Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (19)

КАФЯВИЯТ САНДЪК (Край)

Този разказ веднага подействува на Хари Дезбъра с убедителната си сила. По-рано прекрасната кубинка му се бе виждала н ай-очарователната жена, сега тя бе станала за него най-романтичната, най-невинната и най-нещастната представителка на своя пол. Нямаше думи да изкаже чувствата си — съжалението, възхищението, завистта, че още толкова млада бе имала такъв бурен, изпълнен с приключения живот.

— О, мадам! — подзе той, но като не намери подходящи думи, с които да съпроводи това възклицание, улови ръката й и я стисна. — Можете да се осланяте на мен — додаде Хари със свенлива пламенност, а когато се измъкна, без сам да знае как, от стаята и от обкръжението на тази блестяща чародейка, се озова навън в някаква чужда за него обстановка, загледан учудено в баналните къщи и баналните минувачи като ангел, паднал от небето. На излизане тя му се бе усмихнала, и то с каква многозначителна, колко красива усмивка! — Този спомен още тлееше в сърцето му и когато влезе в един ресторант, където свиреше музика, флейти съпровождаха яденето му като в някакъв рай. Струнните инструменти сякаш свиреха мелодията на тази прощална усмивка, като я парафразираха и изглаждаха според вкуса му, и за пръв път в еднообразния си и донякъде скучен живот почувствува, че има усет към музиката.

И на следващия ден, и на по-следващия мислите му се огласяха все от тези прекрасни звуци. Ту я виждаше и тя се отнасяше внимателно към него, ту изобщо не я виждаше, а друг път, когато я видеше, тя го отбягваше. От стъпките й по стълбата изпадаше в захлас, книгите, които търсеше и четеше, бяха все книги за Куба, говорещи му косвено за нея, дори веднъж в гостната на хазайката завари някаква жена, която разправи точно за такъв ураган и до най-малката подробност потвърди достоверността на нейния разказ. Скоро започна да изпада в онова приятно настроение на млад влюбен, когато любещият се упреква за своята самонадеяност. Как можеше той, невзрачният, обикновеният безработен, човек без никакви преживявания, поквареният, лъжовният да желае такова същество, сътворено от огън и въздух, осветено и украсено от такъв неповторим живот? Какво да направи, за да бъде по-достоен за нея? С каква благородна постъпка да насочи вниманието на тези очи към земно същество като него?

С тия мисли се отправи към площада, от който лъхаше някаква провинциална интимност. Като момък с добро сърце си бе създал между скромните му обитатели кръг от познати — полудивите котки и посетителите, които висяха под прозорците на детската болница. Разхождайки се там, Хари си мислеше колко ниско стои със своите недостатъци и колко възвисена е тя с несравнимото си съвършенство; ту слизаше на земята да каже ласкава дума на братчето на някое болно дете, ту с дълбока въздишка потъваше в спомена за най-прекрасната от жените, слънцето на неговия живот.

Какво да прави? Бе забелязал, че Тереса има навика да излиза от къщи към обед, можеше да се случи така, че някой кубински агент да я издебне, а тогава присъствието на приятел щеше да наклони везните в нейна полза, тъй че защо да не тръгне подире й? Да предложи да я придружава би било натрапничество, да върви открито по петите й — явна наглост; виждаше, че не му остава нищо друго, освен да се примири с някаква по-безшумна роля, която, макар и да му беше в някои отношения противна, несъмнено би могъл да изпълнява с умението на детектив.

На другия ден се залови да приведе плана си в действие. Обаче на ъгъла на Тотенъм Корт Роуд сеньоритата изведнъж се обърна и се озова лице срещу лице с него, а на лицето й беше изписано явно задоволство и смайване.

— Ах, сеньор, какъв късмет имам понякога! — възкликна тя. — Тъкмо търсех човек да предаде нещо — и с най-сладка усмивка го прати на някакъв адрес в източния край на Лондон, който не можа да намери. Това беше горчив хап за странствуващия рицар, но когато вечерта се прибра капнал от безполезно лутане и отчаян от неуспеха си, дамата го посрещна дружелюбно и весело, успокоявайки го, че няма нищо лошо, тъй като отдавна се е отказала от поръчката.

