Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (21)

ЕПИЛОГ НА „ТЮТЮНОПРОДАВНИЦАТА“

Един ден през декември миналата година, между девет и десет часа сутринта, когато валеше проливен дъжд, мистър Едуард Челънър с чадър в ръка застана пред входа на тютюнопродавницата на Рупърт стрийт. Той само веднъж бе идвал тук и споменът за последиците от това посещение и страхът от Съмърсет го бяха възпирали да дойде повторно. Дори сега, преди да влезе, надникна вътре, ала в магазина нямаше клиенти.

Младият човек зад тезгяха беше така погълнат с писане в някаква малка тетрадка, че не обърна никакво внимание на пристигането на Челънър. Обаче вглеждайки се по-добре, Челънър като че ли го позна.

„Дявол да го вземе — помисли си той, — няма съмнение, това е Съмърсет!“

И макар че именно него се бе старал толкова да избягва, необяснимото му присъствие зад тезгяха като продавач превърна неприязънта на Челънър в любопитство.

— „Или разкошни ротонди, извисени към небето“ — мърмореше си продавачът, сякаш съчиняваше стих. — Май не е правилно да се каже „оротонди“, но колко красиво би било така! „Или разкошни оротонди, извисени към небето“. Ала това е мъчнотията на изкуството — намериш нещо ефектно и някакъв безсмислен принцип, че трябвало да има смисъл, непрекъснато ти пречи.

— Съмърсет, скъпи приятелю — проговори Челънър, — маскарад ли е това?

— Какво? Челънър! — провикна се продавачът. — Много се радвам, че те виждам. Момент да довърша октавата на моя сонет, само октавата — И като махна приветливо с ръка, отново се отдаде на музите. — Я гледай — рече той след малко, като вдигна глава, — виждаш ми се в отлично състояние. Какво стана със стоте лири?

— Получих скромно наследство от една леля в Уелс — отговори Челънър скромно.

— Аха — промърмори Съмърсет. — Много се съмнявам в законността на наследството. Според мене държавата трябва да го конфискува. Сега съм прегърнал социализма и поезията — додаде той някак оправдателно, като човек, който разправя, че се лекува на минерални бани.

— Ти ли си наистина съдържателят на това… заведение? — полюбопитствува Челънър, умело избягвайки думата „магазинче“.

— Продавач, сър, продавач — отвърна другият, като скри поезията си в джоба. — Помагам на славния старец. Може ли да ти предложа една пура?

— Само че не ми харесва… — подзе Челънър.

— Глупости, драги мой — извика продавачът. — Ние много се гордеем с работата си и позволи ми да те осведомя, че старият е не само най-благородният човек от етична гледна точка, но и буквално изскочил от кралска утроба. De Godall je suis le fervent (Годол ми е любимец (фр.) — Б. пр.)

— Като Годол няма втори на света… Впрочем — додаде той, докато Челънър палеше пурата си, — как вървеше детективският занаят?

— Не съм и опитвал — отговори Челънър рязко.

— А пък аз опитах — каза Съмърсет — и се забърках в такава каша, че не мога да ти я опиша — загубих всичките си пари и съвсем се орезилих. В тази работа тук, Челънър, има повече бъдеще, отколкото си мислиш; така е фактически с всяка търговия. Трябва или да й вярваш, или да се откажеш от всякаква вяра. Затова — добави той — никой не уважава водопроводчиците, защото никой не им вярва.

— Тъкмо се сетих. Занимаваш ли се още с живопис? — попита Челънър.

— Вече не — отговори Пол, — но мисля да се отдам на цигулката. Погледът на Челънър, който бе станал малко неспокоен, когато се спомена за детективската професия, сега изведнъж се спря за миг върху колоните на утринния вестник, разгърнат на тезгяха.

— Дявол да го вземе — възкликна той, — интересно!

— Кое е интересното? — запита Пол.

— О, нищо — отвърна другият, — само че веднъж се запознах с един човек на име Макгайр.

— И аз! — възкликна Съмърсет. — Нещо за него ли има?

