Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (20)

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Край)

Съмърсет тичаше по стълбата право нагоре. За разлика от друг път вратата на гостната не беше заключена и като се втурна вътре, младежът завари Зиро седнал на едно канапе в поза на крайно отчаяние. До него стоеше непобутнат грог — белег, че не му е било до пиене. Освен това в стаята цареше безредие — тук-там се търкаляха преобърнати сандъци, подът беше осеян с ключове и други прибори, а сред този безпорядък се въргаляше женска ръкавица.

— Дойдох да сложа край на това — извика Съмърсет. — Или моментално отменете всичките си планове, или (каквото и да рискувам) ще ви издам на полицията.

— Ех — отвърна Зиро, клатейки бавно глава, — закъснял сте, драги приятелю! Всичките ми надежди вече рухнаха и станах за посмешище и подигравка. Не съм чел много романи — додаде той с кротка тъга, — но си спомням един израз, който изобразява точно сегашното ми състояние: седя тук пред вас „като спукан тъпан“.

— Какво ви се е случило? — възкликна Съмърсет.

— Последната ми партида — отговори съзаклятникът уморено, — както всички други, е направо подигравка и боклук. Напразно комбинирам елементите, напразно нагласям пружините и вече съм стигнал до такова отчаяние, че не мога да позная никого, когото видя (с изключение на вас, драги приятелю). Дори подчинените ми са против мен. Какви думи чух днес, какви гнусни чувства, какви остри изрази! Тя идва веднъж, тогава можех да й простя, защото беше развълнувана, но дойде повторно, дойде повторно да ми съобщи за този съкрушителен провал и, Съмърсет, много жестока беше. Да, драги приятелю, горчива чаша изпих аз, езикът на жените се отличава с… но да оставим това! Издайте ме, ако искате, само че ще издадете мъртвец. Аз вече не съществувам. Интересно как в този съдбоносен момент от живота ми непрекъснато ме преследват цитати от разни произведения, твърде неточни и дори нереални, но — додаде той — ето например един от тях: „Отело вече няма какво да прави.“ Да, скъпи Съмърсет, няма; аз не съм вече атентатор, ала, питам ви, след като съм вкусил от тези наслади, как да се примиря с такъв безславен живот?

— Не можете да си представите какъв камък смъквате от сърцето ми — отвърна Съмърсет, като седна на един от няколкото сандъка, дръпнат в средата на стаята. — Търпях ви просто от съжаление, а освен туй никак не обичам да съм задължен някому, та по тези две причини тази новина ме радва много. Но — добави той — в този сандък май ми се счува някакъв звук като тракане.

— Да — отговори Зиро със същия бавен, морен глас. — Заредил съм няколко такива.

— Боже мой! — извика Съмърсет, като скочи на крака. — Машини ли?

— Машини! — потвърди съзаклятникът с горчивина. — Да, машини! Срам ме е да кажа, че съм техен създател. Уви! — промълви той, като закри лицето си с ръце. — Защо съм жив още, за да ви кажа това!

— Безумецо! — извика Съмърсет, друсайки го за ръката. — Как да разбирам думите ви? Наистина ли сте задействували тези сатанински машинарии? И нима трябва да чакаме тук да ни вдигнат във въздуха?

— „Попаднал в собствената си клопка“, а? — отвърна заговорникът замислено. — Още един интересен цитат! Но мозъкът ми, наистина е скован. Да, драги момко, както казвате, задействувал съм машинарията си. Тази, на която седите, нагласих да избухне след половин час. Онази там…

— Половин час! — повтори Съмърсет, тресейки се от страх. — Милостиви небеса, след половин час?

— Защо се вълнувате толкова, драги мой? — запита Зиро. — Динамитът ми е безвреден като карамелче, да имах дори едно-единствено дете, щях да му го дам да си играе. Виждате ли това блокче? — продължи той, вдигайки от лабораторната маса къс от адското вещество. — Само от едно докосване може да експлодира и то с такава съкрушителна сила, че ще осее целия площад с развалини. Ето, гледайте! Хвърлям го на пода.

Съмърсет скочи напред и със силата, която му придаде изпитваният ужас, изтръгна блокчето от ръцете му.

— Господи! — извика той, бършейки челото си, а после дори по-внимателно, отколкото майка се докосва до първородната си рожба, пренесе експлозива в другия край на стаята. Съзаклятникът го следеше печално, отново отпуснал ръце встрани.

— Беше абсолютно безвредно — въздъхна той. — Казват, че горяло като тютюн.