На следващия ден Хари поднови усилията си, сияещ от благородни пориви и смелост, решен да защити Тереса с цената на живота си. Но го чакаше горчиво разочарование. В тясната и тиха Хенуей стрийт тя внезапно се обърна и му заговори с такъв тон и с такъв пламък в очите, каквито младежът нито бе чувал, нито бе виждал дотогава.

— Нима ме следите, сеньор? — кресна тя. — Така ли трябва да се държи един английски джентълмен?

Хари се заплете в най-унизителни извинения и молби за прошка, закле се да не постъпва повече така и накрая дамата го остави с тъжно наведена глава и натежало сърце. Не можеше повече да продължава така, той се отказа от този начин да бъде полезен на дамата си и започна пак да се върти около площада или да стои на терасата, преливащ от угризения и любов, възхитителен и смешен едновременно, достоен за презрението и завистта на по-старите мъже. През тези безплодни часове, докато чакаше да го озари щастието да зърне своята любима, естествено имаше възможност да наблюдава поведението и външността на хората, които влизаха и излизаха от къщата. Един-единствен човек навестяваше от време на време младата дама — доста висок мъж, който се отличаваше само с не твърде подхождащата му къса брадичка на американски църковен настоятел. Нещо във външността му дразнеше Хари, с течение на времето това неприятно впечатление се засили, а когато накрая се престраши да запита прекрасната кубинка кой е тоя човек, отговорът й още веднъж го смая.

— Този господин — смотолеви тя, мъчейки се да се усмихне, — този господин, няма да се опитвам да крия от вас, иска ръката ми и ме преследва с най-почтителна страст. Уви, какво да му отговоря? Мога ли аз, клетата Тереса, да отхвърля или да приема такива предложения?

Хари не посмя да каже нито дума повече, прониза го страшна болка на ревност и едва имаше душевни сили да се оттегли благоприлично. Когато се усамоти в стаята си, изпадна в дълбоко отчаяние. Той страстно обожаваше сеньоритата, ала душата му страдаше не само от мисълта, че може да сключи брак с друг, но и от твърдото убеждение, че кандидатът й не е достоен за нея. На дук, епископ, генерал-победител и всеки друг, надарен с несъмнени качества, би я отстъпил с нещо като горчива радост; представяше си как върви отдалеч подир сватбената процесия, представяше си как се връща в бедната къща, лишена от своето украшение и макар да би плакал от отчаяние, чувствуваше, че може с достойнство да изтърпи този удар. Ала тук случаят му се виждаше съвсем друг. Човекът явно не беше джентълмен, държеше се някак плахо, потайно, гузно, ноктите му бяха черни, очите му — бегливи, любовта му беше може би само повод, под тази дълбока маскировка може би се криеше кубински агент! Заклевайки се да разбере основателни ли са съмненията му, на другата вечер, когато наближи часът на обичайното посещение, Хари застана на място, отдето можеше да следи трите изхода към площада.

След малко пред вратата изтрополя файтон, от него слезе човекът с брадичката, разплати се с файтонджията и Хари го видя да влиза в къщата с кафяв сандък на гръб. Половин час по-късно излезе пак, но без сандъка, и пое бързо в източна посока, а Дезбъра със същата ловкост и предпазливост, с която бе следил Тереса, тръгна по стъпките на нейния обожател. Човекът започна да се поспира тук-там, да оглежда с привиден интерес стоката на някой дребен продавач на плодове или на тютюневи изделия, на два пъти бързо се повърна обратно, а след това, сякаш изведнъж превъзмогнал моменталното си колебание, отново поемаше с решителни и енергични крачки по посока на хотел „Линкълн“. Най-после в една пуста странична уличка се извърна и заставайки пред Хари с лице, което като че ли се бе състарило и пребледняло, запита малко рязко дали не е имал удоволствието да види господина и друг път.