Челънър прочете следното:

„Загадъчна смърт в Степни. Вчера е направена аутопсия върху трупа на Патрик Макгайр, според сведенията — дърводелец. Доктор Дъвъринг заяви, че от известно време лекувал покойника безплатно против безсъние, загубване на апетита и нервна депресия. Причината за смъртта не е установена. Според доктора починалият е угаснал от само себе си. Покойният обичал да пие, което несъмнено е ускорило смъртта му. Оплаквал се от периодична малария, но лекарят не е откривал определена болест. Не знаел дали има семейство. За него той бил човек с нездрав разсъдък, който се смятал за член и жертва на някаква тайна организация. Според личното му мнение покойникът е умрял от страх.“

— Докторът е прав — извика Съмърсет — и толкова ми олекна на сърцето, драги ми Челънър, като узнавам за смъртта му, че ще… Хм, в края на краищата — додаде той, — така му се пада на този нещастник.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Дезбъра. Той беше загърнат с дълга мушама, на която липсваха няколко копчета, ботушите му бяха прогизнали от вода, шапката му — омазнена от употреба, ала иначе имаше вид на човек, напълно доволен от живота. Двамата му приятели го посрещнаха с приветствени възгласи и възклицания на изненада.

— А ти опита ли детективския занаят? — полюбопитствува Пол.

— Не — отвърна Хари. — Всъщност, да, опитах-дваж, ала и двата пъти загазих. Само че мислех да заваря моята жена тук — добави той смутено с някак горда стеснителност.

— Какво? Да не си се оженил? — възкликна Съмърсет.

— О, да — каза Хари, — доста отдавна, най-малко един месец оттогава.

— А как си с парите? — запита Челънър.

— Там сме най-зле — призна Дезбъра. — Нямаме пукнат грош. Но прин… мистър Годол ще ни помогне. Затова и идваме тук.

— Коя е настоящата мисис Дезбъра? — попита Челънър с тон на светски човек.

— Бившата мис Лъксмор — отвърна Хари. — Положително ще ви хареса, момчета, защото е далеч по-умна от мен. Пък и умее да разказва чудесно, по-увлекателно и от книга.

Точно в тоя миг вратата се отвори и влезе мисис Дезбъра. Съмърсет извика, защото позна младата дама от Излишната къща, а Челънър се дръпна една крачка назад и изпусна пурата си, като видя чародейката от Челси.

— Какво! — провикна се Хари. — Нима вие и двамата познавате жена ми?

— Струва ми се, че съм я виждал — отговори Съмърсет малко сконфузен.

— Мисля, че съм срещала господина — произнесе мисис Дезбъра кокетно, — но не си спомням къде.

— О, не — извика Съмърсет разпален, — нямам представа… не мога да проумея… къде може да е станало. Всъщност — продължи той, като натъртваше на думите си, — според мен по всяка вероятност тук има грешка.

— Ти, Челънър — каза Хари, — изглежда май също я познаваш?

— И двамата ли са твои приятели, Хари? — запита дамата. — Предполагам, че им е много приятно. Но не си спомням да съм срещала мистър Челънър.

Търсейки пипнешком пурата си, Челънър беше целият почервенял.

— И аз също не си спомням да съм имал това удоволствие — отговори той дрезгаво.

— А къде е мистър Годол? — попита мисис Дезбъра.

— Да не би вие да сте дамата, която има среща със стареца… — подхвана Съмърсет, но се спря изнервен. — Защото в такъв случай — продължи той — трябва веднага да доложа, че сте тук.

И като повдигна една завеса, продавачът отвори някаква врата и влезе в малък павилион, пристроен към задната част на сградата. Дъждът чукаше звънко по покрива. По стените бяха накачени карти, репродукции и няколко справочника. На една маса имаше голяма карта на Египет и Судан, а също и друга, на Тонкин, на която с помощта на цветни карфици ежедневно е бил следен ходът на различните военни кампании. Из въздуха се носеше леко, приятно ухание на най-фин тютюн, а върху сребърната скара на камината пращеше огън не от зловонни въглища, а от смолисти цепеници, които изпускаха чист пламък. В тази изящна и скромна стая, загледан спокойно в огъня и заслушан в тропота на дъжда по покрива, седеше потънал в утринно размишление мистър Годол.

— Охо, мой скъпи мистър Съмърсет — каза той, — да не би от снощи да сте прегърнали някакво ново политическо верую?

— От днес, сър — отговори Съмърсет и пак се изчерви.

— Предполагам, че сте я виждали? — рече мистър Годол и когато Съмърсет отговори утвърдително, продължи: — Моля да ме извините, уважаеми сър, но ще ви дам един съвет. Според мен тази дама едва ли желае да забрави напълно миналото. Между мъже повече думи са излишни.

След малко той посрещна мисис Дезбъра със сериозна и трогателна вежливост, която толкова му подхождаше.

— Радвам се, мадам, че ви посрещам в моя скромен дом — каза той. — И още повече ще се радвам, ако обикновената учтивост и личното ми удоволствие се окажат от съществена полза за вас и за мистър Дезбъра.

