоха две лица, които се настаниха в най-тъмната част на ложата. Франсис едва сдържа вълнението си — те бяха мистър Вендилър и дъщеря му. Кръвта се носеше по артериите и вените му с бясна бързина, ушите му пищяха, виеше му се свят. Не смееше да погледне, да не би да възбуди подозрение, програмата, която четеше и препрочиташе отначало докрай, от бяла почна да му се струва червена, а когато хвърли поглед към сцената, тя му се видя безкрайно далеч, а гласовете и движенията на актьорите — съвсем неуместни и нелепи.

От време на време се престрашаваше да погледне за миг в посоката, която го интересуваше най-много, и поне веднъж му се стори, че очите му срещнаха очите на девойката. Той потрепера с цялото си тяло и пред очите му се завъртяха всички цветове на дъгата. Какво не би дал, за да чуе какво си говорят Вендилъровци! Какво не би дал да събере смелост, да вдигне своя театрален бинокъл и да проследи внимателно държането и изражението им? Знаеше, че там се решаваше животът му, ала нямаше как да се намеси, не можеше да чуе дори какво си говорят, а беше принуден да седи на мястото си и да се измъчва от безпомощна тревога.

Най-после действието свърши. Завесата падна и хората около него започнаха да излизат за антракта. Съвсем естествено би било да последва примера им, а в такъв случай не само естествено, но и необходимо беше да мине точно пред въпросната ложа. Събрал цялата си смелост, но със сведени очи, Франсис се приближаваше към мястото. Вървеше полека, понеже старият джентълмен пред него едва се влачеше и пъшкаше. Какво да прави? Да се обади ли на Вендилъровци, когато минава край тях? Да вземе ли цветето от петлицата си и да го хвърли в ложата? Да вдигне ли лице и да отправи един-единствен дълъг и нежен поглед към дамата, която му беше или сестра, или годеница? Докато обмисляше тези толкова многобройни възможности, представи си своето невзрачно живуркане в банката и съжали за това минало.

Междувременно стигна точно срещу ложата и макар че още не беше решил какво да направи и изобщо да прави ли нещо, извърна глава и вдигна очи. Едва стори това и вик на разочарование се изтръгна от него; той се вцепени. Ложата беше празна. Докато се бе приближавал бавно, мистър Вендилър и дъщеря му тихомълком се бяха измъкнали.

Някой зад него учтиво му напомни, че спира движението, и той продължи, като пристъпяше машинално и се остави покорно навалицата да го измъкне от театъра. Щом се озова на улицата и блъскането престана, Франсис спря и от прохладния нощен въздух бързо се съвзе. С учудване забеляза, че главата го боли страшно и че не помни нито думица от двете действия, които бе гледал. Когато възбудата премина, замести я непреодолимо желание за сън, затова повика файтон и потегли към квартирата си в състояние на крайна умора и отвращение от живота.

На сутринта задебна мис Вендилър да тръгне на пазар и към осем часа я видя как пристъпя по уличката. Тя беше просто, дори бедно облечена, но в държането на главата и тялото й имаше нещо грациозно и благородно, което би придало изящество и на най-скромния тоалет. Дори кошницата си носеше така елегантно, че й стоеше като украшение. Когато Франсис се мушна в един вход, стори му се, като че слънцето я следваше по петите, а сенките отстъпваха пред нея и за пръв път долови чуруликането на някаква птичка в кафез над уличката.

Той я изчака да мине край входа, после излезе оттам и викна подире й:

— Мис Вендилър!

Тя се обърна и като видя кой е, пребледня като смъртник.

— Извинете — подзе той, — кълна се, не исках да ви уплаша, пък и няма нищо страшно в присъствието на човек като мен, който ви желае доброто. Уверявам ви, постъпката ми се дължи на необходимост, нямах друг изход. Между нас двамата има много общо, а за жалост аз се лутам като в мрак. Трябва да действувам, а ръцете ми са вързани. Не зная дори какво да мисля, кои са ми приятели и кои врагове.

Тя с мъка проговори:

— Аз не ви познавам.

— О, напротив! Познавате ме, мис Вендилър — възрази Франсис, — дори по-добре, отколкото познавам себе си. Всъщност тук именно ми е нужно обяснение. Разправете ми каквото знаете — замоли се той. — Кажете ми кой съм аз, коя сте вие и как съдбите ни са преплетени. Помогнете ми поне мъничко да узная нещо за себе си, мис Вендилър… само една-две думички, които да ме напътят, само името на баща ми, ако обичате — и ще бъда благодарен и доволен.

— Няма да се опитвам да ви мамя — отговори тя. — Аз зная кой сте вие, но не ми е позволено да ви кажа.