— Вярно, сър — отвърна Хари, който леко се сконфузи, но въпреки това се стараеше да се покаже невъзмутим. — И не отричам, че умишлено ви следях. Сигурно се сещате за причината — добави той, защото смяташе, че мислите на всички мъже непременно са насочени към Тереса.

При тези думи човекът с брадичката цял се разтрепера. Няколко секунди, въпреки усилията си, като че от страх не можеше да продума, после рязко обърна гръб и побягна презглава.

Отначало Хари бе така поразен, че дори не му минаваше през ум да го последва, а когато се съвзе и затича с всички сили подире му, можа само за миг да зърне как мъжът с брадичката се качи на някаква двуколка, която незабавно след това изчезна сред навалицата по Холборн.

Озадачен и потресен от това необикновено държане, Хари се върна в къщата на Куийн скуер и за пръв път се осмели да почука на вратата на прекрасната кубинка. Тя го покани да влезе и той я завари коленичила с някак унил вид до еДин кафяв дървен сандък.

— Сеньорита — възкликна той, — съмнявам се дали този човек е такъв, за какъвто ви се представя. Когато усети, а аз фактически му признах, че го следя, той постъпи така, както не би се държал никой почтен човек.

— Ох! — извика тя, вдигайки отчаяно ръце. — Дон Кихоте, Дон Кихоте, пак ли си щурмувал вятърните мелници? — А после, като се засмя, добави:

— Горкият! Колко ли сте го уплашили! Защото трябва да знаете, че тук има кубински агенти, които скоро може да тръгнат по следите на вашата клета Тереса. Дори този скромен писар в кантората на адвоката ми може всеки момент да стане жертва на въоръжени шпиони.

— Скромен писар, а! — възкликна Хари. — А сама ми казахте, че искал да се жени за вас!

— Мислех, че като англичанин разбирате от шеги — отвърна дамата спокойно. — Той действително е писар на моя адвокат и дойде тази вечер тук да ми съобщи потресаваща вест. Положението ми е безнадеждно, сеньор Хари. Ще ми помогнете ли?

При тези толкова дългоочаквани думи сърцето на младежа подскочи от радост и изпълнен с надежда, гордост и самолюбие, разпалени от самата мисъл, че може да й бъде полезен, дори забрави шегата на дамата.

— Иска ли питане? — възкликна той. — Само ми кажете какво мога да направя за вас.

С явно непресторено вълнение прекрасната кубинка сложи ръка върху сандъка.

— В този сандък — рече тя — са моите скъпоценности, документи и дрехи — с една дума, всичко, което все още ме свързва с Куба и с моето ужасно минало. Сега те трябва да бъдат измъкнати тайно от Англия, иначе, според мнението на адвоката ми, съм безвъзвратно загубена. Утре на пощенския параход за Ирландия доверен човек ще чака този сандък, остава да се намери кой да го пренесе до Холихед, да го качи на парахода и незабавно да се върне в града. Ще свършите ли вие тази работа? Ще трябва да заминете утре с първия влак, да спазвате точно разпорежданията ми, да не забравяте, че сте заобиколен от кубински шпиони, и без да поглеждате назад и с най-малкото движение да покажете любопитство, да оставите сандъка където трябва и веднага да слезете на брега. Ще направите ли това, за да спасите вашата приятелка?

— Не ми е съвсем ясно… — подхвана Хари.

— Ина мен също — прекъсна го кубинката. — Ала не е нужно да ни бъде ясно, щом изпълняваме нарежданията на адвоката.

— Сеньорита — отвърна Хари сериозно, — разбира се, услугата, която ви правя, според мен е несравнимо малка, като имате предвид, че съм готов на всичко. Но позволете ми да кажа още нещо. Ако действително в Лондон има опасност за вашите съкровища, скоро тук ще стане опасно и за вас, тъй че, ако разбирам правилно плана на вашия адвокат, боя се, че когато се върна, няма вече да ви заваря, защото ще сте избягала. Не се смятам за много умен, ще ви кажа само каквото ми е на сърцето — аз ви обичам и не мога да се примиря с мисълта да не чуя повече нищо за вас. Единствената ми надежда е да бъда ваш слуга, единствената ми молба е да имам вест от вас. О, обещайте ми поне това!