— Ваше височество — отвърна Клара, — най-напред трябва да ви благодаря; след всичко, което съм чувала за вас, не ме учудва, че поемате така под своя закрила нещастниците, а колкото до моя Хари, той е напълно достоен за вашата помощ — И млъкна.

— А вие? — подхвърли мистър Годол. — Струва ми се, че тъкмо за това искахте да продължите.

— Вие вземате думите от устата ми — каза тя. — С мен е друго.

— Не съм дошъл тук да съдя мъжете — отвърна принцът, — а още по-малко жените. Сега съм частно лице като вас и милиони други, но човек, който продължава да се бори с мирни средства. И тъй, мадам, вие по-добре от мен знаете, а бог-по-добре от вас, какво сте причинили на хората в миналото, не искам да ви разпитвам, за мен е важно бъдещето, искам то да бъде осигурено. Не бих пъхнал спокойно оръжие в ръцете на нечестен борец и не желая да обезпечавам материално едно от оръдията на такава потайна и варварска война. Говоря малко строго, ала добре обмислям думите си. Не забравям, че сте жена, но един глас непрекъснато ми напомня за децата, чийто живот и здраве сте заплашвали. Жена… — повтори той сериозно — и деца. Може би когато сама станете майка, мадам, ще почувствувате иронията на тази антитеза, може би когато коленичите нощем до люлката, ще ви обземе страх, по-силен от всякакъв срам, а когато детето ви лежи болно, с опасност за живота му, няма да посмеете да коленичите пред вашия Създател.

— Вие виждате грешката — каза тя, — а не причината. Никога ли не е трепвало сърцето ви пред някаква неправда? Но не, уви, защото сте роден на трон.

— Роден съм от жена — отвърна принцът, — плод съм на мъката на майка ми, безпомощен като птиче, като всяко новородено. Вие сте забравили това, ала аз продължавам да го помня. Нали един от вашите английски поети, като огледал земята и видял големите укрепления, безбройните маневриращи войски, военните кораби по моретата и огромните облаци дим от битките по суша и потърсил загрижено с поглед причината за толкова много непосилни приготовления, най-после посред всичко това съзрял майка с детенце. Ето, мадам, такива са моите политически възгледи. А стиховете, които са от мистър Ковънтри Петмор, наредих да преведат на бохемски език. Да, такова е политическото ми верую — да променим каквото можем, да подобрим каквото можем, но все пак да не забравяме, че човек е дявол, когото едва възпират някакви си благородни чувства и принципи, и че никакви думи, колкото и възвишено да звучат, и никаква кауза, колкото и справедлива и благочестива да е, не бива да отслабват тази задръжка.

Настъпи кратко мълчание.

— Боя се, мадам — подхвана отново принцът, — че само ви отегчавам. Възгледите ми са маловажни като самия мен и като мен започват също да остаряват. Но колкото и да ви е неприятно, очаквам отговор от вас.

— Мога да кажа само едно — отвърна мисис Дезбъра: — аз обичам съпруга си.

— Добър отговор — рече принцът, — а това показва, че сте под благотворно влияние, което за жалост ви е липсвало досега.

— Няма да се показвам високомерна пред човек като вас — отговори тя. — Какво искате от мен? Сигурно не тържествени уверения. Какво да кажа? Извършила съм много неща, които не съм в състояние да оправдая и не бих повторила. Ще позволите ли да добавя нещо? Да, мога да кажа следното: никога не съм се подлъгвала по измамни политически химери. Във всеки случай бях готова да срещна противодействие. Когато се впуснах сама във война, или, ако предпочитате по-ясната дума, когато се впуснах в убийства, аз никога не обвинявах противниците си в същото. Никога не съм изпитвала справедливо или престорено възмущение, когато тези, които нападах, оценяваха главата ми. Никога не съм наричала полицая продажник. С една дума, може да съм била престъпничка, но не и глупачка.

— Достатъчно, мадам — каза принцът, — предостатъчно! Вашите думи много ме радват, защото в тази епоха, когато дори убиецът е сантименталист, за мен няма по-голяма добродетел от трезвия ум. Така че позволете ми да се оттегля, защото звънецът известява, че е дошла моята стара приятелка — вашата майка. Обещавам ви да направя каквото мога за вас пред нея.

И докато мисис Дезбъра се върна в тютюнопродавницата, принцът отвори вратата от другата страна и пусна мисис Лъксмор.

— Мадам, моя добра приятелко — заговори той, — толкова ли се е променило лицето ми, че вече не познавате в мистър Годол принц Флоризел?