— Кажете ми поне, че ми прощавате за дързостта, и ще чакам най търпеливо — рече той. — Ако не бива да зная, ще се примиря. Жестоко е, но мога да изтрая и повече, ако се налага. Само не увеличавайте мъката ми с мисълта, че съм ви направил мой враг.

— Вие постъпихте съвсем естествено — каза тя-и няма какво да ви прощавам. Сбогом.

— Нима ще бъде „сбогом“? — попита той.

— О, и аз не зная — отвърна тя. — До скоро виждане, ако предпочитате така.

И с тези думи отмина.

Франсис се прибра в квартирата си в състояние на силен душевен смут. Тази сутрин не му вървеше твърде с Евклид и стоеше по-често на прозореца, отколкото на импровизираното си писалище. Но освен завръщането на мис Вендилър и срещата между нея и баща й, който пушеше пура на верандата, нищо забележително не се случи до обед около къщата със зелените щори. Младежът уталожи набързо глада си в един близък ресторант, но неутоленото любопитство го подтикна да се върне по-скоро в къщата на улица „Льопик“. Край градинската стена един слуга разхождаше оседлан кон, а портиерът на къщата, където живееше, пушеше лула до вратата и гледаше внимателно ливреята и конете.

— Вижте! — подвикна той на младежа. — Какви прекрасни добичета! Какъв елегантен костюм! Те са на брата на мосю дьо Вендилър, който сега е вътре на гости. Голям човек е той във вашата страна, генерал, сигурно ви е известен по име.

— Трябва да призная — отвърна Франсис, — че никога досега не съм чувал за генерал Вендилър. Имаме много офицери с този чин, а и работата ми е от изключително гражданско естество.

— Той е човекът — каза портиерът, — който загубил големия индийски диамант. Поне за това не може да не сте чели във вестниците.

Когато се отскубна от портиера, Франсис побягна нагоре по стълбата и се завтече към прозореца. Точно под пролуката между листата на кестена седяха двама джентълмени, пушеха пури и разговаряха. Генералът, червендалест човек с военна осанка, имаше някаква семейна прилика с брат си, почти същите черти, до известна степен същото свободно и властно държане, но беше по-стар, по-нисък и невзрачен на вид — нещо като карикатура на диктатора и в сравнение с него жалък и хилав.

Наведени над масата с явен интерес, двамата говореха толкова тихо, че само сегиз-тогиз Франсис долавяше по някоя и друга дума. От малкото, което дочу разбра, че разговорът се въртеше около него и бъдещето му; на няколко г пъти до ушите му стигна името Скримджър, защото лесно се различаваше, а като че ли още по-често различаваше името Франсис.

Най-после генералът, сякаш излязъл от кожата си, се развика ядосан.

— Франсис Вендилър! — крещеше той, наблягайки на последната дума. — Франсис Вендилър, ти казвам.

Диктаторът направи движение с цялото си тяло, с което изразяваше или съгласие, или презрение, но младият човек не чу отговора му.

„Аз ли съм въпросният Франсис Вендилър? — питаше се той. — Може би обсъждат под какво име ще ме женят? Или цялата работа е мечта, илюзия на самомнителността и честолюбието ми?“

След като известно време пак не успяваше да долавя нищо от разговора, между двамата под кестена изглежда повторно възникна спор и генералът отново повиши гневно глас, тъй че Франсис можа да го чуе.

— Жена ми ли? — кресна той,. — Аз съм скъсал завинаги с жена си. Не искам да чувам името й. То даже ме отвращава.

И като изруга гръмогласно, тупна с пестник по масата.

По ръкомаханията на диктатора личеше, че се мъчи да го усмири бащински, а след малко го поведе към градинската порта. Двамата се ръкуваха много сърдечно, но щом вратата се затвори зад госта, Джон Вендилър избухна в смях, който звучеше зловещо и дори сатанински в ушите на Франсис Скримджър.

Така мина още един ден, а кажи-речи нищо ново не бе научил. Но младежът си спомни, че следващият ден беше вторник, и можеше да очаква интересни разкрития; добре или зле ще завърши всичко това, но поне беше уверен, че ще узнае нещо интересно, пък ако има късмет, може и да разгадае тайната, която забулваше баща му и неговото семейство.

Когато наближи време за вечеря, в градината на къщата със зелените щори започнаха трескави приготовления. Масата, която Франсис виждаше отчасти през листата на кестена, щеше да служи за бюфет, затова бе отрупана с чинии и продукти за салата, на другата, почти изцяло скрита, Франсис забеляза бяла покривка и сребърни прибори — там щяха да седнат вечерящите.

Мистър Ролз пристигна точно на минутата, той като че ли беше нащрек, говореше тихо и скъпеше думите си. Диктаторът, напротив, сякаш изпитваше необикновен прилив на весело настроение — често от градината се чуваше младежкият му благозвучен смях, по модулацията и измененията на гласа личеше, че разправя смешки и имитира езика на най-различни народи и преди двамата с младия свещеник да бяха допили вермута си, всякакво чувство на неловкост изчезна и те разговаряха вече като че бяха съученици.