— Така да бъде — рече девойката, като помълча. — Обещавам да ви се обадя — Но макар и да говореше искрено, по лицето й личеше силно смущение и душевна борба.

— Искам да ви кажа — продължи Дезбъра, — че ако се случи нещо лошо…

— Лошо ли! — извика тя. — Но защо говорите така?

— И аз не зная — каза той, — може да заминете, преди да се върна и дълго време да не се видим. Затова искам да знаете следното: от деня, когато ми дадохте цигара, никога, нито веднъж не ме е напускала мисълта за вас и ако с това мога да ви бъда полезен, смачкайте ме като хартийка и ме хвърлете в огъня. С удоволствие бих умрял за вас.

— Вървете! — заповяда тя. — Тръгвайте веднага. Вие ми се свят. Почти не съзнавам какво говорим. Вървете и лека нощ… и дано се върнете жив и здрав!

Когато младият човек се озова отново в стаята си, обзе го лудешка радост, а като си спомни как лицето й внезапно пребледня й едва произнесе на пресекулки последните думи, сърцето му пак — възликува и се изпълни едновременно с лоши предчувствия. Любовта наистина му се бе показала с трагична маска, ала какво значение имаше това, щом беше любов… щом и тя се вълнуваше от раздялата им? С тези смесени мисли той си легна, цяла нощ сънува ту едно, ту друго, продължаваше да го преследва пребледнялото лице на Тереса, сгърчено от неизказани мисли, и в сивкавата зора скочи изведнъж от леглото, обзет от необясним ужас. Време беше вече да става. Облече се, закуси от студената вечеря, останала от снощи, и слезе за сандъка в стаята на своя кумир. Вратата беше отворена, вътре цареше странно безредие, мебелите бяха дръпнати настрана и в средата на стаята не бе останало нищо, сякаш да има къде да броди измъчена душа. Обаче там стоеше сандъкът, а на капака му — листче със следните думи: „Хари, надявам се да се върна преди да тръгнеш. Тереса.“

Той седна да чака, като сложи часовника пред себе си на масата. Бе го нарекла Хари, а това е достатъчно, мислеше си той, за да изпълни целия ден със слънце, ала кой знае защо, като гледаше безпорядъка в тази стая, радостта му помръкна. Вратата на спалнята зееше широко отворена и макар че извръщаше очи, сякаш да не я оскверни, не можеше да не забележи, че никой не е спал в леглото. Още размишляваше какво значи това, още се мъчеше да се убеди, че няма нищо лошо, когато движещата се стрелка на часовника го подкани да тръгва незабавно. Преди всичко той беше човек, който държи на думата си, тъй че като притича до Саутхемптън Роу, намери кола, качи сандъка на предната седалка и се понесе към гарата.

Улиците още не се бяха съвсем пробудили, нямаше почти нищо привлекателно за окото, затова младият човек насочи вниманието си към своя спътник. От едната страна беше забодено картонче с надпис: „Мис ДУЛЪН) пътничка за Дъблин. Внимание — чупливо!“. Със смущение и едновременно разнеженост си помисли, че прекрасният кумир на сърцето му може би е бил принуден да си сложи името Дулън, ала докато още разглеждаше картончето, усети как някаква смътна, мрачна тревога постепенно скова сърцето му. Напразно се бореше с това чувство, напразно се мъчеше да се ободри, да си подсвирква — все не можеше да се отърси от предчувствието за някаква неминуема беда. Погледна навън — каретата продължаваше пътя си по дългите, пусти улици, нямаше и следа от преследвач. Наостри уши и сред тропота на колелата по шосето долови някакъв отмерен, тих звук, който като че ли идеше от сандъка. Прилепи ухо до капака, за миг му се стори, че чува нежно тиктакане, в следващия миг звукът изчезна и колкото и внимателно да се ослушваше, не можа да го долови повторно. Засмя се на себе си, ала потиснатостта не го напущаше и когато каретата спря пред гарата, скочи от нея с неизразимо облекчение, че най-после е пристигнал.