— О, боже мой — възкликна Съмърсет, — какво съм ви направил, какво става с вас, та с такова упорство продължавате да се държите така, като луд? Ако не заради вас, то поне заради мен да се махнем от тази прокълната къща, където, откровено казано, нямам сърце да ви оставя, а после, ако послушате съвета ми и държите на думата си, незабавно ще напуснете този град, в който никаква работа вече не ви задържа.

— Такова е, драги приятелю, и моето намерение-отговори съзаклятникът — Както казвате, аз нямам вече работа тук и щом стегна едно малко куфарче, ще ви помоля да похапнете скромно с мен, да ме придружите до гарата и да изпратите един човек с разбито сърце. Но — додаде той, поглеждайки сандъците все още със съжаление, — искам да бъда напълно сигурен. Подозирам подчинените си, че не са си вършили работата добре; може да ви се вижда глупаво, но не мога да се отърся от тази мисъл, може дори да е слабост от страна на учен, но — провикна се той, разпалил се изведнъж, — въпреки всичко никога не бих повярвал, че моят нещастен динамит е бил използуван както трябва!

— Пет минути! — произнесе Съмърсет, поглеждайки с ужас часовника. — Ако не побързате да приготвите куфарчето си, напущам ви.

— Няколко необходими неща — отвърна Зиро, — само няколко необходими неща, драги Съмърсет, и съм готов.

Той мина в спалнята и след време, което се стори на нещастния му приятел цяла вечност, се върна, носейки в ръка отворено куфарче. Движенията му бяха все тъй ужасно бавни и докато сновеше насам-нататък из гостната и събираше разни дребнички предмети, сегиз-тогиз очите му се спираха злорадо върху скъпите му сандъци. Най-сетне вдигна едно от динамитните блокчета.

— Сложете го обратно! — кресна Съмърсет. — Ако действително говорите истината, не е нужно да се обременявате с такава ужасна контрабанда.

— Просто като рядкост, мило момче — каза той убедително и пъхна блокчето в куфарчето си, — просто като спомен от миналото — ах, щастливо, бляскаво минало! Ще сръбнете ли нещо? Не? Виждам, че сте голям въздържател. И тъй — додаде той, — ако действително не любопитствувате да изчакате събитието…

— Аз ли?! — извика Съмърсет. — Та аз горя от нетърпение час по-скоро да се махна оттук.

— В такъв случай — каза Зиро — готов съм. Не мога да кажа, че с охота излизам оттук, но да напусна така сцената на най-възвишените ми пориви…

Без повече разправии Съмърсет го улови за ръката и го помъкна надолу по стълбата, вратата на преддверието се затвори с трясък, къщата опустя, и като продължаваше да дърпа своя неохотно влачещ се спътник, младият човек забърза през площада по посока на Оксфорд стрийт. Не бяха минали още ъгъла на градината и ги прикова на място глух тътен с необикновена сила, съпроводен и последван от трясък на срутване. Съмърсет се обърна тъкмо навреме, за да види как къщата се разцепи на две, избълва пламъци и дим и мигновено рухна върху избите си. В същия миг бе повален на земята. Най-напред потърси с очи Зиро. Съзаклятникът просто се бе търколил до градинската ограда, сега той стоеше там, притиснал куфарчето здраво до сърцето си, цялото му лице сияеше от радост и блаженство и младежът го чу да си мърмори: Nunc dimittis servum tuum, Domine. ((лат.) — Сега отпусни твоя слуга, Владико — думи, произнесени от набожния старец Симеон, след като видял Христос; в преносен смисъл: Сега вече мога да умра, след като мечтата ми се е сбъднала. — Б. пр.)

Населението бе изпаднало в неописуема паника — целият Голдън скуер гъмжеше от мъже, жени и деца, които тичаха безумно насам-нататък и като зайци в зайчарник ту се пъхаха, ту изскачаха от вратите на къщите. Възползувайки се от тази суматоха, Съмърсет се постара да отмъкне по-надалеч съзаклятника, който все още се маеше.

— Беше великолепно — продължаваше да си мърмори той, — неописуемо великолепно. Ах, зелена Ирландийо, зелена Ирландийо, какъв славен ден! О, мой обруган динамит, как триумфално възтържествува ти!

Изведнъж по лицето му премина сянка и като се спря насред тротоара, погледна циферблата на часовника си.

— Милостиви боже! — провикна се той. — Какъв позор! Седем минути преждевременно! Динамитът надмина очакванията ми, ала часовниковият механизъм, капризният часовников механизъм отново ми изневери. Уви, може ли да има успех без несполука? Нима дори и този щастлив ден трябваше да бъде помрачен?