Най-после се появи мис Вендилър, която носеше супника. Мистър Ролз се завтече да й предложи помощта си, но тя, смеейки се, отказа, после тримата си размениха шеги, изглежда във връзка с това, че сътрапезницата им трябваше да сервира сама.

— Така е по-непринудено — чу Франсис оправданието на мистър Вендилър.

След малко и тримата бяха по местата си и сега Франсис можеше да вижда и чува съвсем малко от това, което ставаше долу. Но вечерята минаваше весело, под кестена непрекъснато се чуваше оживено бъбрене и звън на ножове и вилици и Франсис, който бе излапал набързо само една кифла, завидя на приятната и спокойна вечеря. Сътрапезниците ядяха бавно блюдо след блюдо, после приключиха и с финия десерт и поляха всичко това с бутилка старо вино, внимателно отпушена собственоръчно от диктатора. Когато почна да се здрачава, сложиха лампа на трапезата и две свещи на страничната маса, защото нощта беше съвсем ясна, звездна и тиха. От вратата и прозореца на верандата също се разливаше светлина, която озаряваше градината, и листата блещукаха в мрака.

За десети път може би мис Вендилър влезе в къщата и този път се върна с подноса за кафе, който сложи на страничната маса. В същия момент баща й стана от мястото си и Франсис го чу да казва:

— Кафето е моята специалност.

След миг видя предполагаемия си баща застанал до страничната маса под светлината на свещите.

Мистър Вендилър напълни две чаши с кафявата възбудителна напитка, говорейки непрекъснато през рамо, а после с бързо движение на фокусник изля в по-малката съдържанието на една стъкленичка. Това стана толкова светкавично, че дори Франсис, който го гледаше право в лицето, забеляза движението му едва накрая. А след миг, продължавайки да се смее, мистър Вендилър се обърна отново към масата с по една чаша в двете си ръце.

— Преди да свършим и това — рече той, — не е зле да почакаме нашия славен лихвар.

Объркването и ужасът на Франсис Скримджър бяха неописуеми. Той виждаше пред очите си престъпление и се чувствуваше задължен да се намеси, но не знаеше как. А възможно бе да е обикновена шега. В какво положение щеше да се озове тогава, ако излезе, че предупреждението му е било излишно? Ако ли пък беше нещо сериозно, престъпникът може да се окаже собственият му баща и няма ли да съжалява тогаз, че е опропастил човека, който му е дарил живот? За пръв път Франсис се почувствува шпионин. Да чака бездейно в такъв момент, и то когато преживяваше такава душевна борба, беше страшно мъчение за него; той се вкопчи в пръчките на капаците, сърцето му биеше бързо и неравномерно, цялото му тяло бе обляно в пот.

Минаха няколко минути.

Разговорът като че ли замираше, ставаше все по-вял и тих, но все още нямаше признак за някакво тревожно или дори необикновено събитие.

Изведнъж се чу звън на счупено стъкло, а след него — слаб и тъп звук, сякаш някой падна с глава напред на масата. В същия миг от градината се раздаде пронизителен писък.

— Какво направи? — извика мис Вендилър. — Той е мъртъв! Диктаторът отговори с яростен шепот, така силен и съскащ, че наблюдателят на прозореца чуваше всяка дума.

— Мълчи! — казваше мистър Вендилър. — Нищо му няма. Хвани го з краката, а аз ще го уловя под мишниците. Франсис чу, че мис Вендилър се разплака.

— Чуваш ли какво ти казвам? — продължаваше диктаторът със същия тон. — Или искаш да се скараме? Предоставям ви да избирате, мис Вендилър.

Настъпи нова пауза, после диктаторът заговори отново.

— Хвани човека за краката — заповяда той. — Трябва да го внесем в къщи. Да бях малко по-млад, бих се справил с всекиго. Но сега, когато са ме притиснали годините и опасностите, а и ръцете ми са отслабнали, волю-неволю трябва да се обърна за помощ към теб.

— Но това е престъпление — възрази момичето.

— Аз съм ти баща — каза мистър Вендилър.

Тези думи като че ли подействуваха. По чакъла се чу тътрене на нозе, един стол се прекатури, а после Франсис видя как баща и дъщеря, олюлявайки се, прекосиха пътеката и изчезнаха под верандата, носейки безчувственото тяло на мистър Ролз. Младият свещеник беше отпуснат и блед, на всяка стъпка главата му се поклащаше.