Сигурно Тереса нарочно му бе казала да се яви тук тридесет минути по-рано, отколкото беше нужно. След като предаде сандъка на хамалин, който го настани на една открита товарна платформа, Хари закрачи бързо назад-напред по перона. След малко отвориха щанда за книги и докато младежът ги разглеждаше, изведнъж някой го улови за ръката. Обърна се и въпреки гъстия воал, тутакси позна прекрасната кубинка.

— Къде е той? — запита тя и тонът й го учуди.

— Той ли? Кой?

— Сандъкът. Качете го незабавно на някоя кола. Страшно бързам. Той побърза да изпълни желанието й. Тези промени в разпорежданията го учудваха, но не смееше да й досажда с въпроси и когато колата се приближи и качиха сандъка на предната седалка, девойката се отдръпна малко настрана на тротоара и му даде знак да я последва.

— А сега — каза тя все с тоя машинален и приглушен тон, който още отначало му бе направил впечатление, — трябва да продължите сам до Холихед, да се качите на парахода и ако видите човек с кариран вълнен панталон и розово шалче, кажете му, че всичко е отменено, ала и да не го видите — додаде тя с ридаеща въздишка, — няма значение. И тъй, сбогом.

— Тереса — рече Хари, — настанете се в колата си, а аз ще дойда с вас. Застрашава ви някаква беда, може би опасност, и докато не узная цялата истина, дори вие не сте в състояние да ме пропъдите.

— Така ли? — запита тя. — О, Хари, по-добре ме послушайте!

— Няма да ви оставя — заяви Хари решително.

За миг девойката го погледна през воала си, изведнъж го улови рязко за ръката, но като че ли по-скоро от страх, отколкото от нежност, и без да го изпуска, пристъпи към вратичката на каретата.

— Накъде ще караме? — попита Хари.

— Към къщи, и то колкото може по-бързо — отговори тя, — двойна такса! — Щом и двамата заеха местата си, колата препусна лудо от гарата.

Тереса се сгуши в един ъгъл. През целия път Хари виждаше как под воала й текат сълзи, но тя не благоволи да му даде никакво обяснение. Пред вратата на къщата на Куийн скуер и двамата слязоха, а коларят свали сандъка, който Хари в желанието си да покаже колко е силен пое на своите плещи.

— Оставете човека да го носи — прошушна тя. — Оставете човека да го носи.

— Няма да допусна такова нещо — отвърна Хари весело и като се разплати с файтонджията, последва Тереса през вратата, която тя вече бе отворила с ключа си. Хазайката и прислужничката бяха излезли по сутрешната си работа, къщата беше пуста и тиха и докато трополенето на файтона замираше по Глостър стрийт и Хари продължаваше да изкачва стълбата със своя товар, чу наблизо, над плещите си, същото слабо и приглушено тиктакане, както преди. Дамата, която все тъй вървеше пред него, отвори вратата на стаята си и му помогна да свали внимателно сандъка в ъгъла до прозореца.

— А сега — рече Хари, — кажете ми, какво има?

— Но няма ли да се махате най-после? — кресна тя с внезапно променен глас, като пляскаше ръце от гневно нетърпение. — О, Хари, вървете си! О, идете си и ме оставете на участта, която заслужавам!

— Участ ли? — повтори Хари. — Какво значи това?

— Участ ли казах? — продължи тя. — И аз не зная какво говоря. Но искам да бъда сама. Тази вечер можете пак да дойдете, Хари, елате пак, когато пожелаете, но сега ме оставете, поне сега ме оставете! — А после внезапно възкликна: — Имам една поръчка, не бива да ми отказвате!

— Не — отвърна Хари, — нямате никаква поръчка. Вие сте в беда или в опасност. Вдигнете си воала и ми кажете всичко.