— Безподобен глупак! — изруга Съмърсет. — Какво направихте? Вдигнахте във въздуха къщата на една безобидна старица и цялото земно състояние на единствения човек, който има глупостта да се сприятели с вас!

— Вие не разбирате тези работи — отвърна Зиро с много надменен вид. — Това ще разтърси издъно Англия. Гладстон, коравосърдечният старец, ще се свие от страх пред отмъстителната ръка. А сега, когато динамитът ми се оказа резултатен…

— О, боже, добре, че ми напомнихте! — възкликна Съмърсет. — Трябва незабавно да се отървем от онова блокче в куфарчето ви. Но как? Ако можем да го хвърлим в реката…

— Торпила — извика Зиро сияещ, — торпила в Темза! Великолепно, скъпи приятелю! Трябва да призная, че сте изпечен анархист.

— Вярно — отвърна Съмърсет. — Но няма да го бъде и не остава нищо друго освен да си го отнесете. И тъй, да вървим да ви кача веднага на някой влак.

— Не, не, мили момко — запротестира Зиро. — Сега няма нужда да заминавам. Репутацията ми е възстановена, славата ми изгрява отново, това е най-голямото мое дело и оттук виждам какви овации очакват автора на атентата на Голдън скуер.

— Млади приятелю — отвърна другият, — предлагам ви да избирате: или да ви кача благополучно на влака, или да ви закарам благополучно в затвора.

— Съмърсет, не очаквах това от вас! — каза химикът. — Вие ме изненадвате, Съмърсет.

— Ще ви изненадам още повече в близкия полицейски участък — отговори Съмърсет, почти излязъл от кожата си. — Защото съм взел твърдо решение: или ще ви експедирам в Америка с блокчето ви и всичко останало, или ще вечеряте в затвора.

— Изглежда забравяте едно — отвърна невъзмутимият Зиро, — като човек с жизнен опит не виждам по какъв начин можете да ме принудите насила. Волята, драги ми приятелю…

— Вижте какво — прекъсна го Съмърсет, — Вие си знаете само науката, която за мен не е истинско знание, аз, сър, съм изучавал живота и позволете ми да ви заявя, че достатъчно е да вдигна ръка и да викна — тук, на улицата — и тълпата…

— Недейте, Съмърсет — извика Зиро, като се закова на място, пребледнял като смъртник, — недейте, какви са тези приказки? О, дори на шега, дори на шега не бива да си служите с тях! Жестоката тълпа, дивите страсти… Съмърсет, за бога, заведете ме в някоя пивница!

Съмърсет го изгледа с наново пробудено любопитство.

— Много интересно — рече той. — Значи се страхувате от такава смърт?

— Кой не би се страхувал? — запита съзаклятникът.

— И да бъдете вдигнат във въздуха с динамит — каза младежът — сигурно за вас е нещо като безболезнено самоубийство на неизлечимо болен?

— Простете ми — отвърна Зиро, — признавам, защото ежедневно в работата си съм се излагал на подобна опасност, признавам го дори с гордост — такава смърт е противна на всеки човек.

— Още един въпрос — каза Съмърсет, — вие сте против закона на Линча? Защо?

— Защото това значи убийство — произнесе съзаклятникът спокойно, но с леко повдигнати вежди, сякаш въпросът го учудваше.

— Дайте си ръката — извика Съмърсет. — Слава богу, сега вече не изпитвам лоши чувства към вас и макар че горя от невъобразимо желание да ви видя на бесилката, с голямо удоволствие ще ви помогна да заминете по-скоро оттук.

— Не ми е съвсем ясно какво целите — каза Зиро, — но виждам, че се водите от благородни чувства. Колкото до заминаването ми, трябва да имате предвид още една трудност. Пропуснах да си набавя средства, малкото ми състояние загина в онова събитие, което историята със задоволство ще отбележи като „Атентата на Голдън скуер“, а както много добре знаете, без това, което грубо, но настойчиво наричате „мангизи“, не мога да мина океана.

— За мен — рече Съмърсет — вие вече не съществувате като човек. За мен вие не сте нищо повече от обикновена изтривалка за крака, ала трогателният ви душевен смут ме обезоръжава и не ми позволява да стигнем до крайности. До днес глупостта винаги ми се виждаше смешна, сега вече мисля другояче и като гледам идиотското ви лице, в мен се надига смях като смъртоносна болест, а в очите ми бликват сълзи, горчиви като кръв. Какво значи това? Започвам да се съмнявам, губя вяра в скептицизма. Възможно ли е — извика той, сякаш ужасен от себе си, — допустимо ли е да вярвам в доброто и злото? С невероятно изумление разбрах, че съм станал жертва на предвзето чувство за лична чест. Но трябва ли този поврат да продължава? Нима ми отнехте младостта? Нима в разцвета на силите си трябва да бъда сведен до положението на обикновен обирач на банки? Ала какъв е смисълът да говоря на дървена глава? Това е достатъчно. Нямам право да ви оставям сред жени и деца, липсва ми смелост да ви издам, мъча се по възможност да го избегна. Нямате пари, е, тогава вземете моите и се махайте и ако занапред видя пак физиономията ви, тоя ден ще бъде последният в живота ви.