Жив ли е, или мъртъв? Въпреки уверението на диктатора Франсис беше склонен да мисли второто. Тук бе извършено страшно престъпление, голяма беда се бе стоварила върху обитателите на къщата със зелените щори. Франсис неочаквано почувствува, че всичкият ужас от това деяние се стопи в съжаление за момичето и стареца, които той смяташе изложени на смъртна опасност. В сърцето му нахлу състрадание, той също беше готов да помага на баща си срещу всеки и всички, срещу съдбата и правосъдието и като разтвори капаците, със затворени очи и прострени ръце скочи в листака на кестена.

Клон след клон се изплъзваше от ръцете му или се чупеше под тежестта му, най-после улови под мишница един дебел клон, за секунда увисна така, а след това се пусна и тупна тежко на масата. Тревожен вик от къщата го предупреди, че слизането му не е останало незабелязано. Той се изправи, олюлявайки се, с три скока прекоси междинното пространство и се озова пред вратата на верандата.

В малка стая, застлана с рогозки, със стъклени шкафове до стените, пълни със скъпи антикварни рядкости, мистър Вендилър се бе надвесил над тялото на мистър Ролз. Когато Франсис влезе, той се изправи и бързо размени няколко думи с девойката. Това трая една секунда, за миг беше свършено; младежът нема време да се увери, ала му се стори като че диктаторът взе нещо от вътрешния джоб на свещеника, погледна го за част от секундата върху дланта си и после бързо го подаде на дъщерята.

Всичко това стана, докато Франсис стоеше все още с един крак на прага, а другият — вдигнат във въздуха. След миг той коленичи пред мистър Вендилър.

— Татко! — извика той. — Позволи и аз да ти помогна. Ще правя каквото желаеш и няма да разпитвам, ще те слушам всеотдайно, отнасяй се с мен като със син и ще се увериш, че съм предан син.

Първият отклик на диктатора беше страшен взрив на ругатни.

— Баща и син, а? — кресна той. — Баща и син? Що за дяволска комедия е това? Как сте дошли в градината ми? Какво желаете? И кой сте, за бога?

Слисан и засрамен, Франсис се изправи отново на крака и застана онемял.

После като че ли нещо озари мистър Вендилър и го разсмя гръмогласно.

— Разбирам — извика той. — Вие сте Скримджър. Много добре, мистър Скримджър. Позволете ми да обясня положението ви с няколко думи. Вие влязохте в частното ми жилище насила или може би с измама, но във всеки случай не и поканен от мен, и отгоре на това идвате в неудобен момент, когато един мой гост припадна на масата ми, и ме обсипвате с тържествени декларации. Вие не сте мой син. Ако искате да знаете, вие сте незаконен син на брат ми от една продавачка на риба. Към вас се отнасям с безразличие, граничещо с отвращение, а като ви гледам как се държите сега, струва ми се, че каквато е външността ви, такъв е и умът ви. Съветвам ви в свободното си време да поразмислите над тези горчиви факти, а дотогава ще ви помоля да ме освободите от присъствието си. Ако не бях зает — добави диктаторът със страшна ругатня, — за сбогуване щях да ви дръпна един хубав бой!

Франсис слушаше, дълбоко съкрушен. Ако можеше, щеше да избяга, но тъй като не знаеше как да излезе от жилището, в което така злополучно бе влязъл, не му оставаше нищо друго, освен да стои глупаво на мястото си.

Мис Вендилър наруши мълчанието.

— Татко — рече тя, — ти говориш така, понеже си ядосан. Мистър Скримджър може да е сгрешил, но помислите и подбудите му са благородни.

— Благодаря за думите — тросна се диктаторът. — Ти ми напомняш за някои други неща, които смятам за чест да доведа до знанието на мистър Скримджър. Моят брат — продължи той, обръщайки се към младия човек, — сглупи, че ви отпусна рента; от глупост и самонадеяност предложи брак между вас и тази млада лейди. Завчера вечерта тя има възможност да ви види и с радост трябва да ви съобщя, че с отвращение отхвърли това хрумване. Позволете ми да добавя, че аз имам значително влияние върху баща ви и няма да бъде вината моя, ако преди да изтече седмицата, ви лишат от рентата и станете пак писарушка.

Тонът на стареца беше дори по-оскърбителен от думите му; Франсис се чувствуваше обсипан с най-жестоки, унизителни и нетърпими обиди, виеше му се свят, той закри лицето си с ръце и изхълца от болка, без сълзи. Ала мис Вендилър отново се застъпи за него.

— Мистър Скримджър — заговори тя с ясен и равен глас, — не обръщайте внимание на острите изрази на баща ми. Аз не съм изпитвала отвращение към вас, напротив, помолих да ми дадат възможност да ви опозная по-добре. Колкото до това, което се случи тази вечер, уверявам ви, то ме изпълни едновременно със съжаление и уважение.

Точно в тоя момент мистър Ролз направи конвулсивно движение с ръка, което убеди Франсис, че е само упоен и започва да се свестява от упойката. Мистър Вендилър се наведе над него и за миг се взря в лицето му.