— Тогава — произнесе девойката с неочаквано спокойствие — ми остава само един изход — И като повдигна воала, откри лице, от което бе изчезнала всякаква следа от руменина, очи, подпухнали от плач, и чело, на което решителността бе надвила страха. — Хари — подзе тя, — аз не съм такава, каквато изглеждам.

— И по-рано сте ми казвали това — рече Хари, — няколко пъти вече.

— О, Хари, Хари — извика тя, — как се срамувам от вас! Но заклевам се пред бога, това е чистата истина. Аз съм опасно и злосторно момиче. Името ми е Клара Лъксмор. Никога не съм стигала до Куба по-близо от Пензанс. (Пристанище в Югозападна Англия. — Б. пр.) От начало до край ви мамех и си играех с вас. А каква съм, не смея да ви кажа дори с думи. Всъщност до днес, до вчерашната безсънна нощ не съзнавах колко голямо и гнусно е моето престъпление.

Младежът я гледаше ужасен. После почувствува в жилите си някаква великодушна топлота.

— Все едно — рече той. — Дори и да сте такава, както заявявате, толкова по-голяма нужда имате от мен.

— Нима усилията ми са били напразни? — възкликна тя. — И нищо ли не е в състояние да ви прогони от тази къща на смъртта?

— На смъртта ли? — повтори Хари.

— Смъртта! — кресна тя. — Смъртта! В този сандък, който мъкнехте из Лондон и пренесохте на беззащитните си рамене, спи рушителната сила на динамита, която всеки миг може да се пробуди.

— Боже мой! — възкликна Хари.

— Аха — продължи тя като обезумяла, — ще бягате ли най-после? Всеки миг може да чуете изщракването, което ще бъде знак за гибелта на тази сграда. Мислех, че Макгайр греши; тая сутрин, преди да съмне, притичах при Зиро, той потвърди опасенията ми, разбрах, че вие, мой любими Хари, ще станете жертва на моите машинации. Тогава почувствувах, че ви обичам… Е, ще си отидете ли сега, Хари? Ще ми спестите ли това неволно престъпление?

Хари стоеше безмълвен, вторачил очи в сандъка, най-после се обърна към девойката.

— Това — попита той прегракнало — адска машина ли е?

Устните й изобразиха думичката „не“, която гласът й отказваше да произнесе.

С боязливо любопитство Хари пристъпи и се надвеси над сандъка, в тихата стая тиктакането се чуваше отчетливо, а от този отмерен звук сърцето му се разтупа.

— За кого е предназначена? — запита той.

— Няма значение — извика девойката, улавяйки го за ръката. — Щом още можете да се спасите, има ли полза от въпроси?

— О, боже небесни! — провикна се Хари. — Ами детската болница! Този проклет уред трябва на всяка цена да бъде спрян!

— Невъзможно е — изпъшка тя. — Няма човешка сила, способна да предотврати експлозията. Ала вие, Хари… вие, любими мой… все още можете…

Но в тоя миг от сандъка, който си лежеше така кротичко в ъгъла, внезапно се чу изщракване, както изщраква часовник преди да забие. Една секунда двамата се гледаха с повдигнати вежди и втрещени очи. После Хари, като закри лицето си с една ръка, а с другата притисна девойката до гърдите си, с олюляване се прилепи до стената.

Страшен, глух тътен отекна из стаята, очите им замигаха срещу настъпващия ужас и все още вкопчени един за друг като удавници, двамата се строполиха на пода. Сетне сякаш от змийска дупка се чу продължително и остро съскане, противна миризма ги стисна за гърлата, стаята се изпълни с гъст задушлив дим.

Скоро пушекът започна лека-полека да се разсейва, а когато най-после се изправиха, отмалели и разтърсени, първото нещо, което видяха, беше сандъкът, който си лежеше невредим в ъгъла, ала все още през капака му се процеждаха леки вълма пара.

— Ох, горкият Зиро! — извика девойката със странно ридаещ смях. — Уви, горкият Зиро! Това ще разбие сърцето му!