— Наистина! — възкликна тя, като го погледна през лорнета си. — За мен ваше височество винаги е бил съвършен човек, а при новото ви положение, за което вече научих с дълбоко съжаление, мога да ви уверя, че уважението ми към вас не само не е намаляло, но даже нараснало.

— Така заявяват всички мои познати — отвърна принцът. — Но, моля ви, мадам, седнете. Въпросът ми е от деликатно естество и засяга вашата дъщеря.

— В такъв случай — каза мисис Лъксмор — можете да си спестите труда да говорите, защото съм твърдо решила да нямам нищо общо с нея. Не искам да чувам нито дума в нейна защита, но тъй като никаква друга, добродетел не ценя така, както справедливостта, смятам за свой дълг да ви обясня причините за моето недоволство. Тя напусна мен, нейната естествена закрилница, от години дружи с най-непочтени хора и на всичко отгоре неотдавна се е омъжила. Не искам да виждам нито нея, нито човека, с когото се е свързала. Винаги съм й предлагала сто и двайсет лири стерлинги годишно, предлагам й ги и сега. С толкова разполагах и аз на нейната възраст.

— Много добре, мадам — рече принцът, — така да бъде! Но искам да зачекна още един въпрос: какъв беше доходът на преподобния Бърнард Феншо?

— На моя баща ли? — запита сърцатата стара дама. — Мисля, че седемстотин лири стерлинги годишно.

— Предполагам, освен вас е имал и други деца? — продължи принцът.

— Общо четири — бе отговорът. — Бяхме четири дъщери, и колкото да ми е неприятно, трябва да ви призная, едва ли може да се намери по-противно семейство в Англия.

— Я гледай! — възкликна принцът. — А вие, мадам, имате осем хиляди доход.

— Не повече от пет — отвърна старата дама, — но какво целите с този въпрос, дявол да го вземе?

— Да отпуснете хиляда лири стерлинги годишна издръжка — отговори Флоризел с усмивка. — Защото не искам да вземате за пример баща си. Той е бил беден, а вие сте богата. Бедността му е причинявала много затруднения, вашето богатство — никакви. И фактически, мадам, ако ми позволите да зачекна този щекотлив въпрос, вие си приличате само по едно — че и двамата имате дъщеря, която е изпълнявала по-скоро прищевките си, отколкото синовния си дълг.

— В тази къща се опитват да ме вкарат в клопка — каза старата дама, като стана. — Но няма да успеят. Ако ще и всички тютюнопродавци в Европа…

— Ах, мадам — прекъсна я Флоризел, — преди моето така наречено падение не си служехте с такъв език! И щом като толкова ненавиждате скромната професия, с която се препитавам, позволете ми да ви направя едно приятелско предложение. Ако не сте съгласна да издържате дъщеря си, ще бъда принуден да настаня тази девойка зад тезгяха си, където тя несъмнено ще привлича много клиенти, а вашият зет ще облече ливрея и ще стане куриер. С прилив на такава млада кръв доходите ми може да се удвоят и да се наложи като най-обикновена признателност да сложа името Лъксмор до името Годол.

— Ваше височество — отвърна старата дама, — аз бях много груба, а вие — много хитър. Предполагам, че тази хубостница е някъде тук. Доведете я.

— По-добре да ги наблюдаваме незабелязано — предложи принцът и като стана, тихомълком дръпна завесата.

Мисис Дезбъра седеше на един стол гърбом към тях, Съмърсет и Хари я слушаха с необикновен интерес, а Челънър, оправдавайки се с някаква работа, отдавна се бе оттеглил от омразната компания на чародейката.

— Точно в тоя момент — разправяше мисис Дезбъра — мистър Гладстон видял лицето на подлия си нападател. Устата му надала вик — вик на плахо тържество…

— Ето го мистър Съмърсет! — прекъсна я сърцатата стара дама с най-високия тон на своя регистър. — Ах, мистър Съмърсет, какво направихте с моята къща!

— Мадам — намеси се принцът, — позволете ми да дам обяснение, а междувременно кажете на дъщеря си „добре дошла“.

— Е, Клара, здравей — рече мисис Лъксмор. — Май ще ти отпусна издръжка. От това ти печелиш. Що се отнася до мистър Съмърсет, готова съм да изслушам обясненията му, защото макар и да ми струваше скъпо, цялата тази работа беше безспорно комична. Във всеки случай — добави тя, кимайки на Пол, — този млад джентълмен ми е много симпатичен, но не съм виждала по-смешни картини от неговите.

— Поръчах лека закуска — каза принцът. — Мистър Съмърсет, тъй като всички тук са ви приятели, моля, ако обичате, да заповядате на трапезата с тях. Аз ще ви заместя зад тезгяха.