— Е, хайде! — извика той, вдигайки глава. — Да приключим въпроса. А щом поведението на това копеле толкова ви харесва, мис Вендилър, вземете една свещ и го изпроводете.

Младата лейди побърза да се подчини.

— Благодаря ви — каза Франсис, когато се озоваха насаме в градината. — Благодаря ви от все душа. Това беше най-мъчителната вечер в живота ми, но ще ми остане завинаги приятен спомен от нея.

— Аз говорех каквото мислех — отвърна тя — и от желание да бъда справедлива към вас. Сърцето ме заболя, че се отнасяха с вас толкова грубо.

В това време бяха стигнали градинската врата и мис Вендилър, слагайки свещта на земята, вече дърпаше резетата.

— Само още една думица — каза Франсис. — Надявам се, че не е за последен път… че пак ще се видим, нали?

— Уви! — отвърна тя. — Вие чухте баща ми. Какво друго мога да сторя, освен да му се подчиня?

— Кажете ми поне, че не е по ваша воля — рече Франсис. — Кажете ми, че не желаете да се разделите завинаги с мен.

— Разбира се — отговори тя, — не желая. Вие ми изглеждате смел и честен човек.

— Тогава — каза Франсис — дайте ми нещо за спомен. Тя се поколеба, държейки ключа, защото всички резета и лостове бяха издърпани и оставаше само да отключи.

— Ако задоволя желанието ви — рече тя, — ще обещаете ли да ме слушате безпрекословно?

— Има ли нужда от питане? — отвърна Франсис. — На драго сърце ще правя всичко, каквото ми кажете.

Мис Вендилър завъртя ключа и разтвори вратата.

— Така да бъде — каза тя. — Вие не знаете какво искате, но така да бъде. Каквото и да чуете — продължи тя, — каквото и да се случи, не стъпвайте вече в тази къща, тичайте, докато стигнете осветените и многолюдни квартали на града, но и там бъдете нащрек. Вие не подозирате в каква опасност се намирате. Обещайте ми, че няма дори да погледнете подаръка, докато не стигнете на сигурно място.

— Обещавам — отговори Франсис.

Девойката пъхна в ръката на младежа нещо увито набързо в кърпичка и същевременно с неочаквана сила го изблъска на улицата.

— А сега бягайте! — извика тя.

Франсис чу как вратата се затвори подире му и как изтракаха наместваните резета.

— Ще си удържа на думата — рече той, — щом обещах! И побягна по малката уличка, която извеждаше на улица „Равинян“.

Не бе изминал и петдесет крачки от къщата със зелените щори и в нощната тишина изведнъж екна адски рев. Франсис машинално се закова на място, друг минувач също последва примера му, видя как по прозорците на съседните къщи се струпаха хора — и пожар дори не би предизвикал такава суматоха в този тих квартал. А виновник за всичко това изглежда беше един-единствен човек, който ревеше от мъка и ярост, като лъвица, на която са откраднали лъвчетата, и Франсис с учудване и тревога чу да се споменава неговото име, примесено с проклятия на английски.

Първата му мисъл беше да се върне в къщата, втората, спомняйки си съвета на мис Вендилър, да продължи бягството си с още по-голяма скорост и тъкмо се готвеше да приведе мисълта си в действие, когато диктаторът, гологлав, с развята бяла коса, с рев префуча край него като гюлле от дуло на оръдие и се понесе нататък по улицата.

„Едва се отървах — помисли си Франсис. — Не мога да разбера какво иска от мен и защо е така развълнуван, но явно не е за предпочитане да му се мяркам сега и най-добре е да послушам съвета на мис Вендилър.“

Като си рече това, той тръгна обратно с намерение да завие и се спусне по самата улица „Льопик“, докато преследвачът му продължава да го търси в другата улица. Планът му беше лошо замислен, всъщност по-добре щеше да бъде да се разположи в най-близкото кафене и да чака там, докато мине разгарът на преследването. Но Франсис не само нямаше никакъв опит и вродена склонност да води малките войни на частния живот, но и до такава степен не се чувствуваше виновен, че не виждаше от какво може да се страхува, освен от неприятна среща. Ала тази вечер се бе наситил на неприятни срещи, а и никак не предполагаше, че мис Вендилър е премълчала нещо. Младежът се чувствуваше наистина зле и тялом, и духом — тялото му беше цялото натъртено, душата — прободена от отровни стрели, а волю-неволю трябваше да признае, че мистър Вендилър имаше много хаплив език.

Мисълта за контузиите му напомни, че не само бе излязъл без шапка, но че и дрехите му бяха доста пострадали при спускането от кестена. В първия попаднал му магазин си купи евтина широкопола шапка и оправи набързо изпокъсания си тоалет. Сувенира, все тъй увит в кърпичката, пъхна засега в джоба на панталона си.