— При това положение — отвърна Зиро — няма как, принуден съм да приема предложението ви. Колкото и да ме боли от вашите изрази, те не ме изненадват. Съзнавам, че за да мисли човек като нас, му трябва известна закалка, известна нравствена хигиена, ако може да се изразя така. Но една от чертите на характера ви, която винаги ме е възхищавала, е тази очарователна откровеност. Колкото до малкия заем, ще ви се издължа, като ви преведа сумата от Филаделфия.

— Няма нужда — каза Съмърсет.

— Драги приятелю, не ме разбирате — възрази съзаклятникът. — Сега по-вишестоящите от мен ще ме посрещнат с възвърнато доверие и опитите ми няма вече да бъдат възпрепятствувани от липса на средства.

— Това, което върша сега, сър, е престъпление — отвърна Съмърсет — и дори да тънете в богатство като Вандербилт, не бих желал да ми връщате пари, които хвърлям за такива гадни цели. Вземете ги и си ги задръжте. Уверявам ви, сър, за три дена, откакто съм с вас, полудях.

Като каза това, Съмърсет спря един минаващ файтон, който ги понесе бързо към железопътната гара. Там съзаклятникът взе парите, след като тържествено обеща да не ги връща.

— Така — рече Съмърсет — с последните пари, които притежавам, откупих отново честта си. И макар да не ме очаква нищо друго освен глад, трябва да благодаря на бога, че съм свободен от всякакъв ангажимент към мистър Зиро Пъмпърникъл Джонс.

— Глад ли? — извика Зиро. — Драги мой, не мога да допусна това.

— Купете си билет! — отвърна Съмърсет.

— Изглежда се дразните — каза Зиро.

— Купете си билет! — повтори младежът.

— Я гледай — рече съзаклятникът, когато се върна с билет в ръка, — държането ви е тъй странно и обидно, че се колебая дали да ви помоля да се ръкувате с мен.

— Като с човек, не — отговори Съмърсет, — но нямам нищо против да се ръкувам с вас, както бих се ръкувал със змия, която бълва отрова или адски огън.

— Много студена раздяла — въздъхна атентаторът и все още следван по петите от Съмърсет, премина на перона. Сега там гъмжеше от пътници — влакът за Ливърпул се готвеше да тръгва, друг току-що бе пристигнал, и двойният поток затрудняваше движението. Ала когато стигнаха щанда за книги, двамата излязоха на открито пространство, Където вниманието на съзаклятника бе привлечено от афиш на „Стандарт“ с думите: „Второ издание: Експлозия на Голдън скуер“. Очите му светнаха, докато ровеше в джоба си да намери нужната монета, политна напред, куфарчето му се чукна рязко в ъгъла на щанда и мигновено със страшен гръм динамитът експлодира. Когато димът се разпръсна, видяха, че будката е почти разрушена, а книжарят бяга ужасен от развалините, ала не намериха никакви различими останки нито от ирландския патриот, нито от неговото куфарче.

В първоначалната суматоха Съмърсет успя да избяга и излезе на Юстън роуд замаян, премалял от глад и без грош в джоба. Ала когато продължи по тротоара, с учудване усети в сърцето си някаква кротка радост, огромно задоволство, сякаш провидението бдеше над него и съдбата го бе пощадила, тъй че би могъл да си каже: дори и да му се случи най-лошото, сега вече може да гладува, спокоен, че Зиро е унищожен.

Вечерта се озова пред вратата на магазина на мистър Годол и тъй като дългият пост не му бе оставил сили и почти не съзнаваше какво върши, отвори стъклената врата и влезе.

— Охо! — провикна се мистър Годол. — Мистър Съмърсет! Е, случи ли ви се някакво приключение? Има ли какво да разкажете, както обещахте? Седнете, ако обичате, позволете ми да ви избера пура от специалната ми марка и бъдете тъй добър да започнете повествованието си във вашия изящен стил.

— Не искам пура — каза Съмърсет.

— Така ли! — учуди се мистър Годол. — Но чакайте да ви огледам по-внимателно, защото ми се виждате променен. Горкото ми момче, нали няма нищо лошо?

Съмърсет се разплака.