Само на няколко крачки от магазина внезапно се блъсна в някого, нечия ръка го стисна за гърлото, свирепо лице се приближи до неговото и със зинала уста зарева проклятия в ухото му. След като бе загубил следите на жертвата си, диктаторът се връщаше по друг път. Франсис беше як младеж, но не можеше да се мери с противника си нито по сила, нито по ловкост и след няколко безуспешни хватки се предаде всецяло на своя победител.

— Какво искате от мен? — запита той.

— Ще поговорим за това в къщи — отвърна диктаторът навъсено. И подкара младия човек по стръмното към къщата със зелените щори. Но макар и вече да не оказваше съпротива, Франсис само чакаше сгоден случай, за да се опита да избяга. Дръпвайки се внезапно, той остави яката на палтото си в ръцете на мистър Вендилър и отново се понесе с всички сили към Булевардите.

Сега ролите се бяха сменили. Диктаторът беше по-силен, но в замяна на това Франсис, в разцвета на младостта, се оказа по-бързоног и скоро успя да се скрие в навалицата. Почувствувал се свободен за момент, но измъчван от засилваща се тревога и недоумение, той крачеше бързо, докато излезе на площад „Опера“, осветен като ден от електрически лампи.

„Сега най-после — помисли си той — мис Вендилър ще бъде доволна.“ И като свърна надясно по Булевардите, влезе в Американското кафене и си поръча бира. За повечето посетители на заведението беше и късно, и рано. Тук-там на отделни маси в салона имаше само двама-трима души, все мъже, а и Франсис беше толкова зает с мислите си, че не им обръщаше внимание.

Извади кърпичката от джоба си. Увитият в нея предмет се оказа марокенена кутийка със закопчалка и златни орнаменти, която се отвори с помощта на пружинка и пред ужасените очи на младежа се показа диамант с огромни размери и необикновен блясък. Това обстоятелство беше толкова необяснимо, стойността на камъка — явно толкова голяма, че Франсис седеше вторачен в отворената кутийка, без да помръдне и без нищо да съзнава, сякаш бе внезапно полудял.

Една ръка легна леко, но твърдо на неговото рамо и тих глас, в който все пак звучеше заповедническа нотка, произнесе на ухото му следните думи:

— Затворете кутийката и се направете на равнодушен. Когато вдигна очи, видя някакъв мъж, все още млад, с изискано и спокойно държане, облечен разкошно, но просто. Този човек бе станал от една съседна маса и носейки чашата си, бе седнал до Франсис.

— Затворете кутийката — повтори непознатият — и я приберете тихомълком в джоба си, където, мисля, изобщо не е бивало да влиза. Постарайте се, ако обичате, да се отърсите от този смутен вид и се дръжте като че съм ви познат, когото сте срещнали случайно. Така! А сега да се чукнем. Тъй е вече по-добре. Струва ми се, сър, че сте неопитен.

Непознатият произнесе последните си думи с многозначителна усмивка и като се облегна на стола, с наслада смукна дълбоко от пурата си.

— За бога — рече Франсис, — кажете ми кой сте и какво значи това? Да си призная, не мога да разбера защо трябва да изпълнявам странните ви разпореждания, но истината е, че тази вечер имах толкова смайващи приключения, а и всички, които срещам, се държат така особено, че си мисля: или съм полудял, или съм попаднал на друга планета. Вашето лице ми вдъхва доверие, изглеждате умен, добър и опитен; кажете, за бога, защо ме заговаряте по такъв необикновен начин?

— Всичко с времето си — отвърна непознатият. — Но аз започнах пръв и вие трябва по-напред да ми разправите как попадна в ръцете ви Диамантът на раджата.

— Диамантът на раджата?! — повтори Франсис като ехо.

— На ваше място не бих говорил така високо — предупреди го другият. — Но безспорно в джоба ви е Диамантът на раджата. Десетки пъти съм го виждал в сбирката на сър Томас Вендилър и дори съм го държал в ръка.

— Сър Томас Вендилър! Генералът! Моят баща! — извика Франсис.

— Ваш баща ли? — повтори непознатият. — Не знаех, че генералът е имал семейство.

— Аз съм незаконороден, сър — отвърна Франсис, като се изчерви. Събеседникът му се поклони сериозно. Поклонът му беше почтителен, сякаш се извиняваше мълчаливо пред свой равен, и кой знае защо Франсис почувствува, че на сърцето му стана леко и спокойно. Присъствието на този човек му действуваше благотворно — усещаше се на твърда земя, в душата му се надигна чувство на дълбоко уважение и неволно свали широкополата си шапка като пред знатна личност.

— Прави ми впечатление — каза непознатият, — че приключенията ви съвсем не са били мирни. Яката ви е откъсната, лицето ви — издраскано, имате резка на слепоочието, моля да ме извините за любопитството, но бъдете тъй добър да ми обясните как пострадахте така и какво търси в джоба ви откраднато богатство с огромна стойност.

— Прощавайте, но не съм съгласен с вас! — възрази Франсис разпалено. — У мен няма нищо откраднато. Ако имате предвид диаманта, даде ми го преди един час мис Вендилър от улица „Льопик“.

— Мис Вендилър от улица „Льопик“! — повтори другият. — Вие ме заинтригувахте повече, отколкото си мислите. Моля продължете.

— О, боже мой! — възкликна Франсис.

Паметта му направи внезапен скок назад. Видял бе, че мистър Вендилър взе някакъв предмет от вътрешния джоб на своя упоен гост, и чак сега разбра, че този предмет е марокенената кутийка.

— Сигурно си спомнихте нещо? — полюбопитствува непознатият.

— Слушайте — отговори Франсис. — Не зная кой сте, но ми се струва, че заслужавате доверие и желаете да ми помогнете. Аз така съм се забъркал, че имам нужда от съвет и подкрепа, и тъй като ми предлагате услугите си, ще ви кажа всичко.

И разправи накратко патилата си от деня, когато адвокатът го извика от банката.

— Вашата история наистина е необикновена, а положението ви — много трудно и опасно — каза непознатият, когато младежът свърши разказа си. — Мнозина биха ви посъветвали да издирите баща си и да му предадете диаманта, но аз съм на друго мнение. Келнер! — викна той.

Келнерът се приближи.

— Моля предайте на управителя, че искам да поговоря с него — каза непознатият и Франсис още веднъж забеляза по тона и държането му, че този човек е свикнал да заповядва.

Келнерът се отдалечи и след малко се върна с управителя на заведението, който се поклони с раболепна почтителност.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Бъдете така добър — отвърна непознатият, като посочи Франсис, — да кажете на този джентълмен името ми.

— Вие имате честта, сър — обяви управителят, обръщайки се към младия Скримджър, — да седите на една маса с негово височество принц Флоризел Бохемски.

— Франсис тутакси скочи и направи признателен поклон на принца, който му даде знак да седне отново на мястото си.

— Благодаря ви — каза Флоризел, обръщайки се към управителя, — прощавайте, че ви обезпокоих за такава дребна работа. И с движение на ръката го освободи.

— А сега — продължи принцът, обръщайки се към Франсис, — дайте ми диаманта.

Без да пророни дума, той му предаде кутийката.

— Правилно сте постъпили — рече Флоризел, — чувствата са ви повели по верен път и ще дойде време да бъдете благодарен за тазвечерните премеждия. Човек може да изпадне в хиляди затруднения, мистър Скримджър, но ако сърцето му е доблестно и умът бистър, ще се измъкне с чест от тях. Успокойте се, работите ви са в моите ръце и с божия помощ ще имам достатъчно сили да ги доведа до благополучен завършек. Елате, ако обичате, в каляската ми.

С тези думи принцът стана и като остави една златна монета за келнера, излезе с младия човек от кафенето и по булеварда го поведе към мястото, където го чакаха скромен закрит файтон и двама слуги без ливреи.

— Тази кола — рече Флоризел — е на ваше разположение. Приберете багажа си колкото ви е възможно по-скоро, а слугите ми ще ви закарат в една вила в околностите на Париж, където можете да чакате на сравнително спокойствие, докато уредя положението ви. Там ще имате прекрасна градина, библиотека с книги от добри автори, готвачка, изба и хубави пури, които препоръчвам на вашето внимание. Жером — добави той, обръщайки се към единия от слугите, — чухте какво казах, нали? Поверявам мистър Скримджър на вашите грижи, зная, че ще бъдете внимателен към моя приятел.

Франсис смотолеви няколко несвързани думи на благодарност.

— Ще имате достатъчно време да ми благодарите — каза принцът, — когато вашият баща ви признае за свой законен син и ви ожени за мис Вендилър.

След това принцът направи кръгом и закрачи бавно по посока на Монмартър. Той спря първия минаващ файтон, даде някакъв адрес и след четвърт час, освобождавайки файтонджията малко по-надолу, почука на градинската врата на мистър Вендилър.

Отвори я много предпазливо лично диктаторът.

— Кой сте вие? — попита той.

— Моля да ме извините, че идвам в такъв късен час, мистър Вендилър — каза принцът.

— Ваше височество е винаги добре дошъл. — отговори мистър Вендилър, като се дръпна назад.

Принцът използува тази пролука и без да чака домакина, влезе направо в къщата и отвори вратата на салона. Там седяха мъж и жена, дамата беше мис Вендилър, по очите на която имаше следи от сълзи и от време на време все още я разтърсваше хълцане, а в лицето на мъжа принцът позна младия човек, който преди около месец в пушалнята на един клуб се бе съветвал с него по литературни въпроси.

— Добър вечер, мис Вендилър — каза Флоризел. — изглеждате уморена.

А вие, ако се не лъжа, сте мистър Ролз? Надявам се, че сте извлекли полза от изучаването на Габорио, мистър Ролз.

Но младият свещеник беше в такова кисело настроение, че не му се говореше, а само се поклони сдържано и продължи да хапе устните си.

— На какъв добър вятър дължа честта да бъда споходен от ваше височество? — запита мистър Вендилър, който вървеше по петите на госта.

— Дошъл съм по работа — отговори принцът, — работа с вас; когато я уредим, ще помоля мистър Ролз да дойде да се поразходим. Мистър Ролз — додаде той строго, — позволете ми да ви напомня, че все още не съм седнал.

Свещеникът скочи на крака, като се извиняваше, тогава принцът седна на едно кресло до масата, подаде шапката си на мистър Вендилър, бастуна си — на мистър Ролз и като ги остави прави, готови да го обслужват като лакеи, заговори:

— Дошъл съм тук, както казах, по работа, но ако бях дошъл за удоволствие, щях да бъда много огорчен от оказания ми прием и още по-недоволен от компанията си. Сър — обърна се той към мистър Ролз, — вие се отнесохте неучтиво към по-вишестоящ от вас; вие, Вендилър, ме посрещате с усмивка, ала много добре знаете, че ръцете ви са още омърсени от грехове. Не желая да ме прекъсвате, сър — додаде той властно, — дошъл съм тук да говоря, а не да слушам, и ще ви помоля да ме изслушате с уважение и да ми се подчинявате безпрекословно. В най-скоро време вашата дъщеря трябва да се венчае в посолството с моя приятел Франсис Скримджър, когото брат ви признава за свой син. Ще ви бъда много благодарен, ако предложите не по-малко от десет хиляди лири стерлинги зестра. Що се отнася до вас, ще ви дам писмени напътствия за една важна работа, която трябва да свършите в Сиам. А сега, сър, отговорете ми с две думи: приемате ли тези условия, или не?

— Извинявайте, ваше височество — каза мистър Вендилър, — но ще ми позволите ли най-почтително да ви задам два въпроса?

— Позволявам — отвърна принцът.

— Ваше височество — продължи диктаторът — нарече мистър Скримджър свой приятел. Уверявам ви, да знаех, че е удостоен с такава чест, щях да се отнасям към него с подобаващо уважение.

— Умело задавате въпроса — каза принцът, — но няма да имате полза от това.. Чухте разпорежданията ми, дори да не познавах този джентълмен от по-рано, пак нямаше да ги отменя.

— Ваше височество тълкува думите ми с присъщата си проницателност — отвърна Вендилър. — Още един въпрос: за съжаление аз насочих полицията по следите на мистър Скримджър по обвинение в кражба, да оттегля ли обвинението, или да го поддържам?

— Постъпете, както сметнете за добре — отговори Флоризел. — Избирайте между повелята на съвестта си и законите на тази страна. Подайте ми шапката, а вие, мистър Ролз, дайте ми бастуна и елате с мен.

Мис Вендилър, лека нощ. Смятам — добави той към Вендилър, — че мълчанието ви значи безрезервно съгласие.

— Ако не мога да направя нищо друго — отвърна старецът, — ще трябва да се подчиня, но ви предупреждавам открито, че няма да се оставя току-така.

— Вие сте вече стар — каза принцът, — ала годините са безмилостни към грешните. За възрастта си сте по-неблагоразумен от младите. Не ме предизвиквайте, мога да ви докажа, че съм по-суров, отколкото си мислите. За пръв път, откакто ви срещам, вие ме гневите, постарайте се да бъде и последен.

След тези думи, давайки знак на свещеника да го последва, Флоризел излезе от стаята и закрачи към градинската врата, а диктаторът тръгна подире им със свещ да им свети и отново махна сложните резета, с които се мъчеше да се предпази от натрапници.

— Сега, когато дъщеря ви не е тук — рече принцът, извръщайки се от прага, — позволете ми да ви кажа, че разбирам заплахите ви, но достатъчно е да вдигнете ръка и ще си навлечете моментално непоправима беда.

Диктаторът не отговори, ала когато под светлината на уличната лампа принцът се обърна гърбом, той направи жест, изпълнен със заплаха и безумна ярост, а след миг кривна в една уличка, тичайки с всички сили към най-близката пиаца за файтони.

Тук, казва моят арабин, нишката на събитията около Къщата със зелените щори най-после се прекъсва. Още едно приключение, добавя той, и ще свършим с Диаманта на раджата. Тази последна брънка на веригата е известна сред жителите на Багдад като „Приключението на }принц Флоризел и детектива“.